Интервюто на Бертолучи, дадено преди 30 г. за българска медия

Това интервю направих точно преди 30 години, като редактор в Младежка редакция на Българското национално радио. Вървеше едва второто издание на софийската Световна кинопанорама, както се казваше тогава днешната „Киномания“ в НДК. Бернардо Бертолучи беше поканен за премиерата в България на новия му филм „Последният император“. По някакви причини, в последния момент, той отмени посещението си.

Мнозина вероятно помнят как ни беше завъртяло във вихъра си информационното отваряне тогава. През есента на 1988 година кинопанорамата ни засипа с големите заглавия от тогавашния световен киноафиш. Сред тях блестеше „Последният император“.

Очакваното присъствие на Бертолучи в София беше вълнуващ шанс за всеки журналист. Имах готовността да се преборя за лично интервю с него. Уви, снимките на нов филм в Африка провалиха тази възможност. Но не и моя хъс за интервю с него. Усилията ми могат да оценят само помнещите информационната ни ограниченост в онези години. Но шансът е на страната на упоритите. Тогава нещата понякога могат да се получат абсурдно лесно. Обадих се по телефона в италианската киностудия „Чинечита“. Исках да намеря някаква връзка с кинорежисьора. Тъкмо онзи ден той беше там и контактът стана като на шега. Уговорихме се интервюто да направим по-късно, когато се прибере в дома си.

Подозирам, че това е единственото интервю, давано от Бертолучи за българска медия. То беше излъчено по програма „Хоризонт“ на БНР, а малко по-късно публикувано и в седмичника в-к „Антени“.

Смъртта на големия италиански режисьор на 26 ноември 2018 г. ме накара да прегледам архива си от онова време.

Вижте още: ПОЧИНА БЕРНАРДО БЕРТОЛУЧИ

Предлагам разговора във вида, излъчен по БНР тогава, без корекции и редакции спрямо днешния ден.

19 декември 1988 г.

„Бертолучи – последният император на епичното кино“ – това е реплика от въодушевените рецензии на американските списания „Тайм“ и „Нюзуик“, с които те предизвестиха триумфа на последния филм на големия италиански режисьор. Посипаха се много награди: четирите Златни глобуса, присъдени от Асоциацията на чуждестранните журналисти „Холивуд Форин Прес“, отличието на гилдията на писателите за най-добър сценарий, деветте оскара. При това Бертолучи стана първият неамерикански режисьор, получил най-желаната статуетка – за най-добър филм.

– Г-н Бертолучи, очаквахте ли успеха на „Последният император“? Изобщо, може ли да се програмира успехът в киното? Един американски критик възкликва за филма: „Той е създаден за „Оскар“.

– Винаги съм изненадан, когато някой от филмите ми има голям успех или пък не се приеме. Не мога да програмирам успеха им, защото смятам, че най-добрият начин да работиш за публиката и да бъдеш честен с нея е никога да не я питаш какво би искала тя. Езикът на киното е разбираем за всички. В кинозалата не съществуват различия. Има само едно желание – да мечтаем, да „сънуваме“ всички заедно пред екрана. Но все пак публиката е въпросителна, мистерия в киното, която трябва да разгадаваш всеки път отново.

А успехът на „Последният император“ не дойде съвсем неочаквано, защото усилията на целия екип, включително и моите, бяха огромни. Днес имам голямо желание да общувам с аудиторията. В това е и моята промяна от времето на 60-те години или, да речем, последните 15 години. Филмите ми тогава клоняха към монолога. След „Последното танго в Париж“ опитах чрез киното да разговарям с милиони хора.

– Бих озаглавил последния Ви филм и така: „Забраненият град на бюрокрацията“. Дали ще успее някой да се пребори с този многоглав дракон?

– Когато се разхождах в Забранения град, питах кой е направил този дворец, кой скулптор е изваял драконите, кой художник е нарисувал картините. Китайците ми отговаряха с усмивка: „Не знаем. Тези са създадени при династията Мин, а онези – при династията Цин“. Никога не споменаха името поне на един творец. Казваха ми историческия период или името на съответния император. Това до известна степен обяснява отношенията между личността и историята, между личността и културата в тази източна страна. Колективизъм там е съществувал винаги. Затова личността, индивидуализмът се проявяват като част от колектива, докато при нас – на Запад – всеки иска да се различава от другия. А в света на китаеца масата екзалтира отделния човек. Сред нея той се чувства защитен, сигурен.

Екипът на „Последният император“ се справи много добре, защото – по думите на китайския ни директор на филма – ние, италианците, сме имали опита на собствената си бюрокрация и сме знаели много добре как да се движим из лабиринтите ѝ. Каза го с малко ироничен, но и горчив тон. Но, струва ми се, различията в това отношение между двете страни са големи. Бюрокрацията е многоглава ламя, но не бива да се примиряваме с нея, защото това ще ни струва скъпо.

– Филмът Ви беше посрещнат така възторжено, може би защото по един удивителен начин разкрива общочовешкия характер на съвременните проблеми. Оказва се, че днешната „злоба на деня“ е като вчерашната, макар и предрешена в одеждите на китайския император. Подобно на последния китайски властелин Пу И, човекът много често се изправя пред затворените врати на житейските си проблеми и няма ключ, с който да ги отвори. Ако все пак вратите на „забранения град“ се отворят, те не водят непременно към неговото освобождение.

– Въпросът е малко метафоричен. Ще отговоря по-конкретно, с това, което се отнася до личността на Пу И. Той е доста специален случай: от една страна – човек, от друга – император. От една страна, неговият живот е една интимна история, а от друга – обществена история. Личната история се отнася до съдбата на едно дете, което е похитено от група войници и е заведено на непознато за него място. Сложено е на императорския трон. Когато излиза от императорската палатка, то се оказва изправено пред хиляди възрастни хора, паднали в религиозен екстаз пред него. Денят, когато трябваше да заснемем коронацията на детето Пу, аз казах на колегите си: ето тук, на този площад се е родило безсилието. У това дете настъпва моментална промяна, като при химическите процеси. Това е болестта на безсилието. През целия си живот то ще чувства нужда да си спомня емоциите на първия ден, да вижда хората, превили колене пред него. До момента на историческата промяна в Китай. Тогава той анализира миналото си, своя живот, за да разбере грешките си.

Последният китайски император Пу И е обвинен не заради сана си, а за колаборационизма си с японските милитаристи. Той е личност с два живота, които затворът среща и обединява. Разбирайки причините за своите грешки, направили го сътрудник с японските милитаристи, Пу И осъзнава, че истинският му проблем е собственото му безсилие. Струва ми се, че всичко трябва да се разглежда през този двоен образ на Пу И – човека и императора.

Ричард Вуу в „Последният император“ (1987)

Китайците смятат, че императорът се е променил. Филмът ми не показва това. Как може със сигурност да кажем днес, двайсет години след събитията, дали се е променил, или не? Искреното ми убеждение е, че излязъл от затвора, Пу И за пръв път намира „отворени“ врати. Почувствал се е човек, едва когато се смесва с обикновените хора от улицата, също като тях върти педалите на своя велосипед или отива на пазар като милиони други китайци. Ето къде според мен е същинската промяна. За пръв път Пу И е истински човек – и вярвам, че го е променила свободата.

– Действието във филма се развива в преходна за Китай епоха. В такъв момент разместването на обществените пластове извежда личността от равновесните ѝ, исторически наследени стереотипи, и тя много често се блъска безпомощно в опитите си да се саморазбере и намери своето място. Има ли тя шансове за успех в днешното кръстопътно за човечеството време?

– Мисля, че Човекът има бъдеще. Но сегашният момент е много труден, защото през последните 20 години светът се промени, стана консумативен, без истински стойности. Създаде псевдокултура, уеднакви културните ценности. Голямото разпространение на телевизията стана един от пътищата за изравняване на културните стойности. Моят учител, поетът и режисьор Пазолини, в годините преди смъртта си говореше за културен геноцид. Казваше, че това, което става днес в областта на културата, е подобно на вандалщината във фашистките концлагери. Говореше за нуждата да се разграничават и запазват културите на малките народи, на областите. Пазолини бе пророк. Годините след неговата смърт доказаха думите му. Телевизията стана инструмент на търговията. Не говоря за България, тъй като не я познавам, а за западноевропейските страни. Интересите на новото консумативно общество опират единствено до покупката и продажбата. Разрушават се стойности, създадени от хилядолетия. Но аз вярвам, че човекът скоро ще разбере: сирените на консуматорството няма да пеят вечно.

Пиер Паоло Пазолини (вторият от дясно наляво) на снимачната площадка на дебютния си филм „Безделник“ (1961). Вдясно от него е Бернардо Бертолучи, който започва в киното като  асистент на Пазолини. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Да си добре материално, за което се говори много в днешно време, идеалите, минаващи през ръцете, са преходни. Една кола е нова, когато я караш за първи път. После вече е стара. Да си „нареден“ в днешно време е илюзорна мечта.

– Днес възприемаме света доста фрагментарно. Всеки съществува като че ли сам за себе си. Разпределили сме дори миналото на нашата планета. В учебниците пише за какви ли не цивилизации, но когато човек се докосне до някоя от тях, учуден разбира колко много си приличаме. Дали днешният свят ще може някога да събере отново разкъсаните парчета на своето житие-битие?

– Преди малко споменах за тази разпокъсаност. Това е последица от разрушаването на стойностите, които бяха стойности за човечеството до вчера. Днес царува богът – консуматор. Но аз вярвам, че човек днес просто сънува една измамно хубава мечта – да е добре материално. Когато се събуди, той ще си даде сметка за истинската стойност на тази мечта. Но и в Китай, където бяхме за снимките на филма няколко месеца, видяхме една голяма промяна – преминаването към консумативното общество.

– Коя е тайната на успеха, когато трябва да се преборим за истината и да защитим убежденията си?

– Бих казал: не само да защитаваме собствените си мнения и убеждения, но и да „слушаме“ ударите на сърцето си. За мен поне беше така, когато правех филма си. Една хармония с пулса на собственото си сърце.

– Кои тайни на живота според вас си заслужава да се търсят и откриват?

– Да не оставяме илюзията, мечтата за материално добруване да убие паметта ни, спомена. Ключът за откриването на истинските тайни на живота е споменът, знанието за миналото, историята. В паметта е нашата идентичност, самата ни собствена личност.

Искам да поздравя всички българи, проявили интерес към филма ми и да им пожелая лични успехи.