Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

„Искам си детето! Обичай ме!“

Презряната магия на сълзите в театъра и тв сериалите

Силвия Петкова, която по време на снимките на втория сезон на  „Откраднат живот“ става майка на момченце, изиграва етюда с болната бременна майка в сериала емоционално силно, залагайки на най-зареденото с чувства отношение в българското изкуството, между майката и детето. Снимка: Нова тв - „Искам си детето! Обичай ме!“

Силвия Петкова, която по време на снимките на втория сезон на „Откраднат живот“ става майка на момченце, изиграва етюда с болната бременна майка в сериала емоционално силно, залагайки на най-зареденото с чувства отношение в българското изкуството, между майката и детето. Снимка: Нова тв

В една от сериите на „Откраднат живот“ актрисата Силвия Петкова влиза в ролята на бременна жена, на която откриват рак на бъбреците. Както останалите медицински случаи, превърнати в сюжетни възли, и този е натоварен с развитие, въздействащо върху зрителя. Лекарите могат да спасят майката, ако я оперират, но ще пожертват бебето. Ако обаче я оставят да роди, няколкото месеца ще са фатални за живота ѝ при бързо растящия злокачествен тумор. Жената избира да спаси бебето си, което е момиченце. Значи жертва себе си. Съвсем реално, така да се каже, научно доказано.

В тези критични часове за героинята на Силвия при нея в болницата пускат нейната майка, която я моли да спаси себе си. Логиката ѝ е егоистична, но със собствена справедливост – тя не познава бъдещето бебе, но е отгледала дъщеря си и иска да остане с нея в живота. Жената избира да спаси детето си в тежка, напоена с тъга сцена. Тя изтръгва обещание от собствената майка, че ще се грижи за внучката си така, както се е грижила за нея. Внучката ѝ ще бъде новата ѝ дъщеря. Eдно ново човече ще живее.

Сцената е отлично замислена и много качествено изиграна с достойнствата на тв театъра. Силвия говори на още нероденото дете. Говори тихо, заклинателно, почти шепти. Това е типична мелодраматична сцена, в която драматичното е толкова концентрирано, че прескача границите на смъртта и вече не действа на разума за сравнения и изводи, а единствено разбърква чувствата. Характерно за мелодраматичното напрежение е, че то е двуполюсно – с еднаква вероятност може да тръгне към друго, противоположно развитие. Можем да запитаме зрителя – дали щеше да се чувства виновен, неправ, ако не харесва този избор на бременната жена с тумора и дали щеше да е по-щастлив, ако тя бе избрала да остане жива и да ражда после колкото си деца иска. Потенциалът на мелодраматичната ситуация е в силата на показваните чувства в момента и зависи от майсторството на актьора да изрази премълчаните мисли, логики, двоумения. Ето това прави Силвия Петкова.

Този сноп от чувства често се отрича в театралната практика, изградила за свое оправдание стереотип на презрение към преувеличените преживявания. Да използва писателят или тв сценаристът мелодраматизъм на ситуацията, се смята за слабост на стила, замаскирана дупка на гладкия път на наратива. Това отрицание на място за мелодрамата в литературата си върви още отпреди политическата промяна от ноември 1989 г. Странно ми е, че Тодор Живков, лукав и интуитивен селяк, не усеща силата на въздействие на мелодрамата върху масовото съзнание, за да я толерира и отглежда, както прави примерно със сатирата. Но той не би могъл да победи опозицията на собствените си идеолози. Сатирата често обижда и унизява по най-директен начин, а кой бюрократ на каквото и да е ниво в йерархията би надскочил собственото его и би преглътнал критиката, забавлявайки се с шегите? Мелодрамата е идеална за манипулация на публиката, като засяга естествени, най-близки до природата и до човешката натура качества и отношения. Да, обаче любимото за бюрократите от компартията изкуство не трябва да притежава символи, метафори, трудни за разчитане, податливи на многопосочно тълкуване. То трябва да е ясно, еднпланово и графично като лозунг или плакат. Какво ще харесат бъдещите поколения българи в следните стихове:

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Своето име им казал,
но седмица после мълчал,
а пък тялото — в язви,
и язвите гнойни текат…

— Где са твойте другари? —
той виждал отряда любим
и очите притварял
и тръпнел, но бил несклоним.

Побеснял и разгърден,
край него прострелвал агент —
той отвърнал му твърдо:
— Убиецо, стреляй във мен!

И тези безумства са съчинени от възрастен човек, който би могъл да е чел Байрон, Шели, Гьоте, дори Лермонтов и Пушкин, та да се засрами и изгори собствените некадърности. Но те са вършили лозунгарската си работа, защото са фронтови мисли, мисли за идеологическия сблъсък на БКП и фашизма. По-късно, когато се живееше по-свободно, узнаваме, че между практиката на комунизма и фашизма няма разлика. Но в нетърпимостта на червената идеология към чувствата, магьосничеството, тайните на приказното, многото пластове на въображението се е кротнала и мелодрамата. И това обяснява негативирането „отгоре“ на мелодрамата. За критиците пък е срамно да признаят, че са се разчувствали сред думите, описващи отношение между майка и дете.

Силвия Петкова, която по време на снимките на втория сезон на сериала „Откраднат живот“ става майка на момченце, изиграва етюда емоционално силно, залагайки на най-зареденото с чувства отношение в българското изкуството, между майката и детето. Двата съюзника в мелодраматичните ситуации са смислово и емоционално образуващи, затова е полезно те да са универсални. Както е при съюза майка–дете. Защото въздействието на мелодраматичната ситуация зависи не само от нейните параметри, но и от реципиента, от нивото на образование и практичския опит на зрителя. В някаква степен това изискване важи за всеки вид театър, но при мелодрамата е първостепенно.

В една от сериите на „Полицаите от Чикаго“, излъчван по „Диема“ и FOX, с нелоши сюжети на отделни случаи от работата и от личния живот на участък в чикагското полицейско управление, полицаите спасяват отвлечено момиче в бардак с подобни на нея, държани насила от издирвания изнасилвач. Те пристигат със закъсненение, когато това момиче е изтръгнало пистолета на престъпника и го е застреляло. Той лежи проснат на пода, а девойката насочва пистолета към гърлото си и иска да се самубие. Бита, изнасилвана, пак бита, потисната и вероятно упрекваща се и засрамена за случилото се с нея, тя е оплискана с кръв, изпаднала в транс, не чува и не вижда нищо друго, освен оръжието в ръката си. Двама от дотърчалите полицаи пазят изходите, а едната полицайка в участъка, която е главна героиня в сериала, изпълнявана от красивата София Буш, влиза в подобната на клетка стая и увещава момичето да остави пистолета. То не дава никакъв израз, че я чува. Полицайката говори тихо, съучастнически, мъчейки се да увери момичето, че не е само, че има смисъл да живее, защото има за кого да съществува. През това време шефът на участъка (Джейсън Бег) тича към мястото, водейки бащата на момичето, спасен след акция. Двамата влизат в клетката и бащата коленичи пред седналото на пейката момиче, вика я тихо: „Сара! Сара!“ и хваща с две длани лицето ѝ. Девойката сякаш се събужда и на бавната камера се взира в баща си. Паническото изражение на лицето ѝ се стопява и тя учудено и щастливо казва: „Ти дойде за мен?!“. София Буш се промъква и прибира от пода пистолета. Край на епизода.

Трябва да си родител на момиче, за да усетиш потенциала за развълнуване в тази сцена. Ами останалите зрители?, ще попита г-н Хейтър. Няма празно и за тях, полицейският сериал е пълен с автомобилни каскади по градските улици, стрелби, търкалящи се глави, трескави сексуални срещи, в които типично по американски съвукопяването започва в коридора пред вратата на жилището и т.н. Но сега говорим за мелодрамата, която липсва в споменатите кадри.

В тв театъра, какъвто са сериите на „Откраднат живот“ заради стабилността на образа на сцените с подробен близък план и незаинтересованост към задните планове, е изключително важно играта на актьорите да е естествена, ненатрапчива и адекватна на жизнените детайли. В тази стилистика присъстват почти всички изпълнители, особено онези с променливи житейски истории на персонажите си или със задължителни сюжетни обстоятелства – Димо Алексиев, Янина Кашева, Дария Симеонова, Марта Вачкова, Емил Марков, Ралица Паскалева, Деси Бакърджиева, Мария Каварджиева, Моню Монев, Никола Мутафов, Велислав Павлов. В коментарите онлайн след мелодраматични филми често се повтаря мнението, че – макар и харесвано – случилото се в лентата няма общо с живота. Защото еди кой си герой е пресилен, натъртен, достоен за презрение или за силна любов. Така си е, мелодрамата не съществува без силен акцент върху емоциите, независимо към коя посока. Най-често такива чувства са редки в живота, но поради липсата им са желани и мечтани от персонажите. Затова и са разбираеми от зрителите.

Във филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“, останал ненадминат в представянето на емоциите от живота на Исус, въпреки ежегодните продукциии на тази тема около Великден, има дълбоко вълнуваща сцена между Исус (Джим Кавийзъл) и Дева Мария (Майя Моргенщерн). Той е влачен от римските войници с трънен венец на главата, удрян и унижаван от тях и от тълпата по пътя към Голгота. По долна улица в Йерусалим тича успоредно с него Дева Мария, полудяла от мъка и призоваваща волята си да издържи, поглеждаща към кръстовищата нагоре, където мъчат сина ѝ.

Майя Моргенщерн в образа на Дева Мария във филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“

Това е сцена парадигма в битието на мелодрамата. Какъвто и да е Мел Гибсън в коментарите на хвалители и отрицатели на „Страстите Исусови“, мелодраматичното внушение на непряката сцена между Исус и Богородица е безспорно силно.

Понякога на театралната сцена мелодраматичните ситуации се приемат с доверие и емоционално съучастничество, макар че като правило те биха провалили концепцията на автора. Как би изглеждал Хамлет, ако при срещата с Офелия преди тя да се самоубие той и тя, потънали в сълзи, се изповядат един другиму, искат да си простят подигравките и надменните задявки, обещавайки си преданост и взаимност в потъналия в смъртоносни тайни и кроежи кралски двор? Шекспир не си пада по мелодрамата, както и въобще по романтичните излияния и срещи.

Но в спектакъла „Обичай ме!“ от Себастиен Тиери, една от последните премиери на Сатиричния театър, режисьорът Андрей Калудов ловко трансформира комичното развитие на историята в мелодрама и тя се поема с благодарност от публиката. Не знам дали той е търсил този ефект, но всички обстоятелства преди мелодраматичния финал показват, че гледаме комедия.

Ето историята. В дома на обикновено семейство (Албена Павлова и Димитър Баненкин) влиза през отворения прозорец непознат младеж (Стоян Дойчев), който заеквайки и мучейки, защото се оказва глухоням, признава, че им е син. Почти цялото следващо действие представлява уточняване на този факт и докато мъжът все повече се вбесява, съпругата се умилява. Тя няма деца, макар че е искала навремето, но не е могла. Мъжът не иска да сменя стереотипите си на живот с присъствието на този непознат човек, който на туй отгоре домъква годеницата си (Милена Аврамова), а тя пък се оказва сляпа. Цялата история очевидно е абсурдна и си върви смешно до финала, където мъжът разбира с удоволствие, че непознатият е сбъркал адреса с една буква към един и същи номер и би трябвало да влезе не у тях, а у съседите. Разочарована, героинята на Албена Павлова обезумява, защото губи последната надежда да има дете, след като не е могла да забременее.

Ето как в пиесата нахълтва мотив от тв сериала „Откраднат живот“. Албена Павлова прегръща крепко младежа, крещейки мелодраматично: „Искам си сина! Обичай ме!“. Зрителите около мен започват да бършат сълзите си, а аз си мисля за тъй изтърканото определение на театъра като магия. Калудов, който е добър занаятчия, се е сетил как да преобърне температурата на представлението, построено върху този абсурден текст по правилата на комедията, в противоположния драматизъм, така че да се получи мелодрама. Щом влезе в парадигматичната ситуация на майка-дете, театърът става мелодрама. И публиката започва да подсмърча. Някои зрители няма да харесат тази трансформация, ще чакат комичното разрешение на абсурдната история. Мелодрамата е за хора с непримиримо към идеологемите сърце и с уважение към чувствата.

След излъчването на серията с болната от рак бременна жена се обадих на Силвия Петкова, за да я поздравя за добрата работа. Разказах ѝ, че като дете открих в библиотеката на родителите си една оръфана тънка книжка със заглавие „Майчино сърце“. Не си спомням автора, книжката беше от прословутата библиотека за домакинята. Беше приказка за майка, отглеждаща момчето си сама близо до гъста гора. Момчето обичало да играе сред дърветата, докато един ден срещнало Злия великан. Онзи го издърпал нагоре във въздуха и му рекъл, че няма да го погуби, ако на другата сутрин му донесе най-скъпото нещо на света. Момчето разказало на майка си за срещата, а тя го прегръщала, целувала, както никога до този момнт. И то заспало успокоено. На сутринта се събудило и учудено не получило обичайните ласки и милувки от майка си. Хвърлило се към нея и разбрало, че лежи до студеното ѝ мъртво тяло. А между нея и него открил вързоп, завит с кърпа, прогизнала от кръв. Момчето отвило кърпата и видяло подаръка за великана – майчиното сърце.

След всяко ново прочитане на тази приказка натиквах книжката дълбоко зад останалите книги. До деня, когато с нетърпеливи пръсти разбутвах отново библиотеката и издърпвах книжката, за да я прочета отново. И да се натъжа отново. Откъде да знам, че мелодрамата действа като наркотик. Затова тя е мразена от идеологиите. Понеже се обляга не върху враждата и омразата, а свързва хората чрез кръвта и любовта, тя ще надживее всяка идеология в изкуството.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах