Исабел Алиенде на 73: Сама съм. Пиша, за да не мисля

Цифрите зад Исабел Алиенде са повече от впечатляващи: 22 заглавия преведени на 35 езика и 65 милиона продадени книги в света. Чилийската авторка започна от Мадрид европейското си турне с новия си роман „Японският любовник”, който издаде през май 2014 г., но по лични причини не успя да представи досега. Защото животът й коренно се промени през последните години, пише испанското издание „Ел Мундо“.

Разводът със съпруга й, след 27 години брак, промяната на дома и определени житейски превратности я белязаха трайно. Сега тя твърди, че вече е добила увереност и гледа с надежда напред. На 73 години, Алиенде заявява открито:

„Сама съм. Отворена съм за нови връзки. Нуждая се от страст и любов. Годините не ми тежат”.

Звучи като декларация за намерения, които по-късно ще разясни по време на пресконференцията в Мадрид. Срещата с медиите бе в културния център „Каса де Америка” – на същото място, където преди години представи автобиографичната си книга „Паула”, написана след смъртта на дъщеря й. Изглежда това заглавие бележи обрат в стила й. На въпрос дали е така, тя отговори:

„Всеки роман си има собствени стилистични особености, но е вярно, че след „Паула” се промених. Всъщност, и времената се промениха: вече не се пише в онзи бароков стил, с дълги и засукани фрази от 70-те години – това, че живея в Щатите и общувам на английски, изчисти стила ми, използвам по-малко прилагателни и изреченията ми са по-къси. Новите технологии също влияят, а пък и читателите днес са по-различни и по-нетърпеливи”.

Последният й роман „Японският любовник” на пръв поглед напомня на „Хирошима, моя любов” или на „Любовникът” на Маргьорит Дюрас.

„Всъщност нямат нищо общо – казва авторката. – Любовникът случайно е японец, всъщност би могъл да бъде всякакъв. Историята ми хрумна В Ню Йорк. Разхождах се с приятелка, която ми спомена, че 80-годишната й майка имала приятел – японски градинар, по-млад от нея с 14 години и вероятно неин любовник. Това бе зрънцето, от което израсна романът”.

Темата на книгата е възрастта, но също любовта и страстта, смъртта и евтаназията, казва писателката:

„За да навляза в нов роман, за да посветя две години от живота си на героите, трябва историята да ме увлече, да ме завладее, да видя себе си в нея”.

Съпричастието между „Японският любовник” и преживелиците на Алиенде е очевидно. Писателката навърши 73 години на 2 август (макар, че е запазила излъчването си на онази, още неиздавана писателка от 1982 г., когато пристига в Мадрид с „Къщата на духовете”) и от известно време е сама:

„Любовта ми липсва и компенсирах като написах този роман.“

Тя вярва, че страстта не изчезва в протежение на годините:

„Страстта е по-силна с приближаването на смъртта. Интимността е по-наситена, както и необходимостта от споделяне, защото хората от твоето обкръжение си отиват и обичта просто намалява”.

Алиенде смята, че насладата у жената не спада с възрастта и че сексуалността е винаги жива у нея – нещо, което при мъжа не е така:

„Голямото табу, за което не се говори, е че след известна възраст 60% от мъжете стават импотентни”.

Исабел произлиза от род на дълголетници (майка й, която срещаме в някои от книгите й, е все още жива) и подчертава, че старостта има своите положителни страни:

„Достигнах вътрешен покой, свобода, способността да се отърва от повърхностните неща, да живея с все по-малко вещи. Когато се разведох, живеех в огромна къща. Сега живея в по-малка. Изхвърлих по-голямата част от вещите си и сега се чувствам по-добре.”

Преди години Исабел Алиенде премина през депресия, която я остави без сили и надежди. Тогава решава да се откаже от писането, но агентката й – легендарната Кармен Балселс, я подтикнала да продължи, да се впусне в ново приключение. Така се появи „Играта на Рипли”, пародия на полицейските романи:

„Докато пиша, се чувствам добре. Когато престана, започвам много да мисля и понякога ми става зле”.

За нея както животът, както и това, което вижда или й разказват, е възможен материал за писане. Предпочита да пише романи, но има моменти, когато самата действителност се изпречва пред нея и й налага да я опише.

„Понякога спомените ме тласкат и не мога да не опиша преживяното – казва Алиенде. – Така се случи с „Паула” – творба, която спаси живота ми и ми даде възможност да разбера и приема случилото се. Когато я написах, майка ми каза: „Изля душата си. Сега ще станеш по-уязвима“. А аз мисля, че е обратното: Не истините, които разказваш, те правят уязвима, а тайните, които криеш.“