Необикновен роман разказва необикновена истинска история. В романа си „Империя“, написан през 2012 г. и преведен досега на петнайсетина езика, швейцарецът Кристиан Крахт се обръща към времената на Втория райх, в самото начало на ХХ век, когато изглежда, че предстои „векът на Германия“. Книгата разказва за реално съществувалия Аугуст Енгелхард, който след като получава образование за помощник аптекар и попадайки под влиянието на движението за цялостно обновяване на живота Lebensreformbewegung, в началото на ХХ век заминава за тихоокеанските немски колонии. В земите на немска Нова Гвинея той основава „Слънчевия орден“ – квазирелигиозно общество, което изповядва идеалите на нудизма и вегетарианството по нов начин, като изобщо не се съобразява с условностите на обществото.
Енгелхард купува кокосова плантация на остров Кабакон и изцяло се посвещава на учението за „кокофагията“. „Слънчевият човек кокофаг“, освободен от грижата за дрехи, храна и жилище, разчита изцяло на плодовете на кокосовата палма – те растат най-близо до слънцето и в крайна сметка могат да доведат човека, който консумира само тях (и слънчевата светлина), до състояние на безсмъртие, правят го богоподобен.
Но Енгелхард е осмян, ограбен, измамен, пребит, обвинен, че е комунист. Той убива и сам едва не става жертва на поръчково убийство. На своя остров той попада във време „извън времето“ и се оказва отхвърлен в „сферата на духовната архаичност“.
Това е повърхностен прелет над сюжета. Крахт, наричан „най-загадъчния писател в Европа“, се втурва в парадоксални и саркастични съждения, преразглежда старите клишета, ценности и остарелите литературни прийоми. И винаги казва повече от това, което е написал.
Той не просто изследва съдбата на отшелника (и затова не следва буквално събитията от живота му). Крахт разказва историята на всички безсмислени индивидуални бунтове против мощните империи. Дори когато една от тях загива, на нейно място идва друга и отново започва да влияе върху съдбата на индивидуалиста, на колкото и далечен остров да се е оттеглил той. Така умират идеалите – разумни или не, но обречени само защото са идеали.
„Империя“ е пълна с препратки към реални исторически факти, към литературни произведения, към научни аксиоми, но Крахт забранява на преводачи и редактори да слагат бележки под линия и оставя читателя да решава сам ребусите между редовете.
Веднага след появата на „Империя“ по рафтовете на книжарниците, книгата предизвиква скандал в Германия. Крахт получава обвинения в расизъм, но носителката на Нобелова награда Елфриде Йелинек и изтъкнатият драматург и романист Даниел Келман се застъпват за него.
На български романът излиза в превод на Любомир Илиев, един от най-добрите преводачи от немски език.
Предлагаме ви откъс от „Империя“, предоставен от издателство „Лист“
На Хоуп
Достолепен и благоговеен, той си възвръща спокойното поведение и пребъдва – Символ, който се възвеличава, – и взрян в привидността на Света, смътно чувства претопени в себе си преминаващите едно след друго човешки поколения.
Андре ЖидГолите хора имат много малко влияние в обществото, да не кажем никакво.
Марк Твен
Част първа
I
Под дългите бели облаци, под разкошното слънце, под светлия небосвод отначало се разнесе протяжен звук от корабна сирена, после камбанката на кораба настойчиво прикани всички на обяд, а малайският слуга, пристъпвайки меко и безшумно по горната палуба, започна да буди с внимателно докосване по рамото онези пасажери, които бяха потънали отново в сън веднага след обилната закуска. Параходната компания „Северногермански Лойд“, дяволите да я вземат, държеше всяка сутрин пътниците от първа класа – благодарение на умението на китайските готвачи с дълги плитки – на масата да имат прекрасно цейлонско манго от сорта „Алфонсо“, чиито плодове бяха разрязани по дължина и изкусно поднесени, както и яйца на очи с бекон, а така също мариновани пилешки гърди, скариди, ароматен ориз и силна английска бира портър. Именно консумацията на последната придаваше на връщащите се у дома плантатори, които клюмаха – в неизменните си бели фланелени костюми – в шезлонгите на горната палуба на „Принц Валдемар“, вместо нормално да си отспят в каютите, твърде непредставителен, едва ли не жалък вид. Копчетата на панталоните им висяха от конците си, жилетките им бяха осеяни с петна от шафрановожълт сос. Подобна гледка трудно се издържаше. Бледни, небръснати, вулгарни, те приличаха на земни прасета и бавно се събуждаха от храносмилателния си сън: германци в зенита на своето световно влияние.
Така или приблизително така разсъждаваше младият Аугуст Енгелхард, докато седеше на палубата, преметнал един връз друг тънките си крака, и след като махна с опакото на дланта няколко въображаеми трохи от дрехите си, навъсено се загледа през релинга в масленозеленото гладко море. Птици фрегати съпровождаха кораба им отляво и отдясно, без да се отделят на повече от сто морски мили от брега. От време на време се гмуркаха във водата – тези едри хищници с раздвоена като у лястовиците опашка, чиито съвършени въздушни пируети и хитроумните им ловни трикове обичат всички, които пътуват из Южния Пасифик. Енгелхард също се въз-хищаваше от птиците на Тихия океан, особено от медосмукачите anthornis melanura: някога в детството си бе изучавал с часове по дебелите фолианти тази птица и великолепното ù оперение, проблясващо в жаравата на детинското му въображение, прекарвайки пръстчета ту по контура на клюна ù, ту по пъстрата перушина. Но сега, когато Енгелхард чуваше буквално над главата си шума на птичите крила, той гледаше не тях, а разплулите се плантатори, които – носейки в себе си отдавна занемарения третичен сифилис, се прибираха у дома; сега те дремеха над скучните, уморителни репортажи в „Тропически плантатор“ и „Германски колониален вестник“ и като мляскаха с устни, си представяха негърки с голи шоколадови гърди.
Названието „плантатор“ не им подхождаше особено, понеже предполага наличие на вътрешно достойнство, на практически опит в общуването с природата и със сакралното чувство на растежа; не, по-уместно би било да се наричат „управители“ в истинския смисъл на това понятие, понеже тези филистери наистина управляваха така наречения процес на преуспяване: всички до един с мустаци, подстригани по берлинска или мюнхенска мода с тригодишна давност, под месесто-червендалести ноздри, които потръпваха при всяко издишване, и с разположени по-надолу тресящи се гъбести устни, по които бяха полепнали мехурчета слюнка, сякаш готови, след като се освободят от това свое лабиално-лепкаво състояние, да литнат из въздуха подобно на сапунени мехури.
Плантаторите току поглеждаха изпод спуснатите си клепачи, за да видят, че в шезлонга, поставен леко встрани, се е настанило някакво треперещо същество, истинско кълбо от нерви на възраст не повече от двайсет и пет години с меланхолните очи на саламандър, мършаво, дългокосо, облечено в някакво безформено одеяние с цвят на яйчена черупка, с дълга брада, чийто край неспокойно мърдаше над прореза за шията без яка; и навярно всеки от пасажерите си задаваше за кратко въпроса що за човек е този, който на всяка втора закуска, но и на всеки обяд седеше сам на масичка в ъгъла на салона втора класа пред поднесената му чаша сок и внимателно разрязваше половинка тропически плод, а за десерт отваряше картонена опаковка, загребваше с лъжичка от нея и изсипваше в чаша с вода малко кафяв прах, който приличаше на пудра и ако се съди по вида му, беше ситно стрита пръст. И после изяждаше този земен пудинг! И то с въодушевление! По всяка вероятност проповедник, явно анемичен, неприспособен към живота. И всъщност безинтересен. Впрочем ненужни разсъждения. Даваха му не повече от година тук, на тихоокеанските острови, поклащаха глава, после отново спускаха полуотворените си клепачи и като промърморваха нещо неразбираемо, заспиваха пак.
Гръмко хъркане озвучаваше движението на германския параход през цялото му плаване – покрай американските Филипини, през Лусонския пролив (към Манила изобщо не се насочваха, понеже изходът от войната, пламнала в тази колония, бе съвършено неясен), по водите на изглеждащата безкрайно обширна територия на Нидерландска Индия и чак до земите на протектората.
Как само ги ненавиждаше! Пак и пак, и пак! Енгелхард разтвори класическия труд на Густав Шликайзен „Плодове и хляб“, затвори го, после отново го разтвори, безуспешно се опита да прочете няколко абзаца, водейки си бележки в полето с останка от молив, която винаги носеше в джоба си, но едва надраскал ги, вече не можеше да ги разчете.
Параходът се носеше спокойно под безоблачното небе. Веднъж Енгелхард зърна в далечината стадо делфини, но аха да вземе бинокъла от боцмана, и те отново се бяха гмурнали в загадъчните морски дълбини. Не след дълго корабът достигна живописния остров Палау, където оставиха чувалите с пощата, и продължиха по пътя си. При следващото им кратко спиране, на остров Яп, към големия им параход несмело приближиха няколко канута с платна: аборигените им предлагаха половинки прасета и корени от ямс срещу заплащане, но както пасажерите, така и екипажът не проявиха никакъв интерес; по време на маневрата на „Принц Валдемар“ обаче едно от канутата попадна във въртопа, образуван от корабния винт, и с все сила се удари в борда на съда. Островитянинът се спаси, като скочи в морето, кануто се разцепи надве, а цялата стока, която кафявите туземски ръце допреди малко бяха издигали към небето, се заклатушка върху разпенената вода; Енгелхард, все още с книгата на Шликайзен в ръце, се надвеси през релинга и погледна надолу, ужасен от гледката на свинската половина с кървави сухожилия, която известно време се задържа на повърхността, след което бавно потъна в индиговата глъб на океана.
„Принц Валдемар“, надежден съвременен съд с водоизместимост три хиляди тона, веднъж на три месеца отплаваше от Хонконг, прекосяваше Тихия океан по посока Сидни, по пътя си навлизаше във водите на германския протекторат, наречен Нова Померания, и акостираше на полуостров Газела (като хвърляше котва на единия от двата му кея), където на брега на залива Бланш неотдавна бе разположена столицата Хербертсхьое, макар че само някой непоправим оптимист би нарекъл тази инак удобна за корабоплаването акватория пристанище.
Хербертсхьое не беше Сингапур: градът се състоеше общо взето от двата вече споменати дървени кея, от няколко пресичащи се широки алеи, край които бяха разположени – импозантни или не чак тол¬кова, можеше да прецени единствено наблюдаващият ги – зданията на факториите „Форсайт“, „Хернсхайм и Сие“ и „Бърнс Флип“. Доста по-внушителна бе сградата на Джалуитската компания, която търгуваше с гуано от островите Яп и Палау; освен това в новата столица имаше полицейски участък, църква с причудливо гробище, хотел „Княз Бисмарк“ и конкуриращия се с него хотел „Дойчер Хоф“, скотобойна в пристанището, две или три питейни заведения, Китайски квартал, който обаче не заслужава особено споменаване, Германски клуб, неголяма болница, работеща под грижовния надзор на докторите Винд и Хаген, и резиденцията на губернатора – леко извисена над града, на тревистозелен хълм, по пладне направо нереално проблясващ под слънчевите лъчи. И все пак това беше развиващ се, типично германски град с напълно редовен живот и ако понякога го наричаха „затънтен“, то се случваше или само на шега, или когато се изсипваше толкова проливен дъжд, че по-далеч от протегната ръка нищо не се виждаше.
Всеки ден, точно в три след пладне, дъждът спираше; птици с възхитителни цветове отново започваха да се разхождат гордо-гордо сред високата трева, напомняща картини в стил киароскуро, и да почистват подгизналата си перушина. Тогава в локвите по алеите, под източените кокосови палми си играеха тъмнокожи деца – боси, голи, понякога в къси, изпокъсани панталонки (които се състояха не толкова от плат, колкото от дупки), с вълнисти и – по някаква прищявка на природата – руси коси. Те наричаха Хербертсхьое Кокопо, което не само звучеше по-добре, но и се произнасяше по-лесно.
Германските протекторати в Тихия океан – тук всички експерти бяха единодушни, – за разлика от африканските владения на Негово императорско величие Вилхелм II, бяха напълно излишни. Приходите от продажбата на копра, гуано и седеф далеч не покриваха разходите по поддържането на толкова обширните имперски владения, сякаш разпилени из безкрая на Тихия океан. В далечния Берлин обаче за тези острови се говореше като за скъпоценни, сияйни бисери, нанизани на една огърлица. В столицата имаше предостатъчно и застъпници, и противници на запазването на тихоокеанските колонии, но най-често въпросът за целесъобразността на владенията в Южния Пасифик се повдигаше от младите социалдемократи.
Именно към това време се отнася нашата хроника и ако искаме да я разкажем, не бива да изпускаме от очи бъдещето; защото този разказ ни отпраща към самото начало на двайсети век, за който почти до средата му изглеждаше, че ще е век на германците, век, в който Германия най-после ще заеме полагащото ù се почетно, челно място на масата на световната политика – или поне така се смяташе от висотата на настъпващото столетие, което към момента на началото на разказваната тук история бе още в детската си възраст. В съответствие с принципите на метонимията тук ще бъде разказана историята само на един германец – романтик, който подобно на много други като него се смяташе за неосъществен художник, а ако възникнат асоциации с друг, по-късен немски романтик и вегетарианец, за когото вероятно щеше да е по-добре, ако бе останал при палитрата и четката, то тези асоциации са съвсем смислени и по същество (или in nuce, прощавайте за латинския) напълно правомерни. Вярно, в момента, за който става дума тук, онзи другият е още пъпчив, непохватен хлапак, често шамаросван от баща си. Но само почакайте: защото той расте, расте…
И тъй, на борда на „Принц Валдемар“ се намираше младият Аугуст Енгелхард от Нюрнберг – брадат вегетарианец и нудист. Неотдавна беше издал в Германия книга с патетичното заглавие „Безгрижно бъдеще“, а сега отиваше в Нова Померания, за да купи земя за кокосова плантация – колко земя и къде точно, още сам не знаеше. Искаше да стане плантатор, но не от желание за печалбарство, а вследствие на дълбоката си увереност, че със силата на великата си идея завинаги ще преобрази света, който му се струваше враждебен, глупав и жесток.
След като по метода на изключването Енгелхард последователно се беше отказал от всякакви хранителни продукти, смятайки ги за нечисти, неочаквано и за самия себе си се бе натъкнал на плода на кокосовата палма. Иначе не можеше и да бъде: нали cocos nucifera, както ясно бе осъзнал Енгелхард, представляваше буквално венец на Творението, плод на световното дърво игдрасил. Кокосовият орех расте на самия връх на палмата, обърнат към слънцето и пресветлия Господ; той ни дарява вода, мляко, кокосово масло и мека храни¬телна вътрешност; той единствен доставя на човека химическия елемент селен; от влакната му се сплитат постелки, покриви и въжета; палмовите стволове служат за направа на мебели и на цели къщи; от сърцевината му се добива масло, което пропъжда мрака и омекотява кожата; дори празната издълбана черупка на кокосовия орех е превъзходна съдина, от нея могат да се правят паници, лъжици, делви и дори копчета; а като материал за горене тази черупка не само далеч превъзхожда обикновените дърва, но и заради отделяния пушек е отлично средство против комари и мухи; накратко казано, кокосовият орех е самото съвършенство. Онзи, който се храни изключително с него, ставал богоравен, ставал безсмъртен. Най-съкровеното желание – дори житейското предназначение – на Аугуст Енгелхард беше да основе колония от кокофаги; на себе си отреждаше ролята и на пророк, и на мисионер. Затова и се бе отправил към Южния Пасифик, съблазнил вече безчет мечтатели, обещавайки им като с глас на сирена райско блаженство.
Бълвайки дим от комина си, „Принц Валдемар“ неотклонно държеше курс към Хербертсхьое. И докато матросите два пъти дневно изхвърляха зад борда големи ведра с остатъци от храна, далеч на юг, както подсказваше картата на Енгелхард, се точеха тъмните брегове на Земята на Кайзер Вилхелм, планината Финистер и простиращите се зад тях неизследвани, пълни с опасности територии, на които още не бе стъпвал германски крак. Там растяха стотици, хиляди, милиони кокосови палми. Енгелхард не бе готов за тази красота на Южните морета, предизвикваща едва ли не болка: денем слънчевите лъчи пробиваха небето като светещи колони, а вечер над брега и на поредицата планински хребети, които сякаш нямаха край в трепкащия лилав залез, се спускаше мирна кротост.
Към Енгелхард пристъпи господин в бял тропически костюм и пенсне, пълнотелесен като останалите плантатори, но не толкова апатичен, и Енгелхард тутакси се почувства обзет от онази почти болезнена плахост, която го спохождаше всеки път, щом срещнеше хора, напълно уверени в себе си и в правотата на своите действия. Непознатият го попита дали знае как наричат тук шезлонга, в който Енгелхард и останалите пасажери прекарват следобедите си. Енгелхард поклати глава в знак на отрицание и се сведе над книгата, да¬вайки му да разбере, че смята да продължи четенето на Шликайзен, обаче плантаторът, който междувременно бе успял да се поклони церемониално и да се представи като господин Хартмут Ото, приближи още една крачка, сякаш имаше да му споделя извънредно важна тайна. Шезлонгът (Енгелхард очевидно трябваше трайно да го запамети) заради своите изтеглени напред дървени подлакътници, на които можеха да се облягат и краката, тук носел името bombay fornicator.
Енгелхард не разбра съвсем какво точно е смешното тук, пък и поначало се отнасяше с подозрение към шеги на сексуална тема, понеже смяташе самия полов акт за нещо напълно естествено и дадено от Бог, а не за несмела проява на погрешно разбрано мъжко поведение. Обаче не го изрече, а спря въпросителен и леко смутен поглед на плантатора. Наложи се господин Ото, тъй да се каже, да бие отбой и в бърза последователност от нервни жестове да обяснява какво го е довело в германския протекторат. Да сменим темата, каза той и като разкопча овлажнялата си от пот яка, седна самоуверено в долната част на шезлонга. Самият той, поясни господин Ото, изкусно засуквайки крайчетата на мустаците си, ловувал paradisaeidae, тоест райски птици, за чиито пера в салоните на Новия свят, от Ню Йорк до Буенос Айрес, в момента, да го знаел и той, се плащали ас-тро-но-ми-чес-ки суми. Дали това е оправдание птиците да бъдат лишавани от живот, поиска да знае Енгелхард, след като видя, че Ото се е разположил твърде удобно и никакви отвличащи вниманието му маневри не биха помогнали на него, на Енгелхард, да се върне към четенето. В идеалния случай, notabene, перата се изскубвали от още живата птица и макар някои търговци да предпочитат просто да събират от земята тези драгоценни украшения, паднали сами от опашката на възрастните вече пернати твари, той, Ото, бил противник на подобни похвати. Защото в края на перото, като един вид свидетелство за качество, трябвало да личат следи от кръв, иначе изобщо не ги купувал. Лицето на Енгелхард се разкриви в гримаса, усети леко прилошаване, обаче в този миг корабната камбанка звънна и господин Ото го улови меко, но настойчиво под ръка и го покани да му окаже честта да обядва с него.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение