Исабел Алиенде: Днес живеем по-дълго и правим повече грешки

Почти три десетилетия Исабел Алиенде се наслаждава на благословия, която често убягва на героите в книгите й: усещане за дом и трайна любов. Тя намира убежище в живописно кътче в Калифорния и в прегръдките на любящия си съпруг Уилям Гордън. Съвсем не лош начин да прекараш есенните си години след един живот, белязан от принудително откъсване от родината и множество загуби, разказва „Гардиън“.

Чилийската писателка седи сгушена в огромно хотелско кресло в Лос Анджелис и потръпва при споменаването на клишето „и живели дълго и щастливо”.

„Преди една година бих казала, че моят дом е там, където е любовта ми. Но сега, когато нямам любов, не знам къде е домът ми.”

73-годишната чилийка говори граматично безупречен английски, макар и с акцент.

След 27 години брак и десетки книги, изследващи любовта, семейството и принадлежността, сега след развода Исабел Алиенде живее сама в къщата си в покрайнините на Сан Франциско. Тя не търси съчувствие.

„Не ми изказвайте съболезнования, защото този брак трябваше да приключи. Никога не сме тръшкали врати и не сме си крещели един на друг. Нямаше намесени трети лица. Бракът ни просто умря от естествена смърт.”

Тонът й е философски и прозаичен. Преживяла изоставяне, изгнание, траур, слава и богатство – над 65 млн. продадени книги – Алиенде изглежда готова да започне нова и неочаквана глава от забележителния си живот.

„Странно е да се прибереш у дома и всички светлини да са изгасени, да е тихо, студено. Странно е да не усещаш нечие друго присъствие, обемите на друго тяло. Но ще свикна.”

Издокарана с черни ботуши, пола и бродирана блуза, Алиенде е към края на двумесечно турне из Европа и САЩ в подкрепа на новия си роман „Японският любовник”. Това е касаещ няколко поколения епос за откритата и изгубена любов. Простира се от съвременен Сан Франциско до нацисткото нахлуване в Полша, от Пърл Харбър до въдворяването на хора от японско потекло в американски лагери. Написала го е, докато бракът й с Гордън се е разпадал, и е обременила сюжета с болезненото прозрение, че малцина изживяват истинска и трайна любов.

Мегабестселъри като „Инес, моя душа“, „Градът на зверовете“ и „Паула“, както и мемоарите за дъщеря й, която умира през 1992 г. след кома, предизвикана от рядката болест порфирия, са доказали способността на Алиенде да разтуптява човешките сърца и да насища повествованието с магически реализъм. Тълпи почитатели й пишат, разказват историите си и молят за съвет.

Отпивайки от чашата с чай, Алиенде изглежда приветлива и енергична, докато обсъжда бурната си житейска одисея. Изоставена от баща си, когато била на 3 години, тя се мести из Южна Америка с майка си и доведения си баща, който е чилийски дипломат. Накрая семейството се връща в чилийската столица Сантяго. Когато през 1973 г. Аугусто Пиночет сваля от власт Салвадор Алиенде с кървав преврат, младата Исабел, която по бащина линия е племенничка на отстранения президент, бяга в изгнание във Венецуела. Там тя следва журналистика, разделя се с първия си съпруг и пише дебютния си роман „Къщата на духовете“, вдъхновен от спомените й за къщата на дядо й.

Когато се установява с Гордън в Калифорния през 1989 година, Алиенде вече е един от най-четените испаноезични автори, спечелила е куп награди, а романите й са преведени на повече от 30 езика. Тя помага на мъжа си – адвокат, който става писател – със съвети за книгите му и се наслаждава на красотите на окръг Марин в Калифорния. Трите пораснали деца на Гордън от предишна връзка са наркомани, а две от тях умират от свръхдоза.

„Когато най-малкият му син почина преди три години, той просто изгуби интерес към всичко. Вглъби се в себе си и се изолира от хората, включително и от мен. Много е тъжно. Съдбата му нанесе изключително тежки удари. Той и аз изгубихме общо три деца. Много малко двойки оцеляват след загубата на едно дете, да не говорим за три.”

Исабел се опитала да спаси брака си:

„Терапия, антидепресанти, каквото се сетите – нищо не проработи. Сам човек не може да се справи. Това е нещо, което трябваше да направим заедно.”

Изисква се повече смелост да запазиш една мъртва връзка, отколкото да я прекратиш, смята писателката.

„Когато напуснеш, се сблъскваш със самотата. За кратко си уплашен, а после свикваш.”

Идеята за трайната любов все още е изкушаваща.

„Ще ми се да се беше случила и на мен. Познавала съм такива двойки, които са остарели заедно и са запазили прекрасни отношения. Мисля, че това е възможно.”

Едно време всичко е било по-лесно.

„Но сега хората живеят твърде дълго и имаме 20 години повече да правим грешки”, усмихва се Исабел.

А очаква ли отново да открие любовта? Кратка пауза и след това смях:

„Може би не в брак, а с любовник.”

Алиенде е наситила новия си роман с усещане за самота.

„Задавах си въпроса какви ще бъдат старините ми. Защото никога преди това не съм живяла сама.”

Побиват я тръпки при споменаването на приложения за запознанства като Tinder.

„Не, за съжаление не мога да направя това. Принадлежа към поколение, когато нямаше такива неща.”

Тя подчертава, че не е самотна: синът й и доведената й дъщеря живеят наблизо, както и много от приятелите й.

Исабел стана американска гражданка през 1993-та, миналата година получи от президента Барак Обама медал за свобода, очаква да умре в Калифорния, но не се чувства като местна. Корените й са на юг.

„Темата за преместването е много естествена за мен. То винаги присъства в книгите ми, защото съм била чужденка през целия си живот и не чувствам, че принадлежа някъде. Аз съм емигрант.”

Изблиците на ксенофобия в американската политика дълбоко я притесняват. Кметът на Вирджиния (демократ), който припомни японските лагери за интерниране, за да се противопостави на идването на сирийските бежанци, е достатъчно обезпокоителен. Но Доналд Тръмп – кандидатът за президент от републиканците – е наистина опасен, смята Алиенде.

„Той е един разбеснял се лунатик. Той може да разруши Републиканската партия. Изглежда смешно и гротескно, но това е много страшно, защото точно по този начин се е зародило нацисткото движение. Никой не го е възприемал сериозно. Мислим си, че това не би могло да се случи тук. Напротив – може.”

Алиенде критикува и левите правителства в Южна Америка и смята, че гафовете на Кристина Киршнер в Аржентина са позволили на консерваторите да спечелят президентските избори през октомври:

„Това можеше да се очаква, тъй като корупцията и некомпетентността на правителството на Киршнер бяха очевидни.”

Положението във Венецуела, където на 6 декември ще има парламентарни избори, е още по-лошо:

„Разказите, които чувам от мои приятели и роднини, са за една рухнала икономически и политически страна. При всичките тези изобилни природни ресурси, включително нефт, успяха да съсипят икономиката.”

Исабел Алиенде чете сутрин новините на смартфона си, след това прекарва от 6 до 8 часа пред компютъра, работейки няколко часа по-малко, отколкото преди:

„Трудно е да се откъсна от писането, но имам нужда и от личен живот.”

Вместо да съставя сюжети предварително, нейният подход е да скицира бегло героя си и да остави историята да се развива естествено – един самостоятелно криволичещ процес на проба и грешка:

„Просто разказвам това, което се случва на момента.”

Въпреки плодовитостта и успеха й като писател, Алиенде постоянно се тресяла от нерви. Едва „съвсем наскоро” станала по-уверена в себе си:

„Сега знам, че мога да разкажа една история, че имам уменията, подготовката и опита.”

Най-изненадващо Исабел Алиенде е почитателка на няколко тв сериала:

„Харесвам поредици като „В обувките на сатаната”, „Игра на тронове” и „Рей Донован”. Историята в тях е разказана блестящо. Прекрасни са. Има съспенс – хващат те за гушата и не те пускат.”

Но откакто живее сама, Алиене прекарва вечерите си в четене и пренебрегва телевизора. Това не е въпрос на артистичен избор. Свива рамене и се усмихва:

„Просто не знам как да го включа.”