Ириней Константинов: Театрите у нас наистина са много

– Владимир Люцканов направи фрапиращо изявление на фестивала „Варненско лято“, че театрите в България са много, че 50 театъра са лукс за публиката, която имаме. Съгласен ли сте?

– Това е омагьосан кръг. Който се е опитал да реши нещата по този начин, е ставал черната овца в съсловието. Имаме такива случаи в предни години, където се направи някаква промяна в статута на театрите. Бяха оставени отворени, приемащи сцени и т.н.

За съжаление, театрите у нас са много. Разбирам, не можеш да отречеш театри в малките градове, особено актьори, които са дали живота си в тях, и да им кажеш с лека ръка: „Съжалявам много, тук няма нужда от театър.“ Какво ще правят тези хора? Това би довело до социални кризи, до неприятни последствия. Но и това вегетиране също не е решение.

Как можем да се измъкнем от цялата тази работа? Знам, че ако се зададе въпроса във всеки един град, в който има театър, дали искат да го има, всички жители биха казали „да“ с огромна радост. А ако им предложим да дадат минимална част от парите си да подпомогнат на местно ниво театъра, ще кажат: „Ааа, не! Това е проблем на държавата!“

Разбирам, може би това не е най-разумната логика, може би всеки би си казал, че по света държавата трябва да подкрепя изкуството. А ние бихме искали да се наслаждаваме и да го гледаме. Трудно е, може би невъзможно да го направят на местно ниво. Но емоционалната нагласа за това театърът да остане и да се правят постановки, някак трябва да се препокрият. На местно ниво хората трябва да си помогнат. Общините не са богати, знам това. Но трябва да се направи някаква симбиоза все пак – общините да не бягат от собствените си театри, да не се отказват от тях, а да поемат своята отговорност.

– Държавата може ли да си позволи да въведе общинския модел на финансиране на сценичните изкуства в столицата?

– Мисля, че да. Театрите искат да имат някаква сигурност. А това става, когато те знаят с какви средства разполагат. Една част от парите да бъдат от Министерство на културата на база миналогодишния им бюджет, на база приходи и разходи. Друга част да е от съответната община. Трета – собствено изкарани средства. С тези собствени средства театрите могат да правят каквото поискат – да ги раздадат като ДМС на трупата, да ги използват за ремонт на сградата…

Когато си плащаме сметките за ток и парно, ние от общинските театри знаем, че имаме заделени пари за това. При другите театри също трябва да има твърда част в бюджета, която да им гарантира, че има с какво да си платят сметките. Иначе като си ги платят, в един момент трябва да спрат да работят, защото сградите ни са енергийно неефективни, с остаряла техника. Където съм ходил в театри, прозорците почти навсякъде са полуотворени, невъзможно е да се работи.

– С този бюджет, който имат сценичните изкуства – около 60 милиона лева годишно, възможно ли е да се случи вашият модел в държавните театри?

– Знам, че това предстои да бъде направено. Или поне се надявам да бъде въведен този модел. До 1 юли трябва да събера мненията на директорите на извънстоличните и столични театри, след това ще го приведем до общо мнение с точни и ясни намерения, които ще бъдат изпратени на министъра на културата. После ще поискаме среща с министерството, за да дискутираме разумни предложения.

Вие знаете ли, че на много места артистите работят без пари? Вече няколко месеца не са си получавали заплатите. Но играят, защото обичат да правят театър.

– И все пак ако промяна не настъпи, има ли реална опасност сезонът да не стартира наесен?

– Много пъти сме го играли това хоро. Вие знаете ли, че на много места артистите работят без пари? Вече няколко месеца не са си получавали заплатите. Но играят, защото обичат да правят театър. Много пъти сме стигали до положение, в което министърът на културата вика директорите и им казва:

„Няма да правите представления. Няма да харчите пари за нищо. Дотук. Спирате. Играете това, което имате!“

– Това при кой министър се е случвало?

– О, това е регулярно явление. Проблемите в театъра ще продължават, докато веднъж завинаги не се направи истинска, смислена, умна реформа.

Дори да се удвои бюджетът за култура, пак ще е същото – вода, изтекла в пясъка. Как да спре да работи театъра? Това е като да присъстваш на погребение на човек, който е бил активен, който ти е доставял радост, който е бил твой отдушник по някакъв начин, човек, който често е изниквал в мислите, в спомените ти, винаги си отивал да се срещнеш с него с желание… Не мога да си го представя.

Знаете ли, театърът е оцелявал в много трудни времена, под всякакви диктатури, при всякакви невъзможни ситуации. Измъквал се е като беден театър, като уличен театър, като камерен театър, във всякакъв вид. Въпреки чиновнически намерения, нежелания, неслучвания. Театърът е живо изкуство. То е като тревата. Развива се непрекъснато, от едно семе излизат няколко корена. Хората обичат театъра, обичат актьорите. Разбира се, ще има хора, засегнати от промените. Но трябва да има промени.

– Как трябва да се случи това редуциране?

– Много трудно е човек да отсъди, да каже: „Тебе те няма, ти оставаш! “ Но нека да се реши, да се поеме тази отговорност. Нека някой да каже: „Този и този театър да бъдат едно. Този – да бъде открита сцена и да приема външни представления…“ Ще дойдат добри представления от различни театри и няма да се върви като сега със „заместители“ на всяка цена – само и само, за да имаме зрители. По този начин ние ще възпитаме и друг вкус у хората. Защото в много от извънстоличните театри канят едни „мечки“, които отдавна са в летаргичен сън.