Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Историята на едно недоразумение с 1500-годишна давност

Европа и ислямът, Франко КАРДИНИ, откъс

Крепостта Алхамбра в Гранада, Испания, е паметник на ислямската архитектура. - Историята на едно недоразумение с 1500-годишна давност

Крепостта Алхамбра в Гранада, Испания, е паметник на ислямската архитектура.

Хиляда и петстотин години политика между Стария континент и ислямския свят изследва задълбочено книгата „Европа и ислямът“ на прочутия специалист по Средновековието проф. Франко Кардини. В своя труд историкът разглежда как тези контакти са или не са се развивали през годините и най-вече как са се появили. Професорът анализира предразсъдъците, грешните представи или просто недоразуменията, възниквали в хода на тези взаимоотношения през вековете. 

evropa_i_islqmut_cover-a

В „Европа и ислямът“ Кардини акцентира върху страните от Средиземноморието, в които се изповядва ислямът – европейците най-бързо установяват и поддържат контакти именно с тях. Ислямът, както и християнството, далеч не са еднородни – пише авторът – и в двете религии съществува голямо разнообразие от разновидности, обусловени от исторически специфики. Ученият описва противоречията между самите християни, кръстоносните походи, пиратските набези, мюсюлманските династии, историята на Йерусалим… Засегнати са ключови за европейските политика и общество теми, анализирани са и конфликтите в съвременността.

Проф. Франко Кардини е световноизвестен историк и писател. Заема отговорни постове в редица италиански издателства и научни фондации. Ръководи Център за изследване на изкуството и културата на Ориента към Международния университет по изкуствата във Флоренция и преподава средновековна история в университета. Бил е гост лектор в университети в Париж, Виена, Мадрид, Барселона.

Предлагаме ви откъс от „Европа и ислямът“:

Макар че мосарабите в Испания вече били арабизирани и се били смирили с мюсюлманското владичество, те не обичали много своите управници, въпреки проявяваната от тяхна страна търпимост. Мнозина мосараби бягали към онази част на Пиренейския полуостров, която се намира на север от река Ебро или към прохладната и дъждовна Кантабрия, планинска област между Астурия и Навара. Там те създали характерния мосарабски художествен стил с неговите прочути арки под формата на „конска подкова“ (вероятно реминисценция от aрабските форми или развитие на художествените образци на вестготите), както и с неговите коментари към Апокалипсиса, написани със същото пристрастие към извънредната яркост и към фантастичните образи, на които се дължи и известността на ръкописа на „Блажения от Лиебана“ .

Висшето духовенство на мосарабите обаче било склонно към съвместно съществуване с мюсюлманите; така че вероятно можем да тълкуваме решението на епископа на Толедо Елипранд в края на VIII в. да приеме адопционистката доктрина като скрита отстъпка пред строгия ислямски монотеизъм (освен ако за това не са допринесли спомените за древното готско арианство). Според доктрината на арианството Христос бил избраният, „осиновеният“ от Бог, но при това Божественото Същество си оставало единствено. В резултат на това в северната част на полуострова, незасегната от бързото мюсюлманско завоевание, започнало да се развива християнство, проникнато от идеята за триединството, в което можем да открием рязка опозиция на исляма, може би нелишена от продължаваща антиарианска полемика.

Кралството, основано през 720 г. от гота Пелагий в град Овиедо, твърдо поддържало онзи тип християнска вяра, чието предназначение било в бъдеще да се свърже здраво с националната идентичност на Иберия. Именно в този контекст трябва да тълкуваме откритието (inventio), което било направено в началото на IX в. в градчето Компостела в Галиция на останки от човешко тяло, след дълги спорове признати за мощите на апостол Яков, като по чудо донесени от морето до северозападния бряг на Испания.

Според религиозната традиция Яков бил проповедник на Евангелието на Пиренейския полуостров, тъй че откриването на тази реликва придала патриаршески статус на Църквата в Астурийското кралство, доколкото била „основана“ от апостол; тя ѝ придала също така първороден, изначален характер спрямо останалите велики християнски Църкви: римската, александрийската, антиохейската, константинополската и й дала възможност да се конкурира с тях (венецианците биха могли да дадат не по-малък статус на своята църква, тъй като в техния град били докарани от Александрия мощите на свети апостол Марк). Астурийската монархия намирала силна опора в култа към „Сантяго“ (къснолатинско съкращение на думите sanctus Jacopus – „свети Яков“) в процеса на отстояване на своята приемственост от вестготската корона, прекъсната от арабско-берберското нашествие.

Част от този мащабен план била политиката на ново заселване на долината на река Дуеро: тя обхващала както нови населени пунктове като град Бургос, край който към средата на Х в. се оформило графство, така и развитието на старинни почитани градове, чието население по това време започнало значително да намалява. Осъществяването на този план станало възможно и защото междувременно се подобрили климатичните условия: така в цяла Европа започнал процес на всеобщ демографски подем, който щял да достигне своя апогей в периода между Х и XII в. и да започне да отслабва едва към втората половина на XIII в. Когато по време царуването на Алфонсо III Велики (866–910) столицата на Астурия била пренесена от Овиедо в основания още от римляните град Леон, откъдето кралството получило и новото си наименование, станало очевидно, че владетелите възнамеряват да преместят границите на юг и да разширят областта на заселване на астурийците по посока на платото. Мащабните военни действия против сарацините били невъзможни, обаче кратковременни набези (aceifas) били извършвани доста често.

Подобни планове и настроения се наблюдавали и в Навара, която през 926 г. станала кралство, а по-късно била присъединена към Кастилия; също и в Арагон, на свой ред станал кралство през 1035 г., когато след смъртта на Санчо III Наварски областите Кастилия, Арагона и Навара окончателно се отделили една от друга; както и в Каталунското графство със столица Барселона, възникнало от Испанската марка на Каролингите. В края на Х в. непостоянната иберийска граница между мюсюлмани и християни се закрепила по течението на река Дуеро. В североизточния край на тази граница каталунците, които в периода 986–1003 г. отблъснали ред нападения на маврите срещу Барселона, на свой ред се стремили на разширят собствените си владения до Тарагона, на половината път от тяхната столица до мюсюлманския град Тортоса, на устието на река Ебро.

Ал-Мансур, великият министър на Хишам II, много добре разбирал, че докато териториалната структура на халифата е здрава, настъпленията от север ще могат да бъдат спирани. Затова той отвърнал с твърдо контранастъпление, в чиято кулминация се превърнала обсадата на град Компостела през 996–997 г., когато градът бил разграбен и разрушен, макар че доколкото ни е известно мощите на апостол Яков не били осквернени.

Това било нещо повече от съвършено неуспешен военен поход; било демонстративно действие, изпълнено със символично значение, което обаче имало абсолютно противоположен на очаквания ефект. Везирът вече осъзнал значението на едно ново явление, утвърждавало се именно през онези години: от година на година отвъд Пиренеите се стичали все по-големи тълпи поклонници към гроба на апостол Яков в Компостела, прочул се с поредица от чудеса. Везирът не можел да осъзнае обаче, че този култ вече бил пуснал корени из цяла Европа, така че вестта за оскверняването на светилището не всявала страх и объркване и не станала причина за охладняване и забрава: напротив, тази вест предизвикала бурна вълна на възмущение и едновременно с това на въодушевление. Делото на апостол Яков се превръщало в общо дело на цялото християнство: с идеята за поклонение вече била свързвана идеята за защита на застрашавания от „езичниците“ гроб на светеца.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах