Искам журналистите да умират стари

С думи на Андрей Сахаров започна речта си в Осло нобеловият лауреат за мир Дмитрий Муратов, главен редактор на руския вестник „Новая газета“. Речта му бе по повод връчването на наградата, което се състоя на 10 декември в столицата на Норвегия.

Муратов посвети отличието на всички мъртви и живи журналисти, които неотклонно следват призванието си, поиска изтезанията да бъдат обявени за едно от най-големите престъпления срещу човечеството и направи анализ на състоянието на Русия и света днес, като предупреждава, че светът все повече се отдалечава от демокрацията и протяга ръка към тиранията.

Дмитрий Муратов на церемонията в Осло, Норвегия. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Предлагаме ви пълния текст на речта на Дмитрий Муратов:

Ваши величества! Ваши кралски височества, уважаеми членове на Нобеловия комитет, уважаеми гости!

Сутринта на 8 октомври ми звънна мама. Попита ме какво ново.

– Виж, – казвам, – мамо, получихме Нобелова награда…

– Това е добре. А какво още новичко?

…Сега, мамо, ще ти разкажа всичко.

***

„Убеден съм, че свободата на убежденията, редом с други граждански свободи е основата на прогреса.

Аз защитавам тезата за същественото значение на гражданската и политическата свободи при формиране съдбата на човечеството!

Аз съм убеден, че международното доверие, (…) разоръжаване и безопасност са немислими без откритостта на обществото, свободата на информация, убеждения и гласност.

Мир, прогрес, права на човека – тези три цели са неразривно свързани.“

Това е от нобеловата реч на академик Андрей Сахаров, гражданин на Земята, велик мислител. Тази реч точно тук, в този град, в четвъртък, 11 декември 1975 г., бе прочетена от неговата съпруга Елена Бонер. Сметнах за необходимо думите на Сахаров да прозвучат тук, в световноизвестната зала, за втори път.

Защо това е толкова важно сега за нас, за мен? Светът разлюби демокрацията. Светът се разочарова от управляващите елити. Светът се насочи към диктатурата. Възникна илюзията, че прогресът може да бъде достигнат чрез технологии и насилие, а не чрез спазване на правата и свободите на човека.

Такъв един прогрес без свобода.

Такова едно мляко без крава.

Диктатурите си осигуриха опростен достъп до насилие. У нас, а и не само у нас, има една популярна мисъл: политиците, които избягват кръвопролитията, са слаби хора. А да бъде заплашван светът с война е дълг на истинските патриоти.

Властта активно продава идеята за война. Под влиянието на агресивния маркетинг на войната хората свикват с мисълта за нейната допустимост. Правителствата и близките до тях пропагандисти носят пълната отговорност за милитаристката риторика по държавните телевизионни канали.

Но съм виждал и други хора пред други телевизори. Честни и страшни.

По време на Чеченската война на една гара на релсите бяха спрели пет бели хладилни вагона. Покрай тях имаше денонощна охрана. Това беше моргата на колела на 124-та лаборатория на Министерството на отбраната. В хладилниците се пазеха неразпознатите тела на войници и офицери. Много от тях нямаха лица заради преки попадения или изтезания. Началникът на лабораторията капитан първи ранг Шчербаков правеше всичко, за да не останат безименни воини. В малка къщичка до релсите имаше телевизор. На столове, като в чакалня, седяха майките и бащите на безследно изчезналите войници. А оператор с видеокамера транслираше на екрана едно след друго изображения на телата. Едно след друго. 458 пъти. Толкова военни лежаха по рафтовете на тези вагони при минус 15 градуса в последния си влак, дошъл по маршрута „Война-Смърт“. Майките, които дълги месеци са търсели в планините и проломите на Чечня своите момчета, виждайки лицето на своя син на екрана, крещяха:

„Не е той! Не е той!“.

А беше той.

Днешните идеолози прокарват идеята за смърт в името на Родината, а не за живот в името на Родината. Няма да позволим този техен телевизор пак да ни излъже.

Хибридните бойни действия, трагичната, безобразна и престъпна история с „Боинг МН-17“ разрушиха отношенията между Русия и Украйна и не знам дали следващите поколения ще успеят да ги възстановят. Но в болните глави на геополитиците войната между Русия и Украйна вече не изглежда невъзможна.

Но аз знам – войните свършват с разпознаване на войниците и размяна на пленниците. По време на Чеченската война „Новая газета“ и нашият автор майор Измайлов успяха да освободят от плен 174 души. Ако сега, в новата си позиция, мога да направя нещо за връщане на още живи пленници по домовете им, кажете. Готов съм.

***

Искам да припомня още един човек, получил Нобелова награда за мир в тази зала през 1990 г.

Москва. Кремъл. 18 април 1988 година. Тече заседание на Политбюро. Един от съветските министри настоява да бъдат оставени войските в Афганистан. Михаил Горбачов рязко го прекъсва: „Прекрати с ястребовото си грачене“.
Да прекрати ястребовото си грачене.

Нима това не е съвременна програма за политика и журналистика – да подредим живот без погребения?

***

Но в центъра на Европа към събитията в Източна Украйна се прибави на границата на тежките кръвопролития играта на президента Лукашенко. Неговите войници подгониха под дулата на пушките си бежанци от Близкия изток към веригата от хора с автомати, охраняващи границите на Европейския съюз. Страните се обвиняват една друга, а обезумелите хора се мятат буквално между два огъня.

Ние сме журналисти, работата ни е ясна: да разграничим фактите от лъжите. Новото поколение професионални журналисти умее да работи с големи бази данни, с информационни масиви. И като ги проучихме, открихме чии самолети докарват бежанците в точката на конфликта. Само фактите.

Белоруските самолети са увеличили полетите от Близкия Изток до Минск повече от четири пъти през есента на тази година. Шест полета е имало през август-ноември 2020 г. и 27 – през същите месеци тази година. 4,5 хиляди души е довела беларуската компания за евентуален пробив на границата през тази година и само 600 души – през миналата. Още толкова – 6000 бежанци – е довела авиокомпания от Ирак.

Така се организират въоръжени провокации и конфликти. Ние, журналистите, след като си изяснихме как е подготвено, си свършихме работата. Нататък е работа на политиците.

***

Народ за държавата или държава за народа? Това е главният конфликт днес.

Този конфликт Сталин го е решавал с масови репресии. Практиката на изтезанията в затворите и по време на следствието е запазена и в съвременна Русия. Жестокости, изнасилвания, ужасни условия, забрана за свиждане, за обаждане до майката на рождения ѝ ден, безкрайно удължаване на сроковете за задържане под стража… Зад решетките съдебните си дела изчакват хора с тежки заболявания, държат като заложници болни деца, изискват признания за вина без никакви доказателства.

Наказателните дела по фалшиви обвинения у нас често имат политически характер. Опозиционният политик Алексей Навални е държан в лагер по лъжлив донос на руския директор на най-голямата парфюмерийна компания във Франция. Директорът написал заявлението, но не е бил призован в съда и не се е признал за потърпевш. А Навални е в затвора. Самата парфюмерийна компания предпочете да се оттегли встрани, надявайки се, че вонята на това дело няма да развали аромата на продукцията ѝ.

Все по-често чуваме за мъченията, използвани при затворници и арестанти. Хората са изтезавани, за да бъдат сломени, за да бъде увеличена жестокостта на наказанието отвъд рамките на присъдата. Това е диващина.

Излизам с инициатива да бъде създаден Международен трибунал против изтезанията, задачата на който ще бъде да събира данни за използване на мъчения в различни части на света и държави. Да бъдат установени палачите и техните господари, съпричастни към подобни престъпления. Разчитам, разбира се, на първо място на разследващите журналисти от цял свят. Изтезанията трябва да бъдат признати за най-тежко престъпление против хуманността.

Между другото, „Новая газета“ продължава да излиза и на хартия. За да могат да ни четат и в затворите: там няма интернет.

***

Две тенденции се борят сега в Русия. От една страна президентът на Русия помага да се постави паметник по повод 100-годишнината от рождението на академик Сахаров.

От друга страна в същата наша държава Генералната прокуратура изисква да се ликвидира обществото „Мемориал“. „Мемориал“ се занимава с реабилитация на жертвите на Сталинските репресии. А прокурорите го обвиняват в „нарушаване на човешките права“! Може би защото неотдавна у нас ФСБ отново засекрети имената на сталинските следователи и палачи? Напомням, „Мемориал“ е създаден от Сахаров. Може би паметникът на мъртвия Сахаров е по-безопасен от неговия жив действащ проект?

„Мемориал“ не е „враг на народа“. „Мемориал“ е приятел на народа.

***

Ние, разбира се, сме наясно: тази награда е за цялото професионално общество от истински журналисти. Моите колеги разобличаваха технологиите за пране на пари и върнаха в бюджета милиарди откраднати рубли, разкриваха офшорки, спираха изсичането на сибирските гори. Държавата в крайна сметка подкрепи усилията на „Новая Газета“, „Эхо Москвы“, „Дожд“ и други колеги за лечението на деца, болни от редки заболявания, за които са нужни най-скъпите лекарства в света.

(Между другото, надявам се представителите на фармацевтичните индустрии, от които зависят съдбите на децата и младите възрастни с орфанни заболявания, включително със спинална мускулна атрофия, да седнат на кръгла маса с нас. Може би ще се поохарчат за достъпни лекарства и ранна скринингова диагностика? Може би богатият свят ще намери пари за няколко десетки хиляди момчета и момичета, в които още има живот?)

Тази награда ние ще предадем за помощ на болните хора и за поддръжка на независимата журналистика.

***

Но журналистиката в Русия сега преживява тъмни времена. През последните няколко месеца вече повече от сто журналисти, медии, правозащитници и НПО получиха статуса „чужди агенти“. В Русия това е „врагове на народа“. Много наши колеги останаха без работа. Някои бяха принудени да напуснат страната.

На човек му отнемат обичайния живот за известно време. Може би завинаги. Случвало се е в историята ни.
Догодина ще се навършат 100 години, откакто на 29 септември от Санкт Петербург заминал за порт Щетен, Германия, „философският параход“ – поредният случай, при който болшевиките изгонват от Русия почти 300 най-видни представители на интелектуалния елит. На парахода „Oberburgermeister Haken“ заминават в изгнание бъдещият изобретател на вертолетите Сикорски, създателят на телевизията Зворикин, философите Франк, Илин, Питирим Сорокин. Огромният мислител Николай Бердяев също е бил там. Както на всички, така и на него му разрешили да вземе пижама, две ризи, два чифта чорапи и зимно палто. Така Русия се сбогувала с великите си граждани – оставете си вещите, а мозъците може да си ги отнесете.

С журналистите и правозащитниците днес картината се повтаря. Сега вместо „философски параход“ отлита „журналистически самолет“. Това е метафора, разбира се, но десетки представители на нашата професия напускат Русия. А някои бяха лишени от тази възможност.

Орхан Джемал, Кирил Радченко, Александър Расторгуев, руски журналисти, безжалостно бяха разстреляни в Централноафриканската република, където заминаха да разследват дейността на една от руските частни военни компании. Вдовицата на Орхан Ира Гордиенко работи при нас в „Новая газета“ От момента на убийството, 30 юни 2018 г., тя разобличава лъжите на официалното следствие. Ето ви само един детайл: безценни веществени доказателства – дрехите на загиналите – са били просто изгорени от полицейските власти на ЦАР! Никакви резултати не е постигнало руското следствие. Нито международното. Генералният секретар на ООН Антониу Гутиериш обеща да съдейства за разследването. Вероятно е забравил. Ето, напомням му.

Разбира се, както винаги, може да ме попитат: защо вашите колеги са се наврели там? За да свидетелстват. За да докажат. За да видят лично. За да може, както е казал великият военен фотограф Робърт Капа: „Ако не ти харесва снимката ти, значи не си стигнал достатъчно близко“.

„Не е ли страшно?“ – това е най-честият въпрос към моите колеги.

Това е тяхната мисия. Докато правителствата през цялото време се опитват да подобрят миналото, журналистите се опитват да подобрят бъдещето.

***

Тази награда е за цялата истинска журналистика. Тази награда е за моите загинали колеги от „Новая газета“: Игор Домников, Юрий Шчекочихин, Анна Политковска, Анастасия Бабурова, Стас Маркелов, Наташа Естемирова. Тази награда е и за живите колеги, общността, която изпълнява професионалния си дълг.

Ден преди тази награда да бъде обявена, отбелязвахме 15-годишнината от убийството на Анна Политковска. Убийците получиха справедливи присъди, но поръчителят на убийството не е намерен, а давността изтече. Официално заявявам: редакцията на „Новая газета“ не признава този давностен срок.

***

И в руския, и в английския, и в други езици има поговорка: „Кучето си лае, а керванът си върви“. Тълкуват я така – нищо не пречи на движението на кервана напред. Понякога властта така пренебрежително говори за журналистите. Те си лаят, но на нищо не влияят.

Наскоро научих, че поговорката има обратно значение. Керванът върви, защото кучетата лаят. Те ръмжат и се хвърлят на хищниците в планините и пустините. И движението напред е възможно само когато те съпровождат кервана. Да, ние ръмжим и хапем. Имаме зъби и захапка. Но ние сме условието за движение. Ние сме антидотът срещу тиранията.

P.S.: Исках да спестя минута. Нека станем и почетем с минута мълчание нашите колеги с Мария Реса – репортерите, отдали живота си за тази професия, и да подкрепим тези, които са подложени на преследване.

Искам журналистите да умират стари.