Исабел Алиенде: Мъжете не понасят женската власт

Вълнуващ разказ за връзката си с феминизма предлага Исабел Алиенде в новата си книга „На жените с обич“. Написано през 2020 г., изданието е документално и със силен автобиографичен елемент. В него писателката споделя колко харесва факта, че е жена.

В „На жените с обич“ голямата чилийска авторка ни повежда на интимно и емоционално пътешествие. Разказва за някои важни жени в живота си; открива връзката си с близки по дух писателки като Вирджиния Улф или Маргарет Атууд; говори за младите художнички, които въплъщават бунта на своето поколение, но и за онези анонимни жени, които са претърпели насилие, и които, пълни с достойнство и смелост, стават и продължават напред… Именно те вдъхновяват Алиенде и оформят женското ѝ светоусещане.

Възпитана в консервативна среда и в друго време, чилийската писателка разсъждава и върху движението #MeToо, което подкрепя, говори и за „новото нормално”, което ни донесе пандемията. Историите, включени в потока на разсъжденията, са стряскащи, но и хипнотично увлекателни, защото разказват историите на всички жени по света. Книгата не е учебник по мъжемразство, а честна изповед за това, което всяка жена осъзнава, но векове наред не се е осмелявала да изрече. И всичко това е съчетано с неподправена страст към живота, сякаш писано от жена без възраст, от Жената на всички времена.

Преводът от испански език е на Катя Диманова.

Предлагаме ви откъс от „На жените с обич”, предоставен от издателство „Колибри”.

От 2005 до 2007 г. в ултраконсервативната и затънтена колония на менонити в Манитоба, Боливия, група от сто и петдесет жени и девойки, включително тригодишно момиченце, били редовно изнасилвани, след като ги дрогирали със спрей за упояване на бикове преди кастрация. Събуждали се омазани с кръв и целите в синини, а обяснението, което получавали, било, че Дяволът ги е наказал, задето са обсебени от бесове. Жените били неграмотни, говорели някакъв архаичен немски език, който не им позволявал да общуват с външния свят, не знаели къде се намират, не можели да четат карта, за да избягат, нямали към кого да се обърнат за помощ.

Това не е единствен случай, същото се е случвало и продължава да се случва и в други изолирани общности на религиозни или друг вид фундаменталисти като Боко Харам, терористичната организация в Нигерия, където жените са третирани като животни. Понякога причината не е идеологическа, чисто и просто става дума за отдалеченост и невежество, като в Тисфиорд, Северна Норвегия, на Арктическия кръг. Мъжете се боят от женската власт, затова законите, религиите и обичаите са налагали с векове всевъзможни ограничения на интелектуалното, творческото и икономическото развитие на жените. В миналото десетки хиляди жени, набедени за вещици, бивали подлагани на изтезавания и изгаряни живи, понеже били прекалено осведомени, притежавали силата на знанието. Жените нямали достъп до библиотеки и университети, всъщност идеалът бил – а на някои места все още е – да са неграмотни, за да ги държат покорни, да не питат много-много и да не се бунтуват. Същото правели с робите – наказвали с камшици, а понякога дори със смърт дръзналите да се научат да четат. Днес повечето жени имат еднакъв достъп до образование с мъжете, но когато изпъкнат прекалено много или обърнат поглед към ръководен пост, се натъкват на агресията, както стана с Хилари Клинтън през 2016 г. в Съединените щати.

Това, което обединява всички убийци, почти без изключение бели мъже, отговорни за кланетата в Съединените щати, е ненавистта им към жените, доказана от предишни техни прояви на домашно насилие, заплахи и посегателства срещу представителки на противоположния пол. Мнозина от тези психопати са обременени от травматични връзки с майките си; те не понасят отказ, безразличие или подигравка от страна на жена, т. е. не понасят женската власт. „Мъжете се боят, че жените може да им се присмеят. Жените се боят, че мъжете може да ги убият“, казва писателката Маргарет Атууд. Движението за женско освобождение е поставяло на изпитание самочувствието на две-три поколения мъже, предизвикани, а често и изпреварвани от жени в области, смятани дотогава за изключително мъжка територия. Не е случаен високият брой на изнасилвания във въоръжените сили, където преди жените имаха достъп само до административни постове, далеч от активната служба. Не казвам, разбира се, че всички мъже са потенциално способни да издевателстват или изнасилват, но процентът е толкова висок, че би следвало да смятаме посегателството срещу жената като това, което то наистина е: най-голямата криза, пред която е изправено човечеството. Насилниците не са изключения, те не са психопати, а бащи, братя, годеници, съпрузи, нормални мъже. Стига евфемизми. Стига частични решения. Нужни са дълбоки промени в обществото и на нас жените е отредено да ги наложим. Трябва да създаваме глобално съзнание и да се организираме. Сега това е осъществимо повече от всякога, защото разполагаме с информация и с възможността да общуваме и да се мобилизираме.

Лошото отношение към жената се обяснява с нейното подценяване. Феминизъм е радикалното схващане, че жените са хора, както е казала Вирджиния Улф. С векове се е спорело дали жените притежават душа. На много места ги продават, купуват и разменят като стока. Повечето мъже ги смятат за по-нисши създания, въпреки че никога не биха го признали, затова се шокират и обиждат, ако една жена знае или постигне толкова, колкото тях. Разказвала съм тази история преди в една от автобиографичните си книги, но ще я повторя накратко и тук, защото е знаменателна. Преди много години, през 1995-а, отидох до Индия заедно с приятелката ми Табра и с тогавашния ми съпруг Уили; те замислиха пътешествието, за да ме изтръгнат от моето обкръжение и да ми помогнат да се отърся от парализата, предизвикана от смъртта на дъщеря ми. Бях написала мемоарна книга – „Паула“, – която ми помогна да проумея и накрая да приема случилото се, но след като бе издадена, изведнъж потънах в ужасяваща пустота. Животът ми бе загубил смисъл.

От Индия съм запазила впечатлението за нейните контрасти и за невероятната ѝ красота, както и спомена за нещо, което повлия върху останалата част от моя живот. Бяхме наели кола с шофьор и пътувахме по селски път в Раджастан, когато моторът прегря и се наложи да спрем. Докато чакахме да се охлади, с Табра се приближихме към група от шест-седем жени и сюрия деца, застанали на сянка под единственото дърво в пустинната местност. Какво правеха там? Откъде идваха? Не бяхме минали през никакво село или покрай кладенец, които да обяснят присъствието им. Жените, млади и видимо много бедни, пристъпиха към нас с невинното любопитство, което все още съществува тук-там, привлечени от косата с цвят на червено цвекло на Табра. Подарихме им сребърните гривни, които си бяхме купили от един пазар, и поиграхме малко с децата, преди шофьорът да ни повика с клаксона. На сбогуване една от жените пристъпи към мен и ми подаде малък парцалив вързоп. Беше лек като перушина. Помислих, че иска да ми даде нещо в замяна на гривните, но като разгърнах парцалите, за да видя какво има вътре, видях новородено бебе. Благослових го и понечих да го върна на майката, но тя се дръпна назад и отказа да го вземе. Толкова бях смаяна, че не можех да помръдна, но шофьорът – висок и брадат мъж с чалма – дотича, дръпна го от ръцете ми и го връчи рязко на друга жена. Хвана ме здраво за ръката, почти ме довлече до колата и бързо потеглихме. Чак след няколко минути се опомних. „Какво стана? Тази жена защо искаше да ми даде бебето си?“, попитах объркана. „Беше момиче. Никой не иска момичета!“, отвърна шофьорът.

Не можах да спася онова момиченце, което от години ми се явява на сън. Сънувам, че е живяло в мизерия, че е умряло в невръстна възраст, сънувам, че е моя дъщеря или внучка. С мисълта за това същество реших да учредя фондация, която да помага на жени и деца като него, момичета, които никой не иска, които биват омъжвани прекалено рано за пари, които биват подлагани на каторжен труд и проституция, които биват пребивани и изнасилвани, момичета, които раждат в пубертета, деца, които ще бъдат майки на други деца като тях, в безкраен кръговрат от унижения и болка; момичета, които умират прекалено рано, и други, които нямат дори правото да се родят. Сега, когато е възможно да се определя полът на плода, милиони момичета биват абортирани. В Китай, където политиката за едно-единствено дете, с цел контролиране на населеността, е причинила недоимък на булки, много мъже си ги внасят от съседни страни, нерядко насила. Изчислено е, че за по-малко от пет години двайсет и три хиляди момичета са станали жертва на трафик на хора между Мианмар, бивша Бирма, и провинция Хънан, където разликата в броя на мъже и жени е най-голяма; там се раждат сто и четиресет момчета срещу сто момичета. Дрогирани, пребивани, изнасилвани, тези девойки стават съпруги пленници и майки против волята си. Би могло да се извади заключението, че предвид повишеното търсене, сега момичетата се ценят толкова, колкото и момчетата, но чак дотам още не се е стигнало. На редица места раждането на дъщеря се смята за истинска беда, докато синовете са благословия. На акушерките плащат по-малко, ако новороденото е момиче.

Според Световната здравна организация двеста милиона жени са станали жертва на генитално осакатяване, а в момента същата заплаха грози един милион момичета от различни части на Африка, Азия, както и сред имигрантите в Европа и Съединените щати. Ако ви е здрав стомахът, вижте в интернет в какво се състои тази практика, при която на малките момичета им изрязват клитора и срамните устни с ножчета за бръснене, ножове или парчета стъкло, без упойка и каквито и да било хигиенни мерки. Осакатяването на момичетата се извършва от жени, които, без да го оспорват, повтарят обичая, чиято цел е да се избегне сексуалното удоволствие и оргазма. Правителствата не се намесват, криейки се зад щита, че това е религиозна или културна привичка. Необрязаното момиче е по-евтина стока на брачния пазар. Издевателства, експлоатация, мъчения и престъпления срещу жени и момичета са масово явление в целия свят и почти винаги остават ненаказани. Цифрите са смайващо високи и губим от поглед огромните мащаби на ужаса. Само ако се запознаем с девойка или жена, минали през някое от тези страшни преживявания, ако научим името ѝ, видим лицето ѝ и чуем нейната история, можем да се солидаризираме с тях. Предполагаме, че нищо толкова пагубно не би могло да се случи на някоя от дъщерите ни, само че има безброй инстанции, в които те също ще бъдат подценявани или преследвани, когато навлязат в света и тръгнат да се оправят сами.

Момичетата обикновено са по-будни и прилежни от момчетата в училище и университета, но имат по-малко възможности; на работното място мъжете печелят повече и стигат до по-високи постове; в изкуството и науката жените трябва да полагаме двойно повече усилия, за да получим половината от признанието, има ли смисъл да продължавам. Преди десетилетия на жените се пречело да развиват дарбите или творчеството си, защото се смятало за противоестествено, предполагало се, че биологически те са предопределени само за майчинството. А в случай че някоя постигнела известен успех, трябвало да се прикрива зад съпруга или баща си, който отнасял славата, както ставало с композиторки, художнички, писателки и жени на науката. Това вече не е така, но не навсякъде и не в такава степен, в каквато бихме искали.

В Силициевата долина – технологическият рай, променил завинаги самата същност на комуникациите и човешките взаимоотношения, където средната възраст не надвишава трийсет години, т. е. говорим за младо и предполага се, по-прогресивно и прозорливо поколение на света, жените са дискриминирани със същия мачизъм, който се смятал за неприемлив още преди половин век. Там, като на толкова други места, делът на наетите жени е минимален, оставят ги назад в постове и повишения, подценяват ги, прекъсват ги или не им обръщат внимание, когато изказват мнение, и често са обект на сексуален тормоз.

Моята майка рисуваше добре с маслени бои, имаше фино чувство за колорит, но понеже никой не я взимаше на сериозно, тя също не се взимаше. Беше израснала с мисълта, че, бидейки жена, пред нея има бариери; истинските творци и художници бяха мъже. Разбирам я, защото въпреки моя феминизъм, аз също се съмнявах в своите способности и талант; започнах да пиша художествена литература, когато бях вече почти на четиресет с чувството, че нахлувам в забранена територия. Прочутите писатели, особено тези от т.нар. бум на латиноамериканската литература, бяха мъже. Панчита се бояла „да отпусне ръка“, както ми обясни веднъж; предпочитала да копира, защото в това нямало риск, никой нямало да ѝ се присмее, нито да я обвини в претенциозност. Много я биваше. Можела е да положи повече усърдие, да учи, но никой не я бе окуражил; нейните „драсканици“ се смятаха за поредната ѝ прищявка. Винаги много съм се радвала на картините на майка ми, тя ги носеше с дузини в Калифорния и днес покриват всички стени на кабинета и цялата ми къща, включително гаража. Панчита рисуваше за мен. Знам, че съжаляваше, че не е посмяла да даде предимство на рисуването, както аз в крайна сметка успях да дам на писането.