Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Интелектуалният театър: към дефиницията на понятието

Тръгвайки даже срещу някои дадености в текста, Кадурин избира да бъде пастелен и уж монохромен. Този избор му се отплаща многократно, давайки му възможността да покаже висш актьорски пилотаж. - Интелектуалният театър: към дефиницията на понятието

Тръгвайки даже срещу някои дадености в текста, Кадурин избира да бъде пастелен и уж монохромен. Този избор му се отплаща многократно, давайки му възможността да покаже висш актьорски пилотаж.

„Червено“ от Джон Лоугън, режисьор Владлен Александров, сценография Иван Карев, костюми Весела Статкова, превод Харалампи Аничкин, в ролите: Георги Кадурин и Иван Юруков. Театър „199“.

Изпитвам вина, че гледах този спектакъл толкова време след премиерата му през юли миналата година. По някакви необясними причини около него не се оформи нито шум, нито дебат. Натиснат беше с мълчание. Струва си да се поразмишлява върху мотивите за него.

Налице е най-напред превъзходен текст. Драмата на знаменития сценарист и драматург Джон Лоугън отнася след първата си постановка (декември 2009 г.) купища номинации и награди, включително „Тони“ за най-добра пиеса. Отличията не могат да бъдат решаващ критерий, много по-важно е онова, което е успяло да привлече вниманието.

То пък изглежда е всичко, за което ни се обяснява, че днес няма зрителско търсене, че към него няма интерес. Става дума за Макс Ротко в периода на фамозния му абстрактен експресионизъм, тъкмо когато подготвя сериите платна за ресторанта „Четирите сезона“ в Ню Йорк. На сцената върви неспирен и нелицеприятен диалог между него и Кен, фикционалния му асистент, сам начинаещ художник, който диалог – ако съдим по биографията на Ротко – се проточва около две години, започвайки през 1958.

Лоугън безмилостно затрупва зрителя с планини от ерудирано говорене не само върху историята на изобразителните изкуства (от Микеланджело до Анди Уорхол и неговото поколение), но и на философията (с акцент върху Ницше и Юнг), литературата, музиката. Това е фонът, на който се поставят най-дълбоките и най-болезнените въпроси по линията „творчество-творец“ през ХХ, а защо не и XXI век.

Размишлява се за смисъла на изкуството и неговия характер. За отиването отвъд цвета и образа, за духовната форма и възможността да се пребивава в нея. За деликатните баланси между еманципацията на изкуството и комерсиалното. За традицията и провалите при нейното игнориране. За начините да се впишеш в нея и заедно с това да я революционизираш. За линиите и синкопите в собствената биография. За отношението към непосредствените предходници и кумири – тяхното „убийство“ или тяхното „пожалване“. За възможността или невъзможността да разбереш онези, които идват подир теб. За връзката учител-ученик и нейната проблематичност. За автентичния и неавтентичен живот на твореца. За живота във, чрез и от изкуството.

„Убийствена скука“, биха отсъдили днешните ни медийни влъхви. Любопитно защо не го направят лице в лице с този спектакъл. Не го правят, понеже майсторът Лоугън запушва устата им, вграждайки цялата тази проблематика в ефектно, забавно и даже скандално сценично действие. Стига да има кой да го усети и продължи. Оказва се, че има.

Владлен Александров поема риска, а резултатът свидетелства колко много си е струвало. Режисьорът се отказва от съблазънта на леещата се по повърхността дидактика и назидателност, конструирайки елегантната, играеща с нюанси, разчитаща на полифоничност конфронтация между Ротко и Кен.

Че спектакълът се е изграждал в постоянна синергия на целия екип, си личи още по декора. Иван Карев се захваща да превърне захлупената сцена на Театър „199“ в ателие: ателието на Макс Ротко в неговия монументален период. Ако се изключат два-три дребни, излишно илюстративни детайла, трябва да се признае, че се справя отлично, включвайки към сценичното пространство и зрителната зала. Убедителното стоене на платна и мащаби ala Ротко в тази сценична ситуация действа, меко казано, изненадващо.

В тази „рамка“ се осъществява прецизната работа на Георги Кадурин и Иван Юруков. Тръгвайки даже срещу някои дадености в текста, Кадурин избира да бъде пастелен и уж монохромен. Този избор му се отплаща многократно, давайки му възможността да покаже висш актьорски пилотаж. Той мъдрува, наглее, гаври се, възмущава се, възхищава се, бива циничен, бива дълбоко духовен, въздига се и пропада, рисувайки плавно линията на една несигурност, опряна върху доказана мощ. Една „аскетична“ рисунка, респектиращо сложна в целостта си.

Премерената „оттегленост“ на Кадурин дава възможност на Юруков да направи най-силната роля, в която поне аз съм го виждал. Той може да си позволи резки преходи, шаржирания, смяна на регистри. И го прави уверено, строейки плътна роля, превръщаща персонажа му в реален опонент не само на Ротко, но и на цяло течение в европейската култура. Неговият „Кен“ е говорител на попарта и теченията, отиващи отвъд Ротко, Полак, Золман, Греъм и т.н. Крайният резултат е едно атрактивно, майсторско „надсвирване“ между двамата, изградено в хармонични и дисхармонични теми и заредено с моменти на виртуозност, което „отваря очите“ за случилото се в изкуството през 60-те години, а също така в десетилетията преди и след него.

В резултат, налице е изящен и атрактивен спектакъл, при това изцяло покриващ дефиницията за интелектуален театър. Окуражаващо е, че той има своята публика. Знаменателно е, че нито претендиращите за концептуалност визуално-артистични среди, нито историците и теоретиците на културата, нито по-претенциозните театрали откриха дебат и даже се въздържаха от коментар по негов повод. Може би те не го очакват от днешния български театър или нямат желание за такъв дебат, или нямат потенциал за него. И трите хипотези са достатъчно притеснителни.


Източник: „Култура“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах