Когато интересите на родината са по-незначителни от различията сред политическия ни елит

Картина, по-различна от обичайно поднасяната в научните издирвания, ни представя проф. Иван Илчев в двутомника „Розата на Балканите. Кратка българска история за любопитни читатели“ („Колибри“). В нея той рисува историята ни, която предлага да не съдим с дребните мимолетни пристрастия, а да „обглеждаме любовно и с разбиране“.

„Да се отдалечим от нея и да присвием очи, за да опитаме да разберем цялото, което се крие зад донякъде хаотичните факти, събития и непредсказуемите действия на отделни личности”, отбелязва историкът.

Първият том обхваща историята ни до края на XIX век, а вторият – България през XX век. Изданието се реализира с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България”.

Представяме ви откъс, посветен на Освобождението.

„…Но такива са преломните моменти в историята на един народ.

И тук иде въпросът, периодично поставян от политикани историци, културолози, политолози и всякакви други „-лози“, къде е началото на новата история на самостоятелна България. Българите го броят на 3 март 1878 г., макар Санстефанският мирен договор да не е нищо повече от един прелиминарен, предварителен мирен договор с максималистични, макар и справедливи, условия, подписан и от руските, и от турските представители с ясното съзнание, че Европа ще го раздере на късове.

Самостоятелна България и след това няма повече от година – в страната продължават да стоят руски войски, властта е в ръцете на руски администратори. Ако говорим реално за началото на нова България, то това по-скоро е приемането на Търновската конституция година по-късно. Но народите не се нуждаят само от юридически сухи словеса, а от символи. И този символ са безсилието на султана, руските казаци, които пришпорват конете си на хвърлей място от Цариград, обширните граници от Сан Стефано, хвърлянето на фесовете и трескавото полагане на новия тип европейски шапки на вдигнатите гордо глави. (След превземането на Търново от руските войски един местeн търговeц продава само за ден залежалата си от години стока от всякакви европейски капели.)

От тази гледна точка Освобождението на България е една голяма печалба, която българите изтеглят от историческата лотария след пет века османска власт. Мнозина у нас са упреквали незавършеността му. Голяма част от българите и след него остават извън пределите на Отечеството и борбата за освобождението им поглъща десетилетия като време и огромна част от съзидателните усилия на българския народ.

Водят се спорове дали Освобождението е дошло навреме. Въпросът е не дали не е дошло твърде късно, а по-скоро дали не е подранило. Някои автори още от по-миналия век издигат тези, отгласи от които достигат и в наши дни, че то било избързало, че обществото ни не било дозряло за свобода, че му били необходими още няколко десетилетия по възможност по-необезпокоявано развитие в утробата на Османската империя, което щяло да позволи на българите да се изстъпят на европейската сцена много по-уверено, да заявят претенциите си за историческото си наследство много по-силно.

Само че апологетите на това мнение разглеждат развитието на българите като движение самостоятелно, изолирано от световните тенденции. А в средата на ХIХ в. субективният ход на времето се ускорява неимоверно и трудно може да се очаква, че някой ще ги чака да се развиват, когато всички съседи на българите, с изключение може би на румънците, на дело оспорват възможностите им за самостоятелно съществуване и не крият апетитите си за територии, населени с българи.

Всъщност постигнатото от българите е проява на рядък в историята шанс. Освободени са земи, разположени току до сърцето на Османската империя – Цариград.

Нямат този шанс арменците, чиято култура в никакъв случай не стои по-долу от българската, чието икономическо развитие в рамките на Османската империя надвишава българското, а революционното им движение не е по-малко упорито.

Нямат този късмет и близо милион гърци от Мала Азия, живели хиляди години по бреговете ѝ само за да погледнат след Малоазийската катастрофа от есента на 1922 г. за последен път родните си огнища от корабите, които ги отнасят в емиграция в никога невижданата от тях майка родина.

Един от проблемите, поставени пред българското развитие в следосвобожденските години, е начинът, по който е спечелено Освобождението. Той не може да създаде нужния авторитет на българския политически елит. В Сърбия и Гърция десетилетия след тяхното освобождаване бившите националреволюционери заемат по право първите позиции в политическия живот. Подобно е положението и в Румъния.

В годините преди Освобождението, доколкото у нас е създаден що-годе политически елит, той е безнадеждно разделен. „Стари“ и „млади“, „Цариградски“ и „Букурещки кръг“, БРЦК и Гюргевски комитет – различните разбирания за бъдещето на родината, обръщането на поглед към различни външни сили, та и личните дрязги, не му позволяват да създаде авторитетен ръководен център на националноосвободителното движение, какъвто е „Филики етерия“ в Гърция.

Рязко е разделението дори и сред революционната емиграция. Така трудно постигнато и толкова крехко и нетрайно е обединението ѝ в Българския революционен централен комитет в началото на седемдесетте години. Та и младите дейци, които в Гюргево създават организацията за Априлското въстание, като че се пазят наравно от турските шпиони и от утвърдените дейци на емиграцията в Букурещ.

Интересите на родината не успяват да надмогнат различията.“