Интрига вместо съдба

Кои книги напоследък
радват се на просто редък,
изумителен напредък?
Тези книги, тези книги
със убийства и интриги…

Валери Петров
Из поемата „Репортаж за трите Хаш“

Тези дни колеги ми изпратиха по електронната поща търкалящи се из сайтовете откъси от зловещото съчинение „Народният театър като съдба“ на г-н Васил Стефанов (какво жалко и високопарно заглавие на бившият директор, достойно за жълтата преса). Скандални и, „меко казано“, неверни твърдения изпълват тази макулатура. Взех оригинала на този словоблуден текст от библиотеката и сигурно дълго ще съжалявам за това, защото той разчита на дефрагментацията на понятието „злина“ в нашето общество, вероятно вярвайки, че вече никой няма да защитава понятието „добрина“. Г-н Васил Стефанов със своя „дописан дневник“, както сам го определя, е извършил един разобличаващ го акт, който в епистоларната литература и документалистиката се нарича „персонална дегероизация“. Няма по-силен способ за разобличаване на някого от това той сам да се разкрие и сам да се срине в очите на обществото.

Защо е написан този текст и към какъв резултат се е стремял неговият автор? Отговорът е прост – през последните години излязоха книги и статии, които го уличават в много и твърде недостойни деяния. И той е решил, че трябва да минимализира тяхното влияние в театралната общност и да извае паметник на самия себе си. Да, ама не. Резултатът е повече от срамен. Колко точно е срамен скоро ще стане ясно, когато бъдат публикувани още половин дузина книги със спомени на видни български театрали. Като например „Славка Славова – Театър, любов моя“, където на стр. 40 голямата българска актриса е написала буквално следното: „…Но новият директор на Народния театър след 10 ноември, забележете датата, бивш цензор в ЦК – отдел „Репертоар“, екзекуторът, който спираше пиеси по политически причини – Васил Стефанов, ме излекува на бърза ръка от моята безкрайна любов Театъра, като ме пенсионира по пощата.“

Като е „дописвал“ своя дневник, г-н В. Стефанов е „поправил“ редица свои твърдения от близкото минало, с които сам си навлече прозвището „СЪСИПАТЕЛ“ на театъра чрез позорното ликвидиране на съдбите на някои от най-значимите български артисти като Славка Славова, Георги Черкелов, Виолета Бахчеванова, Г. Георгиев–Гец, Мария Стефанова, Стефан Гецов и много други. Разбира се, че драматургични лакеи като Никола Вандов и редакцията на в. „Септемврийче“ в своето профанирано сервилничене считат, че г-н В. Стефанов е „спасявал“ Народния театър от таланта на тези творци. Аз съм доказал фактологически, че той по своя воля и с ясно демонстрирана злоба пенсионира плеяда велики артисти през 1992 г. и няма нужда отново да се спирам на този въпрос. Който се интересува, може да прочете моята статия-протест, предназначена за вестник „Култура“ и озаглавена „Тъжно за „професионалния нихилизъм“, но публикувана без факсимилета на документите (бр. 36 от 28.10.2011 г., а пълният текст може да бъде намерен на сайта на Народния театър „Иван Вазов“ – Годишник за 2011 г., стр. 343).

Не бих обърнал никакво внимание на спекулативния и воайорски текст на г-н В. Стефанов, но в него има твърде много спестени факти, които въвеждат в заблуждение театралната общност. Десетина години той твърдеше, че ръководството на Министерството на културата през 1991 г. – в лицето на министър Димо Димов и неговите заместници, са го заставили да извърши срамния акт на пенсионирането на някои от най-значимите артисти на българския театър. В разговор на страниците на вестник „Култура“, наречен „Капитанът и неговият кораб“ (бр.30 от 11.09.2009 г., където, без да съзнава, редакцията прехвърли мост към статията на режисьора Иван Добчев „Корабът на глупците“ от 1990 г.), той упорито повтаря, че на основание на постановление на МС от края на 1990 г. министър Д. Димов го е принудил да бъдат пенсионирани въпросните артисти. Разбира се, че това е евтина лъжа, която г-н В. Стефанов сам дата по дата опровергава – въпросното ПМС е № 110 и е публикувано в Държавен вестник на 13 юни 1991 г. В него става дума за трудова заетост, но няма изискване за пенсиониране на когото и да е, защото това е уредено със закон. На 28 септември 1991 г. се състоя среща с министър Д. Димов и колектива на Народния театър, на която присъствах и аз. Тя започна с овации от страна на трупата, защото министърът даде ясно да се разбере, че не подкрепя директора В. Стефанов в усилията му да се саморазправи с артистите.

Впоследствие наистина бе обсъждан въпросът дали той да не бъде освободен от поста директор на Народния театър, за да се предотврати разрухата, още повече, че това административно бе много лесно и не подлежеше на съдебно оспорване – в театъра той бе на половин щат, защото основният му трудов договор бе в Института по изкуствознание на БАН (г-н В. Стефанов винаги е работил на две места едновременно). Никой не криеше тази възможност и това го възпря от зловещите му намерения.

В „дописания дневник“ той отново се опитва да се освободи от квалификациите, с които потърпевшите от неговите действия го накичиха, но безуспешно. Защото загърбва истината, а тя не може да бъде скрита, каквито и лукавства да се прилагат. И на практика последователно е описал как НЕ Е МОГЪЛ да пенсионира нарочените от него артисти, докато министър беше проф. Д. Димов; сам пише за съпротивата срещу този срамен акт на новия министър на културата – проф. Елка Константинова, и сам описва как като нарича артистите „заговорници“ поставя условие: „Или те, или аз!“, което счита за свое достойнство.

Пак сам в своите „дописани дневници“ г-н В. Стефанов на стр. 34 е написал следното: „21 април 1990 година… Миналата седмица дори оповестих за съкращение на 64 души от техническия персонал. Предложението имаше характер на сондаж и на първо четене бе посрещнато сдържано“. Колко деликатно – да си поиграем „лекинко“ със съдбите на хората, за да проверим какво ще се случи, ако ги изхвърлим на улицата, и дали ще реагират, или вече са трупове. И отново надълго се развива мита за „…комисия, която ме покани да оглавя Народния театър….“ Вероятно бившият директор В. Стефанов си мисли, че вече е забравено миналото и това, което на него му е удобно да бъде версия за случилото се, е истинската същност на нещата.

А какво точно удобно „забравя“?

Забравя да напише, че той е от висшата, искам да подчертая ВИСШАТА номенклатура на ЦК на БКП. Първият пост, който той заема и който го определя като такъв, е зам.-генерален директор на ДО „Театър и музика“ на Комитета за култура. Там той е и председател на мракобесния Репертоарен съвет, за което ще стане дума малко по-нататък. Следващият признак за желязна принадлежност към висшата номенклатура на комунистическата партия е неговата битност на партиен секретар в Института по изкуствознание на БАН, където е ръководител на секцията „Театър“. Съвременните поколения трудно могат да си представят през какво идеологическо сито за вярност трябваше да мине човек, за да бъде „въздигнат“ за партиен секретар, при това в институт на БАН. През 1990 г. все още действаше ЦК на БКП (преименувана наскоро в БСП) и Народният театър бе в приложното поле на нейния идеологически контрол. Директорът му също бе висша номенклатура.

Има, разбира се, и вторични белези – когато през 2000 г. започнах работа в театъра, на работното бюро намерих телефонен указател на специалната червена телефонна връзка, наричана накратко „петолъчка“. Там бяха изписани имената на всички висши държавни и партийни функционери – от ЦК на БКП и неговото Политбюро, от Министерския съвет, от Народното събрание, от специалните служби, и името и длъжността на г-н В. Стефанов. Предадох този указател в архива, който е любопитен, може да го открие. Сам той споменава за тази специална телефонна линия на стр. 46 на своята „творба“.

Назначаването на г-н В. Стефанов за директор на Народния театър е обсъдено първо в ЦК на БКП и взетото решение е изпълнено от министъра на културата проф. Кръстьо Горанов. Не е трудно да се „разшифрова“ това назначение – назначаваме „наш кадър“, който да удържи надигащата се съпротива, като не забравяме, че по това време на власт е правителството на БКП.

„Самопровъзгласилата се“ комисия в театъра е вид профсъюзна самодейност и нейните предложения нямат правна сила. Това е ловък ход за заблуда и „прокарване“ на едно политическо решение във време на постоянни протести. Комисия нито може да предложи, нито може да назначи някого. Още повече, че авторът сам описва как се саморазправя със Стойчо Мазгалов като профсъюзен председател.

И днес също има комисия, даже не една, а две, които, след като обявих, че се пенсионирам, се заеха да агитират различни кандидати за длъжността директор на Народния театър. Трима колеги ми се обадиха да ме информират, че с тях се водят разговори, като единият от тях категорично отказа да участва във водевила. Както и въпросната комисия от 1990 г., така и тези днес, не са нищо друго освен опит да се създаде фракция за защита на персонални интереси. Но това са фикции, имащи за цел по полуостровен начин да осигурят индулгенции на някакви лица. Назначаването на директори на културни институти в системата на МК се извършва само от министъра на културата и от никой друг. И само той може да те освободи от такава длъжност, както се случва в края на ХХ век и с бившия директор В. Стефанов. И тук отново е забъркана интрига – иди разбери дали министър Е. Москова, или зам.-министър Николай Поляков е „виновен“ за неговото отстраняване.