Искам сълзи по поръчка

В края на юни, когато свършваше театралният сезон, не исках повече да плача на сигнална реплика, не ми се „убиваше“ Иван Юруков от любов, китката ме сърбеше всеки път, когато Иван Бърнев – жесток и самотен американски фрийк – ми слагаше изкуствен белезник за два часа на „радиатора“, грижливо построен от сценичните в Народния, не ми се спореше ожесточено с Владимир Карамазов за смисъла на живота в театъра според Хайнер Мюлер, омръзна ми да моля Юлиан Вергов да се откаже от членството си във ВМРО, да спре да организира атентати и веднъж завинаги да заживеем заедно спокойно, някъде в Женева…

И о, чудо! Ваканцията дойде. И аз станах като всички нормални хора. Спя, ям преди седем вечерта поне два пъти, обличам си роклите, дори пия – и никак не ме интересува дали на сутринта ще имам торбички под очите. Излизам с хора, говоря, наваксвам, чета новини, плажувам, скучая, влизам в час с клюките и разделите на София, пет пъти преди първи петли предавам Фейсбук и си обещавам, че никога повече няма да си го причиня. После пак си го причинявам, после Инстаграм… Снимките на красиви и щастливи хора започват рязко да ми доскучават и минавам на Путин и Тръмп – но и там вече няма нищо, освен вечното „знам, че нищо не знам“. Знам само, че вече тотално се обърках за Истанбулската конвенция и ми дойде наистина в повече да гледам жена, окована в белезници да пристъпва към болница, особено бивш кмет…

Вече съм сигурна, че един месец ваканция е повече от поносимото. Дайте ми обратно сълзите по сигнална реплика и любовта по гениални драматурзи, моля!

И нека август е септември по-бързичко, нали…

Текстът е публикуван във Фейсбук.

Вижте още: ТЕОДОРА ДУХОВНИКОВА: НЕ МИ СЕ ХОДИ ДО ЛУНАТА, НО ХАРЕСВАМ ХОРАТА, КОИТО ЛЕТЯТ