Казуо Ишигуро: Не съм бляскав, аз съм от онези с кръпки по сакото

Мястото е любимият лондонски ресторант на Казуо Ишигуро, на ъгъла на „Бийк Стрийт“ в Сохо. Времето – ранен следобед. Причината – интервю с писателя на Кейт Келъуей от „Гардиън“. Ишигуро седи срещу нея с обичайните си черни сако и тениска и с изразителни жестове сам води дискусията така, че да превръща въпросите на журналистката в тромави ремарки, разказва тя.

Преди да заговорят за новата книга на Иш (както той настоява да го наричат), писателят я подканя да се възхити на щепсела до тях. С въодушевлението на дете той разказва как веднъж в този ресторант му сервирали следобеден чай и включили тостер току на масата, благодарение на въпросния контакт. „Още по-добре е, – включва се и журналистката, – че звънецът до лакътя ми за спешни случаи е с надпис – натиснете за шампанско“.

След лекото въведение двамата заговарят вече сериозно за новия роман на Ишигуро „Погребаният великан“, излязъл цели 10 години след предишния. Журналистката признава, че е подходила нервно към книгата, защото не била запозната с легендата за Артур и не била сигурна, че ще се справи с текст, включващ битки с дракон и съвременен Гауейн. Скоро обаче открила с облекчение, че романът съдържа най-добрите писателски качества на Ишигуро – енигматичен разказ, изпълнен с меланхолични истини. А Гауейн, с античната си ризница и верен кон, имал симпатична връзка с иконома Стивънс от „Остатъкът от деня“. „Има истинско достойнство и романтизъм и у двамата. Те са отчаяни и тъжни, защото са извън времето“, потвърждава Ишигуро.

Писателят дава ясно да се разбере – въпреки че е израснал, говорейки японски, той се чувства британец: „Не просто защото имам британски паспорт, но и защото познавам различните слоеве на южна Англия“. Когато първо дошъл в страната, Казуо пял в местния музикален хор. Англия обаче много се е променила от онези дни, а писателят признава, че мрази това клониране на градовете, което е изместило на заден план местата с някога индивидуална физиономия.

„Обичам живота в Лондон, но ако трябва да напиша „Лондонски роман“, ще изобразя столицата като вампир, изсмукващ кръвта на останалата част от страната. Изненадан съм от хората във Великобритания, които така тихо приемат тази липса на регионален баланс“, обяснява Ишигуро.

Ишигуро и музиката

В младостта си творецът е правил опити като текстописец, въпреки че платената му работа, когато бил на около 20-ина години, била свързана с бездомните хора в Лондон. През 1980-а, когато отива в Източно-английския университет да учи творческо писане, той осъзнава, че не би могъл да съвмести и писането на песни, и създаването на романи. „Дотогава се виждах като музикален типаж, но дойде момент, в който си казах – всъщност това изобщо не съм аз. Далеч по-малко бляскав съм. Аз съм от онези хора с кръпки по лактите на сакото. Това ме приземи.“

„Едно от основните неща, които научих при писането на текстове за песни – и то имаше огромно влияние върху прозата ми – е, че с интимна, доверчива песен от първо лице смисълът не бива да е директно изразен на страницата. Трябва да е прикрит, понякога се налага да се чете между редовете“, разказва Ишигуро.

Той признава, че обича да подлага на кастинг персонажите си за разказвачи от първо лице. В един от първите си романи харесал за повествовател малко момче – внук на протагониста, но се наложило да го „уволни“, защото да се постави детето за разказвач би означавало да се изследва вътрешната борба на главния герой отвън – и навярно с голяма доза ирония, предвид възрастта на момчето.

Хората искат да чуят, че пиша в адски мъки

Два от най-известните романа на Ишигуро – „Остатъкът от деня“ и „Никога не ме оставяй“, са били и екранизирани. Сега писателят издава, че продуцентът Скот Рудин е взел правата за филмирането на „Погребаният гигант“. Ишигуро твърди, че е заинтригуван от разликите между литературния и филмовия пиар.

„В киното се лансира идеята, че творбата трябва да е създадена в напълно хармонична среда – всяко леко разминаване може да доведе до ужасна реакция у публиката. Що се отнася до романите, хората искат да чуят: „Трябваше да се откажа от книгата, скубех си косите, мислех, че ще спра да пиша завинаги, станах наркоман и чак тогава завърших това страдание“. Това го разсмива: „При филмите е точно обратното“.