Истинското предателство на Дякона Левски

Факт е, че ние, българите, трудно постигащи съгласие и за най-елементарни неща в ежедневието, на въпроса “кой е най-великият българин” отговаряме подозрително единодушно – Васил Левски. Той е най-чист и свят, той е №1 дори и в тв класацията Топ 100 на велики сънародници.

Историята е превърнала Васил Иванов Кунчев от човешко същество с майка, сестри, братя и кусури, в Апостола на свободата. Издигнала го е в недосегаем мит, а образът му е инкрустиран във визуалната памет на всеки от нас. Но нека си го кажем най-сетне – фигурата на великия Левски вкочанясва в безжизнена мумия, изоставена в мавзолея на народната ни памет. А името му ще продължава да се източва от съдържание, ако за него не се мисли, говори и действа. Левски не може да е обект единствено на научни семинари и академични публикации, четени от по осемнайсетина души, той не е само занимание за историци – Левски е разговор, който не трябва да прекъсваме. Затова, без претенция да казвам нещо ново и сензациионно, аз просто искам да поговоря за Апостола. Ще обърна внимание върху разказа около предателството му, приет за емблематичен в нашия колективен наратив. Искам да поразсъждавам “на глас” и за неговия истински враг и предател. Съзнавам, че тази могъща история не може да бъде разказана накратко и в този формат, но въпреки това ще я започна. Източниците ми са Стоян Заимов, Захари Стоянов, Иван Унджиев и кореспонденция на Васил Левски.

Ето съвсем накратко фактите около края на Дякона Левски:

На 22-септември, петък, 1872-ра в Арабаконашкия проход (сега Ботевградски) е нападната турската хазна. Обирът е дело на Димитър Общи и Стоян Пандурина с група въоръжени мъже, а идеята идва от един тетевенски “бизнесмен” и член на комитета – Хаджи Станьо, който има добри връзки с местната турска власт и разполага с вътрешна информация за движението на колата с парите. Идеята е уж да се съберат средства за революционна дейност и въоръжено въстание. Тази идея обаче Левски – основателят, сърцето и двигателя на Българският централен революционен комитет – е отхвърлил недвусмислено като ненавременна, след като се запознал с нея. Въпреки волята му, и без неговото знание, държавното превозно средство е нападнато. Охраната е вяла, грабежът – успешен.

“Отрязахме торбите и кой колкото можа да вземе, напълнихме си чантите”, казва в показанията си Димитър Общи при следствието. От тях научаваме, че същият прибрал чантите на повечето участници, а тези, на които не успял, изпратил със заръка да си отидели по домовете, да скриели парите и да не ги пипали. На някои платил по 500 гроша за добре свършената работа, на ханджията в Правец – 1000, но той му поискал още 200, които и получил. Стоян Пандурина пък още при обира успял да скрие една торбичка със злато. Вече в Тетевен, двама от членовете на комитета, Станьо и Станчо му поискали 1000 гроша, за да си купят вино от Плевен и Общи им дал, защото обещали, че ще ги върнат после на комитетската каса. На някой си Дочо също дал 1000 в заем, а на Анастас п. Хинов дал четири кесии с пари да купи коне и т.н и т.н… Въобще, Димитър Общия е твърде щедър с парите.

Естествено, някой се разпява, наглите обирджии един по един са арестувани, освен Димитър Общи, все още укрит в Тетевен. Местният комитет обаче, изплашен от арестите, не го иска вече в града си и го натирва една нощ, преоблечен с женски дрехи. Заловили го дни след това в обора на един хан, заспал върху два чувала с орехи. Откарват го в София.

В софийския конак Димитър Общи извършва най-масовото предателство, на което е способен. Там “…без да се даде да го мъчатъ, обадилъ имъ, че ще казва сичко кое знае. Този Димитъръ оказалъ на много лица, казвалъ, че имали големи планове, чи тiя пари бьiли обрали с целъ да купуватъ …оръжие…” пише Й. Филаретова на Найден Геров през ноември.

Васил Левски, все още на свобода, също предупреждава в едно свое писмо до Х. Иванов. “Известни да сте, че Д. Общи предава всичко, щото знае. От София доде човек нарочно да ми разправя, за това който са познава с Д. Общи да стои нащрек, в къщата си да не спи, а по приятели.”

Можем само да гадаем какви са подбудите на Димитър Общи да издаде всичко и всички. Всеобщото мнение е, че по такъв начин уж бил искал да привлече вниманието на Европа, че бил търсел среща със султана, подкрепа от обществеността и подобни дивотии.

Фактът е, че Димитър Общи нарушава Устава на БРЦК, нарушава революционния Закон. Струва ми се, че историята се е отнесла снизходително с това и по славянски сантиментално му е простила. Заловеният Димитър Общи от страх пред въжето опитва да прикрие едно неодобрено от Васил Левски своеволие с патриотизъм, опитва да превърне един криминален акт в политически. И успява.

Разпит след разпит, ден след ден турската власт научава имената на всички български революционери, които Димитър Общи познава и не познава. Нещо повече – той не спира само със своите предателства, а подтиква всички задържани около себе си да правят това. Софийският затвор за дни става буквално тесен за всички идващи българи, налага се да пращат затворници във Видин. Разследванията са неочаквани за турската власт, която не е подозирала мащаба на национално-освободителната дейност. Назначава се смесена комисия, съставена от мюсюлмани и християни, които участват в разпитите на постъпващите в конака нови комитетски членове, издава се султански указ от Цариград, за да се сформира орган с качествата на извънреден съд, в който влиза и висшият държавен чиновник, българинът Хаджи Иванчо Пенчович. По всичко изглежда, че в София вече е прибрана голяма част от вътрешната революционна организация. Този, който определено е липсвал в кауша обаче, бил Апостола. В последните си седмици свобода, Левски е зает да работи по делото, обикаля комитетите, събира архива, пощата, революционната каса, но бесилото е вече около врата му. Въпрос на време било той да увисне на него.

Нека веднъж завинаги стане ясно, че това бесило е издигнато не от някой друг, а от Димитър Общи. Всяка велика за епохата си история се развива по правилата на една добре написана драма. В тази драма героят е Дякона Левски. Неговият антипод обаче не е общоприетият до днес поп Кръстю, който може да е бил, а вероятно и да не е бил предател. Тъмния герой и истинският Анти-Левски е Димитър Общи.

Това, което се знае за него, не е много:

Роден в село Дяково (сега в Косово), израснал в Сърбия, където казва: “Слугувах при големи хора и прекарвах както можех…”, преместил се във Влашко, после пак в Сърбия в легията на Раковски (където се е запознал и с Левски), после се върнал в Гюргево, през 66-та отива в Италия като доброволец при Гарибалди, после се озовава в Атина, участва в Критските събития, после пак в Сърбия, пак във Влашко, върти се покрай Панайот Хитов и други стари воеводи. (Разбира се, четническото му CV няма как да бъде потвърдено.) После се свързва с Каравелов, от когото е и изпратен през лятото на 1871-а в Българско да помага на Левски, който не е дал съгласието си за това, но вече е късно – Димитър Общи е при него.

Левски е подозрителен към новия си помощник от самото начало – навярно е имал впечатления от общото им минало на легионери в Сърбия – и не му се доверява много. Заедно обикалят комитетите, но когато имат събрания, Левски го оставя в хана и не го запознава с членовете.

Не се държи така Апостола с изпратения също от Каравелов Ангел Кънчев, на когото се доверява изцяло. За разлика от Кънчев, който е млад, интелигентен и идеалист, Димитър Общи е авантюрист на средна възраст и неграмотен – налага се да му четат Устава на организацията, защото той не може: “Извадиха един устав и го прочетоха… Попитаха ме: „Разбра ли устава, който се прочете?“ Понеже беше много дълъг, не можах да го запомня всичкия, та ми го обясниха повторно”, четем в признанията му.

Левски държи Димитър Общи настрани от много неща. Но пасивната роля, в която е поставен от началника му, не го удовлетворява, да обикаля села и паланки не е за него – той търси екшън. Оставен за известно време сам от Левски, той започва да действа на своя глава, развихря се. Ето какво Левски пише за него на Каравелов: “Д. Общи ще го извадим из службата му…, той излязал отъ границата си и според както виждам по естествения му характер, хвалби, по многото с лъжи, пред съучастниците, но и по кръчмите на хората говорил…”