Интелектуалците не могат да убиват

На пръв поглед в реколтата от спектакли по софийските сцени за 2017 г. липсват проблемите на съвременния българин. В това твърдение обаче е скрита манипулация. Какво значи в един текст за сцена да са отразени, изразени, изобразени и пр. проблемите на българина? Смятам, че това е невъзможно. Една добре написана пиеса и качественото представление по нея показват митовете, любовта и вярата на човека въобще (респективно неговите пороци, грешки, илюзии, които го правят комичен). Тук няма намеса на национална принадлежност. Интелигентният българин схваща какви са проблемите на сценичните герои и си прави изводите. Едва тогава може да се идентифицира с харесвания персонаж и да му съчувства в позицията и акциите. Или да го ненавижда и да се радва на неговото фиаско.

Вярно, има една категория зрители, които са приучени да гледат на театъра като на катедра, от която очакват да ги напътства в житейските превратности. Това са мързеливите, с неподвижен ум зрители. И те нападат постановки и актьори, защото не ги учели на нравственост. Чел съм по сайтовете този род агресивни и злобни коментари. Тези хейтъри са убедени, че преди 1990-а народът е възпитаван в нравственост, а след това без тези социалистически ориентири пропада – бяга зад граница, не ражда деца, сривайки прираста на нацията, пие и катастрофира, бие лекарите, вдига невъобразим шум нощем, сече горите и строи паркинги върху градинките, отваряйки път на наводненията.

Вярно, преди 1990-а целокупният ни театър беше нравствен и възпитаваше народните маси. В университетите се изучаваше история на БКП и се държеше изпит по този „предмет“. Това беше с цел да се моделират поколения правилни граждани. След 1990-а тези превъзпитани хора се преименуваха на Джанката, Гуменяка, Сливата, Кирката, Пържолата и започнаха да се избиват.

Богът на касапницата

Владимир Карамазов и Александра Василева в „Богът на касапницата“. Снимка: Народен театър

В софийски спектакъл от 2017 г. една универсална тема е фокусирана към българско явление, често обсъждано от медиите. В „Богът на касапницата“, представян в камерната зала на Народния театър, темата е насилието между децата. Все едно авторката, много нашумялата в света Ясмина Реза е била скрита под кушетката в хола на българско семейство и е подслушала разговор за побоя между две момчета на 11 г.

Домакините са Радена Вълканова и Юлиан Вергов, а на гости им идват Александра Василева и Владимир Карамазов. Дошлите искат да се извинят заради сина си, счупил при бой два зъба на съученика си, момчето на домакините. Гостите сипят любезности, посолявайки ги с хумор; домакините ги успокояват, замазвайки случилото се с хумор, така че в хола се възцарява крехко единомислие.

Сценографът Никола Тороманов е центрирал кушетката, без да разширява битовата обстановка. Когато се черпят четиримата, някои стоят изправени до кушетката, други се сбутват на нея или полягат до нея върху големите възглавници-облегалки. Така да се каже, eнергията на разговора се напластява в средата на сцената (добра, безжалостна режисура на Антон Угринов). После мобилният на Карамазов звънва и той започва да говори. И цялото благоприличие се разпада. Карамазов не спира, без да му пука от гадното впечатление, което произвежда. Обзалагам се, че и на някои зрители им писва и те мечтаят да го цапардосат по главата с бутилката минерална вода, която държат. Писва и на жена му, която се изнервя и истеризира. Проличава какви са те в семейството си – под фалшивата поносимост кипят затаени омрази, нетърпимост, стремеж към диктат върху другия, злобна ирония спрямо навици и недостатъци.

Знаем такива двойки, нали?

Александра не изпуска случая да обвини, да иронизира и уязвява. Домакините вече не са безучастни, вземат страна и нажежават атмосферата. Накратко, разбираме, че децата им, достатъчно големи, за да си правят изводи, са свидетели на караниците между родителите и отглеждат своята агресия, наблюдавайки примерите у дома. Така се стига до намесата на Бога на касапницата и избитите зъби. Утре момчетата може и да се гърмят.

Актьорите са прекрасни в това представление и аз се надявам в предстоящия им гастрол в Париж да се срещнат с тази забележителна писателка Ясмин Реза, за да я чуят какво мисли и говори.

Иванов

Ивайло Христов и Рая Пеева в спектакъла „Иванов“

В още един спектакъл може да отделим участие на български стил на поведение в рамките на универсален образ и реакции. Стефан Мавродиев постави „Иванов“ в Младежкия театър, заричайки се да работи над всички пиеси на Чехов, след като преди години той направи там „Вуйчо Ваньо“.

В ролята на Иванов е Малин Кръстев. Руската традиция при този персонаж е да го представя като дълбок меланхолик, очевидно по-рефлективен и по-извисен от останалите в местното провинциално дребнобуржоазно общество. Този Иванов изобличава средата, осигурила си безгрижен живот с повърхностни битови грижи, занимания за разтуха, интерес и единствено за себе си. Но душевната битка между пошлата среда и неприспособимия индивидуализъм на Иванов не интересува режисьора Мавродиев. Малин влиза в ролята ужасно отслабнал, станал кожа и кости, което му помага да блуждае като Байронов герой сред доволни и тъповати близки и съседи.

Ама какво му е? Изглежда, че всичко му е наред. Отдръпнал се е от жена си и си е намерил гадже за чудо и приказ (красивата Рая Пеева е в ролята на любовницата му Саша). Бащата на Саша (Ивайло Христов) е навит на тази афера, не протестира, дори предлага пари назаем на вечно безпаричния Иванов. Обаче той блуждае насам-натам, тревожен и недоволен, и всички наоколо се чудят какво му е.

Малин Кръстев показва най-масовия болник на ХХІ век, депресирания човек. Какво да прави, още не е измислен ксанаксът.

В днешна България по-духовните хора са също така потиснати и никакви масови акции с патриотизма на Ботев, саможертвата на Левски и мантрата „Европредседателство“ не могат да балансират депресията им. В тези масови акции се увличат онези късметлии, които телевизията показва като спечелили от лотарията. Няма лошо. Ама защо не се яви спечелил поне един лекар или учител? Гледаме овчари, фрезисти, безработни, чистачки, готвачи, продавачки. Няма спечелили студенти, финансисти, архитекти, мениджъри, компютърни специалисти.

Иванов на Мавро и Малин е образ на този тип човеци. Той например рязко се различава от онзи Иванов на Йосиф Сърчаджиев в постановката на същата пиеса в началото на 80-те години в Театъра на армията. В атмосфера на мерзка скука, сред клюкарещи и лакомо тъпчещи се полупияни съседи и приятели, Иванов на Сърчаджиев също се чувства не на място, но не се алиенира както персонажа на Малин. Някак си се движи на границата на това общество, презирайки го, но без да посмее да го напусне. Той дори не приключва с жена си, ревнува я в аферата ѝ с доктора Лвов (Георги Новаков), който дори по някое време удивено възкликва:

„Я, какъв Тартюф се извъдил!“.

Чеховият Иванов на финала се застрелва, а Добчевият дърпа няколко пъти спусъка на пистолета, но изстрели не последват. Няма патрони и той хвърля ядосано оръжието. И да се убие е неспособен. Добчев още не е напуснал присмехулния си период в театъра. А Иванов на Малин Кръстев излиза зад кулисите, за да се гръмне.

Интелектуалците не могат да убиват другиго, но себе си могат. Притежават философия за това.