Истинското предателство на Дякона Левски

Димитър Общи руши всички правила на революционната дисциплина и устава, в който се е заклел. Лятото на 1872 година Левски свиква всички упълномощени дейци на комитета на събрание, за да разгледат и одобрят новия устав. Между тях не е поканен Д. Общи. Предполагам, че раздиран от наранено честолюбие и ревност по това време, той започва да вижда Апостола като свой личен враг. “Бях сърдит, че не ме взеха със себе си…”, казва той.

В започналата вече активна работа, Апостола очертава в едно писмо какви трябва да са качествата на народния водач: “На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Без тия едно да липцува на водачат на тая света работа, то той ще я улайнени както и да е.”

Кои от тези качества притежава Димитър Общи? И какво тогава търси той сред читавите? Нямало е достатъчно качествени хора – това е имал Левски, с това се е справял. Месеци преди обира на хазната в Арабаконак, Димитър Общи започва клеветническа кампания срещу Дякона. Към нея се наортачва и още един помощник на Дякона – Анастас п. Хинов. Вторият е поне грамотен, та имаме писма, които доказват опитите да се почерни името на великия българин и дори заплахи за саморазправа. Двамата го обвиняват, че не вършел достатъчно работа, харчел народна пара и бил “привилегист”. Към тези клевети Левски се отнася сериозно, но нито за миг не пада на нивото на хулителите си. Той борави с факти и цифри и призовава към демократично решение на възникналия проблем. В духа на устава Левски призовава към събиране на “документите” против него и отиване на съд пред Централния комитет, това е “интрига, която спира ходатъ на народната работа”, пише Левски, оставайки високо над личните обиди.

“Ако Вий мен не сте познали, който са таркалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани…” И. Унджиев пише: “Това бе борба, в която лекомислието и… безредието воюваха със съзнанието за отговорност пред делото на народа, със здравия разум и дисциплината на организацията.”

Ето и Левски, в писмо до ЦК: “Бай Димитър, чи е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощава му са на простотията му до сега! Ако да беше учен не можях да потъпча закона (според който неподчинението на Устава се наказва със смърт – бел. авт.). Бай Димитър не е предател, но неразбран – горделив и говори за работи от себе се, без да знай каде водят…”

И тук, мисля Левски прави грешка и не прилага Устава, в чието написване участва и по чиято буква сам живее. Навярно ахилесовата пета на нашия герой е било неговото великодушие, неговата човечност. Навярно не го е възприемал като враг. Но факт е, че Левски подценява Димитър Общи. Оставя го жив. Е, както знаем, няма ненаказано добро. И равносметката: за по-малко от година мотане из Българско, Димитър Общи успява да въвлече Апостола в подли интриги, извършва своеволно обира на хазната, бива заловен, предава организацията и самия Васил Левски.

В деня след Коледа, Апостолът е заловен в Къкринското ханче и това е съвсем отделна история. Дали поп Кръстю е бил човекът, който го е посочил с пръст, дали е друг (има достатъчно заподозрени в това), за мен няма значение. Защото голямото предателство вече е извършено.

Една от най-драматичните сцени за мен е тази, в която Левски е в Софийския затвор и е принуден да застане лице в лице с Димитър Общи. Какво ли е било в сърцето на Апостола? Как е гледал в очите своя антипод?

Левски е светлокос и светлоок, Общи е тъмен. Левски е идеолог-визионер, Общи е мутра-рекетьор. Левски пише, Общи е неграмотен. Левски е комуникативен, Общи – темерут. Левски е великодушен, Общи – отмъстителен. Левски е честен, Общи – лъжец. Левски е търпелив и прагматичен, Общи – припрян и сприхав. Левски е дисциплиниран, Общи не признава ничий аворитет. Левски е всеотдаденост, Общи – егоизъм. Левски е демократичен, Общи – анархия. Има нещо изконно европейско в излъчването на Левски, докато Димитър Общи е прототип на тъмния балкански хайдутин.

Накратко: Васил Левски и Димитър Общи екстернализират двете начала на национална ни идентичност – конструктивното и разрушителното. И едното може да бъде осмислено само в съпоставката си с другото. Фигурата на поп Кръстю в случая е нерелевантна и не добавя нищо към образа на Левски. Този образ на Левски, който мечтая да оживим отново, за да е разбираем за децата ни, за техните деца и за останалия свят.

ПС: От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: „Ах, излъгаха ме“. За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност.

“Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки”, публикува И. Унджиев спомена на един старец. Има няколко версии – в една е полумъртъв, в друга декламира, в трета достойно мълчи, а в четвърта пее. Няма как да знаем коя от тях е вярна. Когато палачът Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, българи наоколо е нямало.

Текстът е публикуван в блога на писателя.