Интернет оглупяване

Интернет има репутация на място, пълно със всезнайковци. Коментатори под статии, блогъри, дори стари приятели от училище във Фейсбук – всички те сякаш пращят от самоувереност за познанията си как работи светът (и имат огромното желание да споделят тези свои разсъждения с когото и да било и с всеки, който би ги изслушал). Ново изследване на Йейлсия университет обаче разкрива, че достъпът до световната информация може да породи илюзия за свръхсамонадеяност по отношение на личната ни мъдрост. За щастие, може би има решение как да се справим с това самочувствие.

Конкретно, ние гледаме как интернет влияе на мисленето ни за това какво знаем и какво не – проблем, който психолозите наричат метапознание. Когато знаеш, че преувеличаваш, ти просто си нечестен с околните, но не си направил никаква грешка преценката за собствените си способности. Ако искрено вярваш, че знаеш повече, отколкото реално знаеш, тогава си допуснал грешка. Изследването посочва, че илюзията за разбирането е доста разпространена и тази метапознавателна грешка придобива съвсем нови очертания в ерата на интернет, пише Би Би Си.

Дисертацията на Мат Фишър от Йейлския университет разглежда определен тип мислене, известно като трансактивна памет, което представлява идеята, че ние разчитаме на други хора и предмети (книги, най-различни обекти), за да помним определена информация. Ако ви се е случвало предишната вечер да оставите нещо пред входната си врата, за да не забравите да го вземете на тръгване за работа, значи сте използвали трансактивна памет.

Част от този феномен е тенденцията да объркваме какво наистина съхраняваме в нашата собствена памет с онова, до което имаме лесен достъп – знанието, което е широко достъпно в света, или с което ние почти не сме наясно и не го разбираме в дълбочина. Може и да ни се струва, че разбираме как функционира автомобилът, но на практика имаме съвсем бегло познание за процесите. Натискаме педала за газта и колата ускорява, но не осъзнаваме как всъщност се движи напред.

Фишер и колегите му се заели да проучат как тази тенденция си взаимодейства с интернет. Те помолили хората да отговорят на конкретни въпроси като „Защо съществуват времевите зони?“ Половината от анкетираните били инструктирани да потърсят отговора в интернет. После всички участници били попитани колко уверено биха могли да обяснят отговорите на втора серия от въпроси (отделни, но също конкретни като „Защо облачните нощи са по-топли?“ или „Как се прави оцетът?“). Напълно очаквано, участниците, които току-що са търсили информация в интернет, били доста по-уверени в собственото си разбиране за втората серия от въпроси.

Следващо изследване потвърдило, че тези хора наистина смятат, че знанието е било тяхно: те били доста по-уверени, когато били помолени да определят доколко са сигурни в степента на разбирането си по дадената тема, докато им показвали снимки на мозъчната им активност (закачка, която целяла да ги убеди, че информацията е там, в главите им). Ефектът от увереността се запазил – дори когато контролната група получила материали с отговорите, а интернет-групата била инструктирана да търси сайт, съдържащ съвсем същите материали с отговорите. Нещо, свързано с активното търсене на информация в интернет, е създало у тях илюзията, че знанието е било в главите на участниците.

Ако усещането за контрол върху информацията поражда свръхувереност в собствената мъдрост, тогава може би интернет е машина, която ни превръща в досадници. За щастие, друго проучване, също публикувано наскоро, предлага частично лечение.

Аманда Фъргюсън и колегите й от Университета в Торонто провели сходен тест, с изключение на това, че постановката била точно наобратно: те помолили участниците първо да дадат отговор, а ако не го знаят, чак тогава да потърсят в интернет за точната информация (в контролната група на хората, които отговаряли с „Не знам“, било позволено да преминат директно към следващия въпрос). В това проучване хората с достъп до интернет били по-малко склонни да дават уверени отговори, отколкото останалите, които нямали право да търсят в мрежата. При първите достъпът до интернет всъщност до известна степен им е запушил устите, вместо да ги подтикне да твърдят, че знаят всичко. Анкетираните, които знаели, че могат да проверят в интернет за правилните отговори, не съобщили, че се чувстват по-малко уверени в себе си, но все пак не се перчели така охотно със „знанията“ си.

Поставянето на хората в позиция, в която могат да бъдат проверени реално колко знаят, ги е направило по-предпазливи в претенциите им. Тоест излиза, че един от начините да се справим с всезнайковците, ако имаме достатъчно енергия, е да им обясним, че ще подложим на щателна проверка думите им. Това може и да няма 100-процентов ефект, но поне ще ги забави и ще подкопае усещането им, че само защото интернет знае нещо, значи го знаят и те.

Често е задаван въпросът дали интернет променя начина, по който мислим. Отговорът, който дават тези изследвания, е, че мрежата просто затвърждава начина, по който се възприемаме. Интернет може да е както причина за свръхсамонадеяност, когато бъркаме границата между онова, което знаем, и онова, което е написано в сайтовете, така и да е причина за несигурност, когато очакваме твърденията ни да бъдат проверени. Тенденциите да надценяваме знанията си, да използваме лесно достъпна информация вместо собствените си знания и да се притесняваме, че ще бъдем изобличени, са все константи за начина, по който мислим. Интернет се намества в тази сложна когнитивна екосистема, от която еволюират всевъзможни нови форми.