„Истината винаги се посреща на нож от политкомисарите“

Режисьорът Павел Лунгин за скандала около новия му филм „Братство“ (видео) и още: какви трябва да бъдат филмите за войната, защо хората се обиждат от кино и има ли цензура в Русия

Режисьорът на „Братство“ Павел Лунгин (вляво) на снимачната площадка на филма - „Истината винаги се посреща на нож от политкомисарите“

Режисьорът на „Братство“ Павел Лунгин (вляво) на снимачната площадка на филма

Излизането по екраните на новия филм на Павел Лунгин „Братство“, посветен на войната в Афганистан, бе съпроводено от скандали – някои държавни чиновници, депутати и ветерани обвиниха режисьора в изопачаване на  историческата истина и оскърбление на чувствата на воювалите и се опитаха да попречат на премиерата, насрочена за 9 май. На закрита прожекция в руското Министерството на културата режисьорът отговори на критиците и успя да защити своя филм, съгласявайки се с предложената от министъра алтернативна премиерна дата – 10 май.

Кинонаблюдателят на „Новая Газета“ Наталия Григориева разговаря с Павел Лунгин за това какви трябва да бъдат филмите за войната, защо хората се обиждат от кино и има ли днес цензура в Русия.

Известно е, че сценарият на „Братство“ е основан на спомените на генерал Николай Ковальов – той сам е предложил на режисьора идеята за филма. Лунгин описва генерала като необичаен човек, „напълно лишен от патос“. Той не разказвал за огромните операции, нито за големите победи, а истински истории за войници, как живеят и как се страхуват.

Желанието да направи по тези истории филм се появило, когато режисьорът осъзнал колко жива е все още тази война в Афганистан – навсякъде там имало останки от танкове, полузаровени в земята. Но за войната или не, този филм трябвало да е за днешния ден. Защото днес и чеченските войни, и афганистанската са като гнойни рани за Русия. А също и сталинизмът – посочил Лунгин на прожекцията в Министерството на културата:

Нашето общество няма консенсус по нито един исторически факт. Като че ли не сме имали история, сякаш животът ни е развалена плоча, която повтаря все един и същ фрагмент. Хората трябва да оценят хода на своята история, своето развитие. А ние знаем само, че сме били най-великите. Направих филм за Иван Грозни и разни хора спореха с мен, казвайки ми: „А пък Хенри VIII в Англия да не е бил по-добър…“.

Америка за България

Лунгин отговарял, че през XXI век в Англия не издигат паметници на Хенри VIII, те са го преодолели, оценили са го, по някакъв начин са го разбрали, той вече не е герой на днешна Англия – не искат подобен човек да им стане премиер. А руснаците днес се възхищават на Сталин и Иван Грозни. Същото е и с афганистанската война, която оставя много наранени, изгорени и осакатени във всеки смисъл съдби. Затова, разбира се, трябва да се говори за войната и за обикновените хора по време на тази война, казва Лунгин.

Днес в Русия се снимат много филми за войни, но в повечето от тях има толкова ура-патриотизъм, че изглеждат измислени и изкуствени. Лунгин смята, че ура-патриотичното кино убива патриотизма, като предизвиква чувство на недоверие:

Всеки човек естествено обича родината си, но у нас има много хора, които искат да учат другите как е правилно да се обича родината“.

Конфликтната ситуация около „Братство“ показва колко силно е разделено руското общество – дори такава малка общност, като така наричаните „афганци“ (воювалите в Афганистан) се оказала разделена. Едни приемат филма, харесват го и казват, че всичко е било така, както е показано. А други твърдят, че това е лъжа.

Доза Щастие

Една от темите в разговора с Лунгин е защо в Русия твърде много хора се обиждат от един или друг филм – и това вече е навик, превръщащ се трайна тенденция. Режисьорът смята, че тук действа цял психоаналитически комплекс – мнозина постоянно се обиждат на всичко, а при някои това вече се е превърнало в „професия“. Но в случая с неговия филм има и идеология. Зрителите, изказващи се против „Братство“, обикновено са възпитаници на съветската политпросвета. На тях им е втълпено, че истината не трябва да се казва. Тази истина е и главната военна тайна, така че трябва да се крие с всички сили. С това се сблъскват всички хубави филми за войната, даже „Чапаев“ – обвинявани са били навремето и режисьорите братя Василиеви.

Удивително, че и тогава, и днес обвиненията са все същите – униформите на войниците не били правилни, пиели водка, занимавали се с любов. Къде са мащабът, стратегията, талантът, къде е комунизмът? Проблемът стигнал до Сталин: той изгледал филма, дълго мълчал, тъпкал тютюн в лулата си – в крайна сметка един от братята Василиеви припаднал от страх. И тогава Сталин казал, че филмът е добър и нужен, и режисьорите официално били обявени за гении.

И така било винаги – всички филми, които казват нещо индивидуално, се посрещат на нож от политкомисарите, тези майстори в скриването на истината, казва Лунгин. И те винаги казват едно и също: нашите войници не пият, нашите войници не пушат, нашите войници не грабят. И какво ако някой е взел една кокошка? Да го убием ли сега? Той е герой и има право на кокошка, какъв е проблемът?

Това са хора от друго време, които не разбират мястото си – казва Павел Лунгин. – В известен смисъл те са за съжаление. Но от друга страна са опасни. Те крещят, вдигат скандали, биха пращали в лагери, ако можеха. Те говорят ужасни неща – и сталинското „враг на народа” е напът да се откъсне от езиците им. За мен това беше иронично и в същото време страховито. Сякаш времето се беше сменило и аз се озовах в 1937-а година. Лекотата и скоростта, с която тези хора, не много щастливи, не много богати, не много силни, не много млади, са готови да решат нечия съдба – са много опасни. Мечтая за такава атмосфера в страната, в която да стане срамно да се забраняват произведения на изкуството. Да има нетърпимост към желанието за цензура – добре, не ви харесва, но не може да забранявате, да разрушавате и да пращате в затвора.“

В ситуацията с „Братство“ Лунгин все пак не вижда проява на цензура – нищо от филма не е изрязано или преозвучавано. Той по-скоро има усещането, че когато държавата му е дала пари, тя е очаквала от него „нещо по-красиво“. Голямата държава има едно малко гише и там дават пари. Този, който седи зад гишето, разбира се, се чувства господар. Павел Лунгин споделя, че познава цензурата от баща си и от приятелите му – по тяхно време филмите са били забранявани, поставяни на рафта, поправяни. Това е било цензура. А днес хората, които вдигат скандали, просто искат да разберат накъде духа вятърът в държавата, искат да се харесат на властите.

В тази ситуация, според него, руската киноиндустрия трябва да се насочи към независимост. За това обаче е необходимо руското кино да започне да печели пари. Само това може да му донесе свободата. Заедно с киноиндустрията ще дойдат руските блокбъстъри, а в техните сенки ще започне да расте и сериозното арткино, убеден е режисьорът.

Всички ругаят Министерството на културата, но аз не знам нито един талантлив творец, който не би работил с тях – казва Лунгин. – Киното все още в голяма степен зависи от държавата, тя дава пари, макар и не много. Има една стара пошла поговорка: „Който заведе момичето на вечеря, той ще я заведе и на танци“. Тя важи и за руското кино.

Bookshop 728×90