Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Искам да съм бандитка, за да нямам деца

За реализирана се счита само тази жена, която физически е родила дете или е отгледала поколение, защо?

Майчинството е мисия, но не е единствената. И не винаги е най-важната.  - Искам да съм бандитка, за да нямам деца

Майчинството е мисия, но не е единствената. И не винаги е най-важната.

„А ти каква искаш да станеш, като пораснеш?“ – пита една лелка малкото момиче, което се е провесило на металния лост на катерушката в квартала с главата надолу. „Бандитка“, отговаря момиченцето. Лелката не успява да си глътне възмущението и от устата й изпада едно твърдо и много учудено „О!“. Обаче не се предава: „Е как бандитка?! Какво ще правиш, като си бандитка, какво му е хубавото?“. Малката госпожица продължава да гледа втренчено някъде пред себе си, косата й обира праха по земята, а от устата й стърчи пластмасовата дръжчица на близалка. „Първо, не е хубаво да си бандитка – аз това си го знам. Аз няма да съм лоша бандитка. Обаче само на бандитките е разрешено да нямат деца, пък аз много не искам да имам деца и затова ще стана бандитка“…

Многоточието е за да опише настъпилото мълчание между дружелюбната лелка, увисналото хлапе бъдеща бандитка, майката, която седи на пейката и съсредоточено гледа нещо в телефона си и аз, която се правя, че чета. След като малко се поокопити, лелята реши все пак да внесе яснота по въпроса с връзката между бандитизма и майчинството и на тях двете с изконната мечта на жената да създаде и отгледа свои наследници. Започна отдалече, с „детски“ думички, предназначени уж за по-лесна комуникация с петгодишната висяща госпожица: „Е, чакай сега, ми не искаш ли да станеш мама, като твойта мама? Да си родиш дечица и да ги водиш да си играят на площадката, да ги гушкаш, да им празнуваш рождените дни, да се грижиш за тях, когато са болни…?“ „Не!“- твърдо отговаря малката. „Аз сега си водя Чипи на площадката, гушкам го, празнувахме му три годинки с една ужкимска торта, а пък като беше болен, аз му давах хапчетата. А пък Чипи не е дете, а е териер.“

Тук вече видяла, че диалогът между лелката и малката започва да става все по-ожесточен, се намесва и майката. Лелята, затръшнала торбите си на земята и заела поза „ше видим ние тая работа“, я брифира за основните позиции в спора и все още с усмивка на уста разяснява, че „тя е малка, ама то отсега трябва да се говори, не може да е момиченце и да не иска да стане майка, нали…“ Майката очевидно е наясно с мечтите на дъщеря си, така че обобщава: „Каза ви, че иска да е бандитка, защото така няма да трябва да има деца, нали? Е, и това е житейска позиция, не мислите ли?“. „Ама – запецна лелята, – ма как така момиче, пък без деца?!“ „Ми ето така – момиче и БЕЗ деца! Какво толкова? Може да прави толкова други неща в живота си, нали? И ако реши да не се грижи за деца, това си е нейна работа. За мен по-важното е не дали ще стане майка, а да не стане бандитка, госпожо!“

Излишно е да уточнявам, че се включих в разговора, защото той взе все повече и повече да излиза извън рамките на проста сутрешна раздумка на възрастни около едно хлапе. И да, заех страната на майката и момиченцето, разбира се. Защото съвсем ясно и нагледно видях как живее, подхранва се и трови едно дълбоко неадекватно и вредно обществено вярване, че мисията на жената е да бъде майка. Казвам го от позицията на майка на две деца, която винаги е искала да бъде майка и никога не е съжалявала за този си избор. Но и от позицията на жена, която чудесно осъзнава какво означава майчинството и която уважава правото на много жени да отказват да го приемат за своя житейска цел.

Някога, когато раждах първата си дъщеря, попаднах в клиниката с една жена на моите години сега. Лежеше за задържане за не знам кой път, при не знам коя вече поредна бременност. Бях на двайсет и четири и можех спокойно да й бъда дъщеря. Тя се беше съсипала от безкрайните опити да стане майка, познаваше клиниката из основи, говореше с всички от персонала фамилиарно и изобщо беше фокусирана единствено и само в това този път да успее. Една вечер се поотпусна и се разприказва ей така, в тъмното, когато винаги е по-лесно да говориш. Завършила индустриален дизайн в Германия, по онова време в западната й част. Прибрала се тук заради мъжа, когото обичала, нищо, че семейството й настоявало да остане там и да започне да развива кариерата си. Отказала страхотна работа в Берлин, за да се омъжи тук. Той бил… и „още е най-невероятният мъж на света“. Разбирали се чудесно, четели си мислите, довършвали си изреченията, били непрекъснато заедно. Той обаче ужасно много мечтаел да има деца. И идея си нямал, че това може да се окаже проблем във връзката им и когато след три години все още нищо не се получавало, започнал искрено да страда. Тя се почувствала виновна, тръгнала по доктори, борила се, през годините се случвало няколко пъти да забременее, но все не успявала да задържи плода. Скоро семейството му видимо променило отношението си към нея и тя усетила охладняването.

„Бездетната жена е като автомобил без гуми – колкото и да е страхотен, ако не може да се движи, от него няма смисъл!“ – казала й един ден майка му, врътнала се и на излизане забила още един „шамар“: „Ако го обичаш, трябва да го освободиш да си намери жена, която може да стане майка.“ И си тръгнала.

Две години след това тя и той се разделили. Той си намерил жена „раждачка“, както без грам ирония каза моята нова приятелка, а тя си поставила за цел да роди дете на всяка цена. В момента беше бременна от някакъв, който дори не знаел и нямало да разбере за състоянието й. Беше в петия месец. Разбрах след това, че тази й бременност беше успяла. Имаше си момиченце и както ми каза акушерката, която познавах от болницата, първото, което казала след като разплакана видяла дъщеричката си, било „Никога няма да позволя да си мисли, че е създадена, само за да има деца!“

Не забравих никога тази история. И в годините ми се наложи да я разказвам на много страхотни, вдъхновяващи, красиви, умни, забавни, неповторими жени, на които обществото им беше вменило, че са половин жени, ако не станат майки. Болката на всяка една от тях беше различна – някои искрено страдаха, че съдбата не им отрежда майчинство. Други съзнателно правеха този избор за себе си и трябваше със зъби и нокти да го защитават от армията обществени всезнайковци, които се чувстват длъжни да ги посочат с пръст и да ги обвинят в престъпление заради това. Хората обичат да се вмъкват в чуждия живот и да го дирижират мислено, според своите лични партитури. За патриархално, слабоинтелигентно, доста балканско и твърде костеливо общество като нашето пък, душенето в чаршафите на другите е норма.

„Хората знаят“, че един мъж трябва да е глава на семейство. „Хората знаят“, че жената трябва да е преди всичко домакиня и майка, пък чак след това да прави кариера, която, естествено, да не й пречи да си отглежда децата. „Хората знаят“ още обаче, че така, както е майка и домакиня, жената трябва и да носи пари в къщата, защото сега такова е времето. И пак „хората знаят“, че ако тя не се справя с една от тези свои задължителни роли, трябва да бъде заменена, изтикана или в най-добрия случай публично съжалявана за това си състояние.

Майчинството е особена женска роля. Аз не понасях присъствето на деца, докато не родих своето първо. Бях на двайсет и четири години – още подрастваща, ако погледна от позицията на сегашната си възраст. Детето ми легна на ръцете с цялата тежест на памперсите, храненето, нощното неспане, болестите. Директно върху главата ми се стовари и тежкият слухов проблем на дъщеря ми, с който аз и баща й трябваше да се справим. Бяхме още деца. Костваше ни много нервни клетки, много лишения, тотална отдаденост в работата за баща й и тотален отказ от собствена кариера и развитие за мен. Никога не мога да съжалявам за този избор, защото отглеждането на това дете е най-голямото ми човешко постижение. Но си давам сметка колко назад във времето останаха онези само мои си неща и мечти, които исках да следвам. И на които моите собствени родители някога така се радваха и толкова очакваха да ги осъществя.

Да, майчинството е мисия, но не е единствената. И не винаги е най-важната. Децата са наши житейски проекти – може би много и най-важни, може би поредните – но те са сложна, деликатна, отговорна и много специфична задача, която имаме да изпълним. В живота си обаче имаме и много други задачи, на които следва да гледаме със същата отговорност, за да ги създадем, родим и обгрижим, нали? И защо тогава за реализирана да се счита само тази жена, която физически е родила дете или е отгледала поколение?

В живота си имах щастието да срещна много жени, които носеха майчинството си по друг начин. И благодарение на него успяха да осъществят толкова успешни проекти и да променят толкова човешки животи и действителности, че просто няма как да бъдат заклеймени като „автомобил без колела“. Една от тях е невероятен детски онколог, на когото дължат живота си стотици спасени от смърт деца. С очите си съм виждала как родителите им й държат ръцете, как я гледат малките, как ги гали по оплешивелите главици и вдъхва най-мощната надежда на света. Та тя ли не е майка?! По майка е от много други, крещели в родилни мъки!

Друга е гениален архитект. Строи сгради, в които всеки материал е екологичен, за да съхранява здравето на хората, които ще ги обитават. Следи процеса на изграждане лично, докосва колоните и прозорците с деликатната си ръка и по женски усеща живота, който предстои да кипи между стените. И тя ли не е майка?

Трета е световен журналист. От двайсет и пет години обикаля горещите точки на света, за да се грижи за правата на онеправданите, да търси справедливост и да се бори за нея. Виждала е умиращи от огнестрелни рани деца, хранила е в прегръдките си изгладнели до немощ африканчета, създала е безброй контакти между самотни и изоставени от близките си хлапета, които днес са големи, смислени и добри хора. Тя също ли не е майка?

Случката с малката бандитка, дето не иска да стане майка, завърши безславно. Общо взето пресъздадох това, което написах по-горе. Разказах на лелята и на майката историите на тези четири жени. Лелята цъкаше с език, пусна по едно време и сълза, пък накрая си нарами торбите и през рамо рече: „Абе жената трябва да си роди, това си се знае, природа си е…“. С майката на момиченцето се спогледахме и повдигнахме рамене в общото ни усещане за безизходица.

Най-хубавото обаче беше друго. Малката бандитка очевидно внимателно беше проследила разговора ни, нищо, че не спря все така безметежно да си виси с главата надолу. И малко преди да си тръгна, ме попита в упор: „По-хубаво ли е да си бонколог и журналист от бандитка?“. „Ми, по-хубаво е, да ти кажа… И каквото и да си, ти си решаваш дали да имаш деца, или не!“, казвам аз. „Тогава ще стана журналистка и бонколог“, отсече бившата бъдеща бандитка и размечтано се заигра с пластмасовата дръжчица на близалката си.

Е, казах си, току-що пред мен се роди още един човек с мисия. Това е по-важно от майчинството.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах