Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

In memoriam Васил Пармаков: Мама иска да съм тачен, богат и успешен. Опитвам се

„Мама е на 85. Крепи се и действа. Аз съм на 220. Не се крепя.“ - In memoriam Васил Пармаков: Мама иска да съм тачен, богат и успешен. Опитвам се

„Мама е на 85. Крепи се и действа. Аз съм на 220. Не се крепя.“

Васил Пармаков, 23 март 2016, Фейсбук:

„Значи сега ще кажа нещо. Изпитвам нужда да го кажа. Някои приятели ми казват: „Защо ги пишеш тези неща във Фейсбук? Четат те хора, които не познаваш, а и те – теб“. Дреме ми.

Почти не ми останаха вече живи роднини. Искам да се изприкажа. Какво пък толкова?! Какво има да губи човек в сегашните лайняни времена.

Преди седем години припаднах на улицата. Бях в „Пирогов“. Откриха ми тотално скапан чер дроб и панкреас. Стегнах се. Спрях да пия и да пуша. Така. Гадно беше. Винаги съм фиркал и пушил. Както и да е.
На кого да го кажа?

Вършех си работата. Пътувах – у нас и в чужбина. Давах всичко от себе си. Парите никога не достигаха.

Доживях до унижения. Милости и помощи… Както и да е. Това си е моят дувар. Ще си пиша, каквото си искам.

Мама е единственият ми жив роднина. Тя иска да съм тачен, богат и успешен. Опитвам се да се правя на такъв.

Коства ми небивали усилия. Всъщност е съвсем друго. Майната му.

После си счупих крак. Правиха ми операция. 3000 лева. Намерих ги. Пътувахме с Ицко Финци. В Германия. В Америка. Аз – с патерици. В стрес. В паника.

Правихме концерти. Парите пак не стигаха.

Опитвах се да се правя на успешен. С много зор.

Задлъжнях в сметки и борчове. Добри приятели ми помагаха, доколкото могат. Навикваха ни разни мутри по заведения. Искаха да ни трошат пианото по главите.

Крепях се. Бачках. Не виждам защо да не го кажа. Пука ми… После настана безработица. За всички хора от гилдията. Седиш. Чудиш се какво да правиш.

Някакви хора ти пишат – вземи се в ръце. Ми как? Като няма… Почнах пак да си попийвам. Да олекне.

Мама ми е помагала с пари. От мизерната си пенсия. Дотам стигнахме. Леко ли е?

Обиждали са ни. Унижавали. Всичко боли. Ръцете се схващат. Гърба. Кръста. Бичиме някак си. Не се оплаквам. Колкото – толкова.

Както и да е… Апартаментът ми ще остане за сина ми Петър. Той е чудесно момче.

Изпитвах нужда да ги кажа тези неща. Защо? Защото вече нямам живи роднини. Почти.

Утре ще дойде мама. Да ми помогне да почистим. Тя е на 85. Крепи се и действа. Аз съм на 220. Не се крепя.

Убиха ни. Или пък ние се убихме, щото не сме Калев, Радков или Трифонов…

Пак ще ме питат – защо ги споделяш тези неща? А защо не. Това си е моята стена. Квот ми кеф – това ще правя.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах