Истинските „Хора”, измислени от Катерина Хапсали (откъс)

Две години след излизането на втория ѝроман „Сливовиц”, авторката на „Гръцко кафе” Катерина Хапсали поднася за пръв път на вярната си публика сборник с разкази. След два романа и стихосбирка, Хапсали влиза в нов жанр, без да изневерява на характерния си стил. Разказите ѝ съдържат напевността на „Гръцко кафе”, психологическата проницателност на „Сливовиц” и поетичната чувствителност на „През девет планини”.

Героите на разказите в сборника „Хора” са личности, изправени на ръба на промяната. Привидната типажност в образите на попа, даскала, кмета, бизнесмена, леката жена се сблъсква с усета на писателката да открои необичайното, да усети човека в типажа, да отвори вратата към самоидентификацията на читателя с героя.

Десет разказа – по-скоро истински истории, отколкото притчи, въпреки декларираната от Катерина Хапсали пълна фикционалност на нейните „Хора”, които повеждат по пътя навътре в човешката душа, по пътя на чистата емпатия.

Предлагаме ви част от разказа „Там, под ореха”, предоставен специално за „Площад Славейков” от издателство „Колибри”. 

Пътят се виеше като хипнотизирана змия над смъртоносните пропасти.

Отдавна не смеех да погледна надолу – още от дете имах вцепеняващ страх от височини, а сега все едно се катерех със спортната ми кола по някаква обречена стълба към aда.

Да, към пъклото, защото небето ни беше захлупило, мрачно и тътнещо, с предчувствието за наближаваща буря. С всеки изминат метър и отлетял миг сякаш се приближавах до тъмната й лакома паст.

Надолу зееха пропастите, обещаващи сигурна гибел.

Нагоре чернееше Божият гняв.

В каква странна преизподня се бях озовал съвсем доброволно? И защо изобщо бях потеглил преди няколко часа, вместо да прекарам съботата в скъпия уют на леглото си… Заради странния слух за Маскирания, най-търсения дори от неверници като мен ходжа, който нощем лягал да си почине до коляното на Аллах, а Онзи му нашепвал отговорите на неразгадаеми житейски въпроси?

Що за глупости бяха това!

Вероятно поредното доказателство, че дори хора със солидно образование и безпогрешен бизнес нюх като моя милост може все пак да попаднат в древния капан на суеверията и клишетата… Стига да таят болка, пред която разумът и парите се оказват безсилни. Точно толкова нищожни, колкото и натрупаните за четиресет години на тая клета земя важни контакти.

Какво правиш, когато всичко постигнато се окаже изведнъж недостатъчно, за да надвиеш огромна беда? Признаваш провала си или сменяш рязко подхода, търсейки чудо?

Е, за мен провалът никога не е бил опция…

Откакто се помня, още от първите ми осъзнати приятелства и вражди на детската площадка пред блока, аз знаех, че трябва да бъда безкомпромисен победител. Усещах го, казваха ми го. Във вените ми крещеше нуждата от надмощие – всеки ден и във всичко. Независимо дали идеше реч за пространство в пясъчника, или за олимпиадите по математика по-късно, за головете, вкарани във вратата на другия клас, или за бройката красиви момичета, които се влюбваха в мен, а аз неизменно зарязвах… Шампионското място трябваше да е мое.

– Само първото куче във впряга се наслаждава на гледката – не спираше да повтаря баща ми, бивш военен с безупречна стойка и неосъществени мечти. – Всички други просто се взират в кучия гъз!

С времето се научих да бъда педантично далновиден и светкавично бърз, за да имам достъп до приказни хоризонти, които други виждаха само на снимка. Отстоявах с озъбено превъзходство лидерството си във всеки стремителен впряг, в който животът със своята изобретателност не спираше да ме вкарва. И се подготвях за онзи голям ден, в който шейната ще бъде единствено моя…

Тъкмо бях почнал да работя за себе си и да спя непробудно с вярата, че никой не може да ме измести от центъра на идеалната ми вселена, когато всичко в живота ми се преобърна. Освен самата шейна, слава богу – тя продължаваше бясно да препуска по инерция дори когато нямах сили да й обърна внимание.

Но всичко друго беше с краката нагоре! Понякога дори се събуждах с нелепото убеждение, че съм обърната по гръб буболечка, която рита истерично и безпомощно в безразличния въздух, но все не успява да усети пак почвата под краката си… За човек, свикнал от ранно детство да държи юздите на дните си, това положение бе равносилно на катаклизъм от планетарна величина. А всяко бедствие ражда нуждата от месии. И желанието да потеглиш към тях.

Дали се презирах поне малко заради тази внезапна проява на лековерие?

Сигурно.

Ако някой ми бе казал преди време, че в една раздирана от стихии лятна вечер ще пъпля с риск за живота си над урви и под разгневено небе, вероятно щях да му се изсмея. Та нали именно в това бе огромната ми, почти свръхестествена мощ – в безпогрешния бизнес анализ на риска! И неслучайно ми плащаха за съветите толкова безсрамно добре. Само дето под впитата в мен броня вече усещах, че доста неща, научени в тая светая светих на рациото – Лондонското училище по икономика, губят тутакси смисъл, щом в задачата се намеси най-могъщата космическа неизвестна: надеждата.

И ето ме – пренебрегнал съботното безвремие на богатия затворен комплекс, чаршафите от черен сатен и бродирания халат, купен от легендарен бутик за коприна в Киото, аз продължавах мъчително да пълзя нагоре в настръхналия от лоши поличби сумрак.

Миришеше на дъжд, прегоряла трева и прокоба.

Пръстите ми бяха вкопчени до мъртвешки бяло в червения кожен волан, погледът ми се опитваше да побере едновременно и следващия завой, и ронещото се пътче, и далечните светкавици, които прорязваха хоризонта.

Гумите скърцаха жалостиво по изронените остатъци от асфалт.

Нямаше мантинела, нямаше и надежда да оцелеем при най-малката грешка.

Но защо мислех в множествено число?

Мигар ми пукаше за селянина, когото бях качил преди час в центъра на последното по-оживено родопско градче? Беше вдигнал ръка неуверено пред колата, а аз, за собствена изненада, бях решил да го взема – от   милосърдие или, кой знае, в опит да подкупя съдбата.

Бяхме в същата посока, но тъй или иначе, след онова градче пътят беше само един.

Нагоре, нагоре – по спиралата на ужаса и надеждата.

Към селцето, в което живееше Маскирания.

Казваха, че там от незапомнени времена имало една съвсем мъничка тясна джамия, кой знае от кои слуги на Аллах построена. Освен нея – и още двайсетина прихлупени, оцелели от забравата и разрухата каменни къщички. С няколко глухонеми или просто мълчаливи баби и дядовци, две-три дръгливи магарета, вечно натоварени с дърва от гората, и глутница изненадващо едри, но миролюбиви псета, които обхождали бавно потъналия в мъх и отминали стъпки калдъръм…

Сякаш не хората, а кучетата господствали лениво и флегматично над това откъснато място.

Деца не се мяркали из сокаците, а колите на местните били точно две: отдавна излезли от движение изпочупени уазки, зарязани точно на входа на селото.

Като паметници на сиромашкото безвремие и неволята.

Но вече три големи порутени къщи били купени от някакъв родопски велможа – именно заради приказките за чудния ходжа. Почвал ремонт, че и огромна градина с беседки и водоскоци се спретвала под взора на виден ландшафтен архитект и докарани от Турция градинари. Нищо че селяните гледали криво и подозрително: заставали на хвърлей разстояние от работниците, подпирали се я на бастун, я на мотика, наблюдавали свъсено и мълчаливо по цял ден всички строителни дейности, отказвали да отвръщат на поздравите на пришълците.

Неслучайно новодошлите живеели в каравани и си носели храна „от града“ – нито една къща не отворила врати за тези неканени гости. „Сякаш сме дошли да им вземем нещо, вместо да им помогнем! – беше ми се оплакал мой съученик от Математическата, който сега се занимаваше с внос и доставка на скъпи строителни материали. – Странно място е това, Ваньо, ако не беше печалбата от италианския мрамор, хич дори нямаше да се занимавам… Пък и онзи ходжа, или какъвто там е, нито веднъж не дойде да погледне строежа на тия беседки и шадравани! Аз на негово място щях веднага да благословя връщането на света в това село, а той само веднъж се мярна из уличките, като сянка някаква, със зловеща маска и пелерина – за Зоро ли се мисли тоя, за Дарт Вейдър ли?“

Въпреки липсата на въодушевен прием обаче и други предприемачи почвали да душат наоколо… Защото Маскирания странни неща бълнувал наистина, но пък красиво ги нижел пред дошлите за съвет и утеха. Неслучайно всякакви инфлуенсъри и проповедници ширпотреба вече повтаряха негови думи в транс:

„За да живееш щастливо, човече, намали притежанията си наполовина, а обичта си умножи по две. Така хем повече хляб, хем повече добро ще има за всички.“

Ехото вече отекваше силно, а само си представете какво би се случило, ако този човек наистина притежаваше някаква дарба! Дори да беше само умел шарлатанин във времена на цинизъм и нужда от чудо и изцеление, пак си струваше човек да изпере малко пари и да подготви бъдещи къщи за гости. Току-виж селото се превърне в голям притегателен център за поклонници и сеирджии, български отговор на град Коня например…

В няколко предавания в праймтайма на водещи телевизии публични личности вече бяха изразили това предположение пред широката публика и продължаваха да обясняват колко сърдечно и искрено Маскирания помагал, какви мъдри съвети давал и как провиждал в бъдещето, „без да му трепне окото“. Последното го бе казал виден  журналист с явна склонност към романизиране на живота, пък аз като бизнесмен с ясна логика се чудех как може да види трепва ли онова око, или не – та нали ходжата носи маска!

Нямах право обаче да се присмивам.

Защото и аз бях потеглил, в разрез със здравия разум, за среща с този човек. И то среща без уговорка, тъй като в онова село дори обхват на телефоните нямаше, пък и дали изобщо ходжата ползваше такива устройства? Може би комуникацията по вертикала с Онзи му стигаше.

– От мъка си тръгнал, нали? – обади се селянинът до мен.

(продължава)…