Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Истории, различни от неговата (откъс)

Еманюел Карер с нов роман, вдъхновен от цунамито в Шри Ланка през 2004 г.

Еманюел Карер е френски кинокритик, сценарист и писател. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Истории, различни от неговата (откъс)

Еманюел Карер е френски кинокритик, сценарист и писател. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Еманюел Карер се завръща с нов роман, вдъхновен от реални събития. След „Врагът“, въплътил същината на злото, френският писател предлага „Истории, различни от моята“, която излиза на български в разгара на Пролетния панаир на книгата.

През зимата на 2004-а Карер и спътницата му в живота Елен прекарват ваканцията си в Шри Ланка, когато островът е връхлетян от разрушително цунами. Двамата се сближават с младо семейство, загубило невръстната си дъщеря в катастрофата, и не се разделят с него до края на своя престой.

При завръщането им ги очаква не по-малко драматична новина: сестрата на Елен – млада съдийка, майка на три момиченца – е неизлечимо болна. Сега Карер съчетава тези истински истории с живия си изказ, за да създаде четивен и психологически нюансиран разказ.

Еманюел Карер е френски кинокритик, сценарист и писател. През 1984 г. издава първата си книга – „Смелост“. Пише и сценарии, един от които – „Снежният клас“ – получава наградата „Фемина“ (1995). Впечатлен от аферата „Жан-Клод Роман“, която потриса френското обществено мнение през 1993 г., той присъства на процеса и се свързва с убиеца с намерението да напише книга. Така се появява „Врагът“ – прозвище на злото, подтикнало Роман да избие цялото си семейство.

Предлагаме ви откъс от „Истории, различни от моята“ (изд. „Колибри“, превод: Анна Ватева).

Спомням си, че в нощта преди вълната с Елен говорихме за раздяла. Нямаше да е трудно да се разделим: не живеехме под един покрив, нямахме деца заедно, можехме даже да останем приятели; и все пак беше тъжно. Двамата пазехме спомена за друга нощ, съвсем скоро след като се бяхме срещнали, през която не спряхме да си повтаряме, че сме се намерили, че ще изживеем остатъка от живота си заедно, и дори че ще си имаме момиченце. По-късно действително ни се роди момиченце, в момента, в който пиша, все така се надяваме, че ще остареем заедно и обичаме да си мислим, че сме разбрали всичко от самото начало. Но първата ни среща бе последвана от една сложна и хаотична година и това, което ни изглеждаше сигурно през есента на 2003-а, докато бяхме в плен на любовната магия, това, което ни изглежда сигурно, или най-малкото желано, пет години по-късно, изобщо не изглеждаше сигурно, нито желано през коледната нощ на 2004-а, в бунгалото на хотел „Ева Ланка“. Напротив, бяхме убедени, че това е последната ваканция, която прекарваме заедно и че колкото и да се стараем, тя си остава неудача. Легнали един до друг, ние не смеехме да заговорим за първия път, за обещанието, което очевидно нямаше да удържим, въпреки въодушевлението, с което бяхме повярвали в него. Помежду ни нямаше враждебност, ние просто наблюдавахме с тъга как се отдалечаваме един от друг: беше жалко. Аз не спирах да си повтарям, че съм неспособен да обичам и че това е още по-очевидно във връзката ми с Елен, която има всичко, за да бъде обичана. Мислех си как ще остарея сам. Елен пък мислеше за друго: точно преди да заминем, сестра ѝ Жулиет бе влязла в болница с белодробна емболия. Елен се страхуваше, че сестра ѝ ще се разболее много тежко и ще умре. Възразявах, че в страха ѝ няма нищо рационално, но скоро той напълно завладя съзнанието ѝ, а аз се почувствах засегнат от факта, че е погълната от нещо, в което нямам никакво участие. Тя отиде да изпуши една цигара на терасата пред бунгалото. Останах да я чакам в леглото, казвайки си, че ако се прибере скоро, ако започнем да се любим, може би няма да се разделим и ще остареем заедно. Но тя не се прибра, остана на терасата сама, загледана в просветляващото небе, заслушана в първите птичи песни, а аз заспах от другата страна, самотен и тъжен, убеден, че животът ми ще взима все по-лош обрат.

Четиримата – Елен, синът ѝ, аз и моят син – се бяхме записали на курс по гмуркане в съседното село. Предният път обаче Жан-Батист го беше заболяло ухото и не искаше да се гмурка повече, а ние пък бяхме уморени от почти безсънната нощ, така че решихме да отменим сеанса. Родриг – единственият, на когото му се ходеше – беше разочарован. Щом ти се къпе, отиди в басейна, казваше му Елен. Но на него му беше омръзнало да се къпе в басейна. Искаше поне някой да отиде с него на плажа под хотела, където не го пускахме да ходи сам, защото имаше опасни подводни течения. Но никой нямаше желание да го придружи, нито майка му, нито аз, нито пък Жан-Батист, който искаше да си чете в бунгалото. Тогава Жан-Батист беше на тринайсет години. Почти му бях наложил тази екзотична ваканция в компанията на жена, която не познаваше добре, и на много по-малко от него момче. Отегчаваше се от самото начало и ни го демонстрираше като стоеше предимно сам. Когато го питах с раздразнение дали не е доволен, че е тук, в Шри Ланка, той намусено ми отговаряше, че е доволен, но му е горещо и предпочита да си чете или да играе на Гейм Бой в бунгалото. С други думи, държеше се точно като момче, което скоро ще влезе в пубертета, а аз – точно като баща на такова момче, като от време на време се улавях, че му правя абсолютно същите забележки, които безумно ме вбесяваха в устата на родителите ми, когато бях на неговата възраст: не ти ли се излиза, не си ли любопитен, за какво сме те довели толкова далеч… Напразно. Той изчезна в бърлогата си, а Родриг, останал самичък, започна да се върти около Елен и да ѝ досажда, докато тя се опитваше да задреме в един шезлонг край огромния басейн с морска вода, където една възрастна, но невероятно атлетична германка, която приличаше на Лени Рифенщал, плуваше по два часа всяка сутрин. Аз пък, продължавайки да се самосъжалявам заради неспособността си да обичам, отидох да се разходя при аюрведиците, както наричахме групата немскоговорящи швейцарци, отседнали в по-отдалечени бунгала, които следваха курс по йога и традиционни индийски масажи. Правех по някоя поза заедно с тях, когато не бяха в пленарно заседание с учителя си. После се върнах до басейна, закуската беше раздигната, слагаха масите за обяд, скоро неминуемо щяхме да се изправим пред въпроса как да уплътним следобеда. На третия ден от престоя си вече бяхме отишли да посетим храма в гората, да храним маймунките и да видим статуите на легналия Буда, изчерпвайки ресурсите на мястото, освен ако не искахме да се впуснем в по-амбициозни културно познавателни екскурзии, които обаче не блазнеха никой от нас. Или пък трябваше да сме от онези хора, които са способни да се разхождат с дни в някое рибарско село, погълнати от ежедневието на местните жители – пазара, поправката на мрежи, всевъзможните обществени ритуали. Аз не бях от тях и се упреквах, че не съм, че няма да предам на синовете си щедрата любознателност и проницателния поглед, които будят възхищението ми у един Никола Бувие. Носех си книгата му „Рибата-скорпион“, в която писателят-пътешественик разказва за едногодишното си пребиваване в Гал, едно голямо укрепено селище на южния бряг на острова, на трийсетина километра от мястото, където се намирахме. За разлика от „Употребата на света“, най-известния му очерк, пропит с удивление и възторг, това е пътепис на краха, погубването, бездната, до която писателят не само се е доближил. Цейлон е представен като магия в коварния смисъл на думата, а не в този на туристическите пътеводители за хипарливи стопаджии и младоженци. Бувие за малко не е изгубил ума си, а нашият престой, независимо дали ще го определим като сватбено пътешествие, или като изпит за формиране на ново семейство, беше провал. Мекушав и безопасен провал впрочем, в който нямаше нищо трагично. Започваше да ми се прибира. Докато прекосявах откритото фоайе, обрасло в бугенвилеи, срещнах един клиент на хотела, който се ядосваше, че не могъл да изпрати факса си, защото токът спрял. На рецепцията му казали, че в селото се е случило нещо, някакъв инцидент, който предизвикал спирането на тока, но той не разбрал за какво точно става дума, само се надявал, че няма да трае дълго, защото факсът му бил много важен. Отидох при Елен, която вече не спеше и ми каза, че ставало нещо странно.

 

Следващата картина е малка група от клиенти и служители на хотела, струпани на една тераса в края на парка, с изглед към океана. На пръв поглед не се вижда нищо необичайно. Всичко изглежда нормално. После нещата сякаш се избистрят. Водата се оказва много далеч. Плажът, който се простира между прибоя и подножието на скалите, обикновено е около двайсетина метра. Сега се е ширнал до където погледът стига, сив, равен, мъжделеещ на забуленото слънце – като че ли сме на Мон Сен Мишел по време на отлив. Даваме си сметка също, че е осеян с предмети, чийто мащаб не може да се определи. Този крив силует откъснат клон ли е, или цяло дърво? Дърво, и то много голямо? Онази разбита лодка дали не е нещо по-масивно? Цял риболовен кораб, изхвърлен, строшен като орехова черупка? Не се чува никакъв шум, и най-лек полъх не помръдва перата на кокосовите палми. Не помня кои бяха първите думи в групата, към която се присъединихме, но по едно време някой промълви: two hundred children died at school, in the village.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах