История, която пишеш в края на пътя

Романът „Смърт във вода” на Нобеловия лауреат Кендзабуро Ое излиза за първи път в България (откъс)

Корицата на българското издание е с дизайн на Албена Лимони. Снимка: Площад Славейков - История, която пишеш в края на пътя

Корицата на българското издание е с дизайн на Албена Лимони. Снимка: Площад Славейков

Японската литература е обичана у нас, а Кендзабуро Ое е в лигата на най-четените японски писатели по света, носител на Нобел от 1994 г. След дълго отсъствие, днес Ое се завръща с нова история за българските читатели – „Смърт във вода“.

Това е най-личната му история – такава, каквато пишеш в края на пътя. Макар да е сред най-влиятелните световни писатели, у нас той все още не е получил читателското внимание, което заслужава, отбелязват от „Лист“, които го издават в България.

„Смърт във вода” излиза в Япония през 2009 г. Изграден е върху сюжети от живота на автора му. Десет години след смъртта на майка му изтъкнатият писател Когито Чоко получава в завещание семейна реликва – червен кожен куфар. Какво има в него? Ще хвърли ли съдържанието му светлина върху сенките от миналото на фамилията? Заговорничел ли е наистина баща му срещу самия император заедно с японски офицери?

Кендзабуро Ое разказва история, в която се оглежда цяла епоха – Япония от началото на ХХI век, с незаличимите белези от Втората световна война. Авторът преплита реални събития и герои с художествена измислица, еротика и митове и разсъждава върху свободата на личността, дълга, национализма, любовта и властта.

Първото издание на „Смърт във вода“ на български език е в превод от японски на Антон Андреев.

Предлагаме Ви откъс от романа.

Първо на първо, Коги идва от моето малко име. Като дете така ме наричаха вкъщи. А пък от друга страна, аз живеех (или поне си фантазирах, че живея) с едно дете на своята възраст, чието лице и фигура бяха досущ като моите, и което наричах Коги.

Само че един ден този Коги съвсем самичък (тоест без мен) се изкачи в Гората и повече не се върна. Казах това на майка си, но тя не ми обърна внимание. И все пак аз продължих непрестанно да ѝ разказвам за това. Аса, а и други хора смятат, че може би писателската ми кариера е тръгнала оттам.

Доза Щастие

Този ден, за който разказвам, с Коги стояхме на задната веранда, която гледаше към реката, и съвсем ясно си спомням, че бях вдясно от него като в раздвоен образ на лошо излязла снимка. Той бе облегнал на перилото лакти, обгърнати от ръкавите на двуцветното му лятно кимоно, и бе вперил поглед в кестеновата горичка отвъд реката, когато изведнъж, сякаш на игра, стъпи върху една от хоризонталните летви и се покатери отгоре ѝ. Вдигна двете си ръце, като че ли за да запази равновесие, и за миг остана така… После вдигна единия си крак, след него и другия, и ето че вървеше хоризонтално във въздуха, размахал ръце.

Коги премина над мястото, където майка ми беше засяла царевица, над каменната ограда, над ниския речен бряг, и когато стигна до средата на реката, той отново разпери ръце и вятърът го понесе като някаква голяма птица. Скоро стрехата на къщата го скри от погледа ми, но щом се надвесих от верандата, го видях да се носи по спирала все по-високо в небето.

И ето че накрая изчезна. Именно това продължавах да разказвам, но майка ми не ми обръщаше внимание, като казваше, че първо на първо, с мен никога не е живяло дете, което да изглежда досущ като мен.

Но ето че този път със самия мен се случи нещо странно. Скоро след отлитането на Коги, една нощ с пълна луна малко по-късно през годината (листата на отсрещния склон бяха почнали да пожълтяват), ми се стори, че навън има някого, и когато излязох на пътя, видях, че там е Коги, застанал с гръб към мен, и той, без да казва нищо, закрачи напред. Зави по стръмната пътека между кметството и шинтоисткия храм и облян от лунната светлина, се заизкачва нагоре. Аз уж го следвах по петите, но ето че неясно как изведнъж се озовах сгушен в хралупата на един вечнозелен бук дълбоко в гората. Коги го нямаше никъде. Разсъмваше се и по червеникаво-черните есенни листа се сипеше дъждец… Следващото, което си спомням, е, че изгарям от температура, затрупан с трески от гниещото дърво, а един пожарникар ме вдига в прегръдката си. Облича ми дъждобран и ме носи надолу през изпълнената с мирис на дъжд гора.

Чак няколко дена по-късно, когато температурата ми спадна, започнах да разбирам невероятния факт, че майка ми вече е въвлечена в света на моите странности. (Естествено, тогава само го чувствах така и мина доста време, преди да го нарека „невероятен“.) В онази пълнолунна нощ аз напускам дома ни и не се връщам. На другия ден завалява дъжд, реката, която тече през Долината, помътнява, после нивото ѝ се вдига и шумът ѝ се усилва до грохот. Логично е човек да си помисли, че изчезналото дете е било отнесено от течението точно както в онова хайку, издълбано върху кръглия камък:

…като отнесен от реката ти не се завръщаш.

Именно отнесен!… А сезонът, за разлика от онзи, който споменавам в стиха, е късна есен и съвсем естествено е една майка, отишла в пожарната, да помоли да потърсят изчезналото ѝ дете долу по реката, нали?

Но вместо това майка ми поискала да ме търсят горе в Гората. Настоявала да се изкачат, почти с гребане, по тясната пътека, която дъждът бил превърнал във втора река. Добре че по това време дъждът явно бил отслабнал и пожарникарите ме намерили в хралупата на огромния вечнозелен бук, който, почитан като своеобразно божество, бе добре известен и на децата, и на възрастните – настинал, изгарящ от треска и бълнуващ… И ме свалили в Долината, съпротивляващ се като някое глиганче!…

Не намирате ли, че е странно? Как ли майка ми се е досетила (или е почувствала), че не съм долу при реката, а горе в Гората? Селяните, които обичат да дразнят децата, дълго след това ми натякваха, че съм се качил в Гората от мъка по Коги и съм изтормозил пожарникарите да ме търсят.

Bookshop 728×90