Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Истините за живота и смъртта от една луда баба

Фредрик Бакман, авторът на „Човек на име Уве“, поднася нова трогателно-забавна история

„Всички седемгодишни заслужават да имат супергерои. И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак“, пише в началото на романа Фредрик Бакман. - Истините за живота и смъртта от една луда баба

„Всички седемгодишни заслужават да имат супергерои. И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак“, пише в началото на романа Фредрик Бакман.

Шведският писател Фредрик Бакман, автор на „Човек на име Уве“, е отново на българския пазар. Новият му роман „Баба праща поздрави и се извинява“ само за няколко дни оглави класациите за най-продавани заглавия – дори у нас (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА). В нея Бакман ни среща със 7-годишната Елса и баба ѝ, седем десетилетия по-възрастна… и луда.

Baba-Prashta-Pozdravi-web-1bСтарицата умее като никой друг да погажда неприятни шегички на съседите, да се сблъсква с полицията, да се надсмива над всички модерни правила за обществено поведение, като ги обобщава като „шибани политически коректни”. Освен това е най-добрата – а и единствена – приятелка на Елса. Разказва ѝ приказки, които откъсват момичето от реалността, тъй като, както казва авторът:

„Всички седемгодишни заслужават да имат супергерои. И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.”

Но освен луда, баба й е и много болна. Като предусеща, че се задава краят на приказките, тя изпраща Елса на лов за писма. В тях бабата моли за прошка хората, с които не се е отнесла добре. Ловът се превръща в най-голямото приключение на момичето – тя попада в блок, пълен с пияници, чудовища, бойни кучета и най-обикновени вещици.

Ловът я отвежда също и до истината за една баба, която не прилича на никоя друга.

Вижте първа глава от романа „Баба праща поздрави и се извинява“.

Тютюн

Всички седемгодишни заслужават супергерои. Просто така стоят нещата. И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.

Така казва бабата на Елса.

Елса е на седем години, но скоро ще стане на осем. Не я бива особено да е седемгодишна и тя го знае. Знае, че е различна. В училище директорът казва, че Елса трябва „да се приспособи“, за да „общува по-добре с връстниците си“. А пък когато се запознае с хора на годините на родителите ѝ, те винаги заявяват, че е „много зряла за възрастта си“. Елса знае, че това е просто друг начин да се каже „адски досадна за възрастта си“, защото винаги го заявяват, след като ги е поправила, задето произнасят „дежавю“ грешно или защото не правят разлика между „мен“ и „аз“, докато говорят. Отворковците по правило правят такива грешки. А после се усмихват насила и уж духовито казват на родителите ѝ „зряла за възрастта си“. Все едно ги е засегнала с това, че не е пълен идиот, само защото е на седем. Като че това е някакъв недъг. Ето затова Елса няма други приятели освен баба.

Понеже всички други седемгодишни в училището ѝ са точно толкова смотани, колкото се предполага, че трябва да бъдат. А Елса е различна.

Хич да не ѝ дреме, казва баба. Всички супергерои са различни. Ако суперсилите бяха нормални, всички щяха да ги имат.

Баба е на седемдесет и седем години. Но скоро ще стане на седемдесет и осем. Нея също не я бива много в това. Личи си, че е възрастна, защото лицето ѝ изглежда като стар вестник, който някой е напъхал в мокрите си обувки, за да ги подсуши. Но никой не казва, че баба е зряла за възрастта си. „Жизнена“, казват понякога хората, обръщайки се към майката на Елса. И изглеждат или много разтревожени, или много ядосани, а мама въздъхва и пита колко ще струва да се поправят щетите. Баба например смята, че хората сами са си виновни, щом нямат грам проклета солидарност и отказват да си мръднат колата, когато тя паркира Рено. Или пък ако пуши в болницата и противопожарната аларма се активира, а пазачите дойдат и я принудят да изгаси цигарата, тя започва да крещи: „Защо, по дяволите, всичко трябва да е толкова шибано политически коректно в днешно време!“. А един път направи снежен човек, облече го с истински дрехи и го сложи легнал в градинката, точно под балкона на Брит-Мари и Кент, така че да изглежда сякаш някой е паднал от покрива. Пък веднъж, когато из квартала обикаляха издокарани мъже с очила и звъняха на всички врати, за да разкажат за Бог, Исус и рая, баба застана на балкона с развързан халат и започна да стреля по тях с пушка за пейнтбол, а Брит-Мари не можеше да реши дали е по-възмутена заради пушката, или защото баба не носеше нищо под халата, но за по-сигурно подаде оплакване в полицията и заради двете.

В такива случаи хората казват, че баба е много жизнена за възрастта си.

Казват също, че с годините баба е полудяла. Но всъщност тя е гениална. Просто понякога се държи малко смахнато. Едно време е била лекар, получавала е награди и журналистите са писали статии за нея, ходила е на най-ужасните места на зе-мята, когато всички други са бягали оттам. Спасявала е животи и се е борила със злото из целия свят. Както правят суперге-роите. Но накрая някой ѝ е казал, че е твърде стара да спасява животи, макар и Елса да подозира, че онзи някой всъщност е имал предвид „твърде луда“. И затова баба вече не е лекар. Тя нарича онзи някой „обществото“ и казва, че вече не ѝ дават да реже хората само защото в днешно време всичко е толкова шибано политически коректно. Става въпрос най-вече за смотаното изнежено общество и забраната за пушене в операционната, и въобще кой може да работи в такава обстановка? А?

Затова сега баба прекарва повечето си време вкъщи и подлудява Брит-Мари и мама. Брит-Мари е съседка на баба, а мама е майката на Елса. И всъщност Брит-Мари също е съседка на майката на Елса, защото майката на Елса живее в съседство с бабата на Елса. Елса, естествено, също живее в съседство с баба, защото Елса живее с майка си. Освен всеки втори уикенд, когато живее с татко и Лисет. Разбира се, Джордж също е съсед на баба. Защото той е партньорът на мама. Малко е объркано.

Но както и да е, да се върнем на въпроса: и така, суперсилите на баба са спасяване на животи и подлудяване на хора. Може да се каже, че това я прави доста дисфункционален супергерой. Елса знае това, защото е проверила какво значи „дисфункционален“ в Уикипедия. „Уикипедия“ е това, което, ако им се наложи да го обяснят, хората на възрастта на баба описват като „енциклопедия, само че в интернет!“. „Енциклопедия“ е това, което, ако ѝ се наложи да го обясни, Елса описва като „Уикипедия, само че аналогова“. А Елса е проверила „дисфункционален“ и на двете места и думата означава, че нещо работи, само че не точно както се очаква. Това е едно от нещата, които Елса най-много обича в баба си.

Но може би не точно днес, разбира се. Защото часът е един и половина през нощта, а Елса е много изморена и иска просто да отиде да си легне, но не може, защото баба пак е замерила полицай с лайно.

Може да се каже, че е сложно. Като статус във фейсбук.

Елса се оглежда в малката четириъгълна стая и се прозява толкова изтощено, че изглежда все едно се опитва да погълне собствената си глава на обратно.

– Нали ти казах да не прескачаш оградата, нали – мърмори тя и поглежда часовника.

Баба не отговаря. Елса сваля шала на Грифиндор и го слага на коленете си. Тя е родена в деня след Коледа преди седем години, скоро осем. На същия ден няколко учени от Германия регистрирали най-голямото избухване на гама-лъчи от магнетар, което някога е достигало до земята. Вярно, Елса не знае съвсем точно и с подробности какво е „магнетар“, но става дума за някакъв вид неутронна звезда. А и звучи малко като „Мегатрон“, което е името на лошия от „Трансформърс“, а това пък е нещо, дето ограничените хора, които не четат достатъчно качествена литература, биха нарекли „детско предаване“. В действителност, Трансформърс са роботи, макар че чисто академично погледнато, могат евентуално да се броят и за супергерои. Елса много ги обича, както и неутронните звезди, и си представя, че едно „избухване на гама-лъчи“ изглежда малко като онзи път, когато баба разля фанта върху айфона на Елса и опита да го изсуши в тостера. Баба казва, че щом Елса се е родила в такъв ден, това я прави специална.

Да си специален, е най-добрият начин, по който да бъдеш различен.

Но, естествено, в момента баба е заета да изсипва тютюн на малки купчинки върху дървената маса пред себе си и да го увива в шумолящи цигарени хартийки. Елса изпъшква.

– Казах! Казах ти да не прескачаш оградата! Нали! – пояснява тя.

Всъщност не иска да звучи недружелюбно. Просто е малко ядосана. По онзи начин, по който могат да бъдат ядосани само седемгодишни деца в полицейски управления и мъже на средна възраст, които чакат закъсняващи полети, без да получават информация.

Баба изсумтява и търси запалка в джобовете на твърде голямото си палто. Не изглежда така, сякаш взема случващото се на сериозно, най-вече защото никога не изглежда така, сякаш взема каквото и да е било на сериозно. Освен когато иска да пуши, а не намира запалка, това го взема много на сериозно. За баба пушенето е едно от сериозните неща.

– Беше нищо и никаква оградка, боже мой, това не е причина хората да се палят толкова – казва тя нехайно.

– Не ме божемойствай! Ти хвърли лайно по полицая! – отбелязва Елса.

Баба върти очи.

– Стига си се превземала. Звучиш като майка си. Имаш ли запалка?

– Аз съм на седем! – отговаря Елса.

– Докога ще ползваш това за оправдание?

– Докато спра да бъда на седем!

Баба въздъхва и измърморва нещо, което звучи като „да-дада, човек да не попита нещо“, и продължава да търси в джобовете на палтото си.

– Всъщност не мисля, че тук вътре може да се пуши – информира я Елса една идея по-спокойно и прокарва пръсти по скъсания шал на Грифиндор.

Баба изсумтява.

– Естествено, че може да се пуши. Просто ще отворим да се проветрява.

Елса поглежда скептично към прозорците.

– Струва ми се, че това са от онези прозорци, които не могат да се отварят.

– Глупости, защо да не могат?

– Имат решетки.

Баба зяпва недоволно към прозорците. После към Елса.

– Значи в полицейското управление също не може да се пуши? Ама че проклето покровителствено общество, а?

Елса отново се прозява.

– Може ли да ползвам телефона ти?

– Какво ще правиш? – иска да знае баба.

– Ще сърфирам.

– Какво ще сърфираш?

– Разни неща.

– Харчиш твърде много време за тия интернет неща.

– Казва се прекарваш.

– Дадада.

Елса клати глава.

– Харчат се, да кажем, пари, времето се прекарва. Не ходиш да обясняваш, че си прекарала двеста крони за нови панталони. А, казва ли се така? А?

– Чувала ли си за момичето, което умряло от много мислене, м? – изсумтява баба.

– А ти чувала ли си за момичето, което НЕ умряло от много мислене, м? – изсумтява Елса.

Полицаят, който влиза в стаята, изглежда страшно, страшно, страшно изморен. Сяда от другата страна на масата и поглежда баба и Елса с извънмерно примирение.

– Искам да се обадя на адвоката си – заявява веднага баба.

– Искам да се обадя на майка си – заявява на секундата Елса.

– В такъв случай искам първа да се обадя! – настоява баба. Полицаят преглежда малка купчина документи.

– Майка ти идва насам – въздъхва той към Елса.

Баба ахва по онзи драматичен начин, който умеят само бабите.

– Защо сте се обадили на н-е-я? Вие наред ли сте? Тя зверски ще се ядоса! – протестира тя, сякаш полицаят току-що ѝ е казал, че смята да остави Елса в гората, за да я отгледат вълци.

– Трябваше да позвъним на попечителите на детето – обяснява полицаят спокойно.

– Аз също съм попечител на детето! Аз съм ѝ баба! – натъртва баба и се изправя наполовина от стола, размахвайки заплашително незапалената си цигара.

– Часът е един и половина през нощта. Някой трябва да се погрижи за детето – казва полицаят невъзмутимо и сочи часовника си, преди да погледне недоволно към цигарата.

– Да! Аз! А-з ще се погрижа за детето! – изплюва баба. Полицаят прави доста принуден приятелски жест към стаята за разпити.

– И според теб как ти се получават грижите дотук?

Баба изглежда малко засегната. Но най-накрая сяда обратно в стола и прочиства гърло.

– Ако… значи… мхмх. Така. Ако ще се хващаме за ДЕТАЙЛИТЕ, може би не върви адски добре. Може би не. Но всичко вървеше мирно и спокойно, докато не започнахте да ме преследвате! – възразява тя кисело.

– Защото влязохте с взлом в зоологическа градина – отбелязва полицаят.

– Оградата беше съвсем мънинка – упорства баба.

– Няма мънинки взломове – казва полицаят.

Баба свива рамене и махва с ръка над масата, сякаш смята, че вече достатъчно са дъвкали този въпрос и е време да сменят темата.

– Уф. Слушай малко! Нали тук може да се пуши, а?

Полицаят клати сериозно глава. Баба се навежда напред, поглежда го дълбоко в очите и се усмихва.

– Не може ли да се направи изключение за бедната малка мен?

Елса бута баба с лакът и превключва на тайния им език. Понеже баба и Елса имат таен език, какъвто всички баби и внуците им трябва да имат, защото всъщност има такъв закон, казва баба. Или поне би трябвало да има.

– Оф! Бабо, стига! Незаконно е да се флиртува с полицаи! – заявява Елса на тайния език.

– Кой казва? – пита баба също на тайния език.

– Полицията! – отвръща Елса.

– Полицията трябва да е на разположение на гражданите! Аз все пак плащам данъци! – отсича баба.

Полицаят, от своя страна, ги гледа, както човек гледа седемгодишно дете и седемдесет и седем годишна баба да спорят на тайния си език в полицейско управление посред нощ. После баба му намигва изкусително и отново сочи умолително към цигарата си, но щом той поклаща глава, баба се обляга оскърбено назад и избухва на съвсем нормален език:

– Пак тази политическа коректност. В тая проклета страна отношението към пушачите е по-лошо от апартейда!

Изражението на полицая става една немалка идея по-сурово.

– Аз бих внимавал малко повече с подобни изказвания.

Баба върти очи. Елса се обръща към нея.

– Как се пише?

– Кое това? – въздъхва баба така, както въздъхва човек, когато абсолютно съвсем целият свят е против него, въпреки че той плаща данъци.

– Онова апартай-нещо-си – казва Елса.

– А-п-ъ-р-т-а-и-д – отвръща баба буква по буква. Изобщо не се пише така, естествено. Елса го разбира веднага щом се протяга през масата, взима телефона на баба и проверява в Гугъл. Баба хич не се има с правописа.

Полицаят прелиства документите си.

– Сега ще те оставим да се прибереш, но ще те извикаме отново във връзка с взлома и пътните нарушения – казва той хладно на баба.

– Как издържаш с този Андроид? – пъшка Елса, докато се мъчи раздразнено с телефона на баба.

Телефонът е с Андроид, защото това е старият телефон на мама, а мама ползва само Андроид, въпреки че Елса непрестанно опитва да ѝ обясни, че всеки човек с поне малко мозък си взима айфон. А баба, разбира се, изобщо не иска да има телефон, но Елса я е принудила да вземе стария на мама, защото баба редовно чупи телефона на Елса при различни инциденти, свързани с тостери. И тогава на Елса ѝ се налага да взима назаем този на баба. Въпреки че е Андроид.

– Какви пътни нарушения? – избухва изненадано баба.

– Неправомерно шофиране, като начало – казва полицаят.

– Как така неправомерно? Това си е моята кола! Откъде накъде ще ми трябва разрешение да карам собствената си кола!

Полицаят клати търпеливо глава.

– Разрешение не. Но ти трябва шофьорска книжка.

Баба разперва ръце.

– Ето го пак покровителственото общество.

В следващия миг из цялата стая отеква трясък. Елса е ударила Андроида в масата.

– На теб пък какво ти става сега? – чуди се баба.

– Това НЕ е като апартейда!!! Ти сравни забраната за пушене с апартейда, а то не е същото. В смисъл, дори не е БЛИЗО!

Баба махва примирено с ръка.

– Казах, че е… знаеш, горе-долу като…

– И горе-долу същото НЕ е! – възразява Елса изумено.

– Беше просто сравнение, боже господи…

– Да, бооолно сравнение!

– Ти откъде знаеш?

– УИКИПЕДИЯ! – зяпва Елса и сочи телефона.

Баба се обръща отчаяно към полицая.

– И твоите деца ли се държат така?

На полицая като че ли му става неудобно.

– Ние… в нашето семейство не оставяме децата да сърфират сами в интернет…

Баба веднага разперва ръце към Елса, сякаш с този жест иска да каже „ето!“. Елса само поклаща глава и скръства ръце.

– Просто се извини, че хвърли лайно по полицая, за да можем да се приберем, бабо! – изсумтява тя на тайния език, все още подобаващо раздразнена заради онази работа с апартейда.

– Извинявай – отвръща баба на тайния език.

– На полицая, не на мен, мъпет такъв! – казва Елса.

– Тук не се извиняваме на фашисти. Аз плащам данъци. И ТИ си мъпет! – мръщи се баба.

– ТИ си! – срязва я Елса.

После двете застават със скръстени ръце, обърнали демонстративно гръб една на друга. Накрая баба кимва на полицая и казва на нормалния език:

– Би ли предал на разглезената ми внучка, че ако смята да се държи така, ще си ходи пеша?

– Пф! Кажи на НЕЯ, че възнамерявам да се прибера с мама, а пък тя да си ходи пеша! – веднага я репликира Елса.

– Кажи на н-е-я, че може… – започва баба.

Но тогава полицаят се изправя, без да каже и дума, излиза от стаята и затваря вратата след себе си по такъв начин, сякаш смята да влезе в друга стая и да зарови лице в голяма мека възглавница и да закрещи с всичка сила.

– Виж сега какво направи – казва баба.

– Виж ТИ какво направи! – отговаря Елса.

След малко в стаята влиза жена полицай с мускулести ръце и зелени очи. Като че ли и друг път е срещала баба, защото се усмихва с онази уморена усмивка, която ползват хората, които познават баба, след което въздъхва тежко и казва:

– Трябва да спреш вече с тези изпълнения, имаме да гоним истински престъпници.

Тогава баба измърморва „Спрете вие“ и после ги пускат да се приберат.

Докато стоят на тротоара и чакат мама, Елса опипва замислено шала си. Скъсаното минава право през емблемата на Грифиндор. Елса се опитва да не заплаче. Не ѝ се получава много добре.

– Майка ти ще го оправи – казва баба, като опитва да звучи ведро и побутва Елса по рамото.

Елса поглежда нагоре притеснена. Баба кимва леко засрамено, придобива по-сериозен вид и снишава глас.

– Ух, можем… знаеш. Можем да кажем на майка ти, че шалът се е скъсал, когато опита да ми попречиш да прескоча оградата на маймуните.

Елса кима и отново прокарва пръсти по плата. Шалът не се скъса, когато Елса опита да попречи на баба да прескочи оградата. Скъса се в училище, когато три от по-големите момичета, които мразят Елса, без Елса да знае защо, я приклещиха пред столовата и я удариха, скъсаха шала и го хвърлиха в една тоалетна. Подигравателният им смях все още подскача из главата на Елса като топче от флипер.

Баба вижда погледа ѝ, навежда се напред съзаклятнически и казва на тайния език:

– Някой хубав ден ще отидем при онези чистокръвни мъпети от училище, ще ги отведем в Миамас и ще ги хвърлим на лъва!

Елса бърше очи с опакото на ръката си и леко се усмихва.

– Не съм идиот, бабо. Знам, че всичко, което направи тази вечер, беше, за да забравя за случката в училище – прошепва тя.

Баба подритва чакъла и се прокашля.

– Ами… знаеш. Ти си ми единственото внуче. Не исках, такова, да запомниш днешния ден с онова с шала. Затова реших, че вместо това можеш да го запомниш като деня, когато баба ти влезе с взлом в зоологическата градина…

– И избяга от болницата – ухилва се Елса.

– И избяга от болницата – ухилва се баба.

– И хвърли лайно по един полицай – отбелязва Елса.

– Всъщност беше пръст! Или поне по-голямата част! – възразява баба.

– Промяната на спомени е хубава суперсила – признава Елса.

Баба свива рамене.

– Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.

– Няма такава дума.

– Знам.

– Благодаря, бабо – казва Елса и обляга глава на ръката на баба.

Баба само кимва и прошепва: „Ние, рицарите на кралство Миамас, просто изпълняваме дълга си“.

Защото всички седемгодишни заслужават супергерои.

И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90