Историите на един Емигре

Емигре… Стъписваща дума е това Емигре. Не е, да речеш, Имигре, не е и Мигре. Защото ако беше Имигре, щеше да означава, че човек вече си е намерил друго място, установил се някъде. Мигре пък би значело скитник през граници и пространства, който никъде не го свърта, никъде не намира покой и причина да остане.

А Емигре вероятно е онзи, който може и имигрант да е станал вече, може и мигрант да е, но мястото, което напуснал, е като рана – в ума или в сърцето, няма значение – и тази рана по някакви причини не му дава покой.

Всичко това си го мислех, додето четох новия сборник на Веселин Веселинов „Емигре”. Странна книга: едновременно язвителна и печална, както е например в късия разказ „Пациентът”.

„Някакъв човек емигрирал в далечна страна и въпреки упоритите му усилия да научи местния език, никой не го разбирал. Колкото повече се стараел, толкова повече не го разбирали. Отчаян, човекът не забелязвал какво има наоколо, нито как минава времето, концентриран в опита си да научи езика и да бъде най-после разбираем. Но опитите му непрекъснато пропадали. След десет години, без да знае, че са минали десет години, човекът изведнъж се върнал в родината си, обезкуражен от хората в далечната страна, които го мислели за луд, щом им заговорел на непознат и нечленоразделен език. Веднъж завърнал се, човекът открил, че говори език, който никой от сънародниците му не разбира, загубил ума си от това откритие бил вкаран в заведение за душевно болни, където прекарвал времето си в пълно мълчание, сънувайки, че говори и всеки го разбира. Не ще и дума, човекът се оказал образцов пациент.”

Същото видях и в „Носталгия”, в „Безсъница”, и, разбира се, в „Емигре” – кратичката проза, с която се открива сборникът.

А от другата страна са памфлетите. „Гордост”, където авторът се гаври с вечните ни опити да се изкараме пра-нацията на света. „Данъкът на свободата”, където се обяснява именно необходимостта от въвеждане на данък върху свободите ни, което ще ни бъде гарантирано с квитанция, че сме си го платили. Такива едни работи…

Странно е присъствието на фотографиите в „Емигре”. Снимките на Чавдар Петков и Крейг Насбрук далеч не са  илюстративен материал или нещо подобно. Те са още една част от историите в книгата: понякога като допълнения към текстовете, а понякога като съвсем самостоятелни разкази.

Наистина си струва да се прочете (и види) тази книга.

Веселин Веселинов, „Емигре”, редактор Георги Чобанов, фотография Чавдар Петков, Craig Hasbrook, издателство „Група Махала”, 2016.