„Истината винаги се посреща на нож от политкомисарите“

Излизането по екраните на новия филм на Павел Лунгин „Братство“, посветен на войната в Афганистан, бе съпроводено от скандали – някои държавни чиновници, депутати и ветерани обвиниха режисьора в изопачаване на  историческата истина и оскърбление на чувствата на воювалите и се опитаха да попречат на премиерата, насрочена за 9 май. На закрита прожекция в руското Министерството на културата режисьорът отговори на критиците и успя да защити своя филм, съгласявайки се с предложената от министъра алтернативна премиерна дата – 10 май.

Кинонаблюдателят на „Новая Газета“ Наталия Григориева разговаря с Павел Лунгин за това какви трябва да бъдат филмите за войната, защо хората се обиждат от кино и има ли днес цензура в Русия.

Известно е, че сценарият на „Братство“ е основан на спомените на генерал Николай Ковальов – той сам е предложил на режисьора идеята за филма. Лунгин описва генерала като необичаен човек, „напълно лишен от патос“. Той не разказвал за огромните операции, нито за големите победи, а истински истории за войници, как живеят и как се страхуват.

Желанието да направи по тези истории филм се появило, когато режисьорът осъзнал колко жива е все още тази война в Афганистан – навсякъде там имало останки от танкове, полузаровени в земята. Но за войната или не, този филм трябвало да е за днешния ден. Защото днес и чеченските войни, и афганистанската са като гнойни рани за Русия. А също и сталинизмът – посочил Лунгин на прожекцията в Министерството на културата:

„Нашето общество няма консенсус по нито един исторически факт. Като че ли не сме имали история, сякаш животът ни е развалена плоча, която повтаря все един и същ фрагмент. Хората трябва да оценят хода на своята история, своето развитие. А ние знаем само, че сме били най-великите. Направих филм за Иван Грозни и разни хора спореха с мен, казвайки ми: „А пък Хенри VIII в Англия да не е бил по-добър…“.

Лунгин отговарял, че през XXI век в Англия не издигат паметници на Хенри VIII, те са го преодолели, оценили са го, по някакъв начин са го разбрали, той вече не е герой на днешна Англия – не искат подобен човек да им стане премиер. А руснаците днес се възхищават на Сталин и Иван Грозни. Същото е и с афганистанската война, която оставя много наранени, изгорени и осакатени във всеки смисъл съдби. Затова, разбира се, трябва да се говори за войната и за обикновените хора по време на тази война, казва Лунгин.

Днес в Русия се снимат много филми за войни, но в повечето от тях има толкова ура-патриотизъм, че изглеждат измислени и изкуствени. Лунгин смята, че ура-патриотичното кино убива патриотизма, като предизвиква чувство на недоверие:

„Всеки човек естествено обича родината си, но у нас има много хора, които искат да учат другите как е правилно да се обича родината“.

Конфликтната ситуация около „Братство“ показва колко силно е разделено руското общество – дори такава малка общност, като така наричаните „афганци“ (воювалите в Афганистан) се оказала разделена. Едни приемат филма, харесват го и казват, че всичко е било така, както е показано. А други твърдят, че това е лъжа.

Една от темите в разговора с Лунгин е защо в Русия твърде много хора се обиждат от един или друг филм – и това вече е навик, превръщащ се трайна тенденция. Режисьорът смята, че тук действа цял психоаналитически комплекс – мнозина постоянно се обиждат на всичко, а при някои това вече се е превърнало в „професия“. Но в случая с неговия филм има и идеология. Зрителите, изказващи се против „Братство“, обикновено са възпитаници на съветската политпросвета. На тях им е втълпено, че истината не трябва да се казва. Тази истина е и главната военна тайна, така че трябва да се крие с всички сили. С това се сблъскват всички хубави филми за войната, даже „Чапаев“ – обвинявани са били навремето и режисьорите братя Василиеви.

Удивително, че и тогава, и днес обвиненията са все същите – униформите на войниците не били правилни, пиели водка, занимавали се с любов. Къде са мащабът, стратегията, талантът, къде е комунизмът? Проблемът стигнал до Сталин: той изгледал филма, дълго мълчал, тъпкал тютюн в лулата си – в крайна сметка един от братята Василиеви припаднал от страх. И тогава Сталин казал, че филмът е добър и нужен, и режисьорите официално били обявени за гении.

И така било винаги – всички филми, които казват нещо индивидуално, се посрещат на нож от политкомисарите, тези майстори в скриването на истината, казва Лунгин. И те винаги казват едно и също: нашите войници не пият, нашите войници не пушат, нашите войници не грабят. И какво ако някой е взел една кокошка? Да го убием ли сега? Той е герой и има право на кокошка, какъв е проблемът?

„Това са хора от друго време, които не разбират мястото си – казва Павел Лунгин. – В известен смисъл те са за съжаление. Но от друга страна са опасни. Те крещят, вдигат скандали, биха пращали в лагери, ако можеха. Те говорят ужасни неща – и сталинското „враг на народа” е напът да се откъсне от езиците им. За мен това беше иронично и в същото време страховито. Сякаш времето се беше сменило и аз се озовах в 1937-а година. Лекотата и скоростта, с която тези хора, не много щастливи, не много богати, не много силни, не много млади, са готови да решат нечия съдба – са много опасни. Мечтая за такава атмосфера в страната, в която да стане срамно да се забраняват произведения на изкуството. Да има нетърпимост към желанието за цензура – добре, не ви харесва, но не може да забранявате, да разрушавате и да пращате в затвора.“

В ситуацията с „Братство“ Лунгин все пак не вижда проява на цензура – нищо от филма не е изрязано или преозвучавано. Той по-скоро има усещането, че когато държавата му е дала пари, тя е очаквала от него „нещо по-красиво“. Голямата държава има едно малко гише и там дават пари. Този, който седи зад гишето, разбира се, се чувства господар. Павел Лунгин споделя, че познава цензурата от баща си и от приятелите му – по тяхно време филмите са били забранявани, поставяни на рафта, поправяни. Това е било цензура. А днес хората, които вдигат скандали, просто искат да разберат накъде духа вятърът в държавата, искат да се харесат на властите.

В тази ситуация, според него, руската киноиндустрия трябва да се насочи към независимост. За това обаче е необходимо руското кино да започне да печели пари. Само това може да му донесе свободата. Заедно с киноиндустрията ще дойдат руските блокбъстъри, а в техните сенки ще започне да расте и сериозното арткино, убеден е режисьорът.

„Всички ругаят Министерството на културата, но аз не знам нито един талантлив творец, който не би работил с тях – казва Лунгин. – Киното все още в голяма степен зависи от държавата, тя дава пари, макар и не много. Има една стара пошла поговорка: „Който заведе момичето на вечеря, той ще я заведе и на танци“. Тя важи и за руското кино.“