Историята на едно оцеляло от „Аушвиц“ дете на 92 години

„Аушвиц Биркенау“ или „Освиенцим“, един от най-известните концлагери на нацистката власт, е затворен от точно 80 години. На 27 януари 1945 г. по обяд в него влизат частите на 60-а армия на Първи украински фронт на Червената армия и освобождават останалите там между 600 и 800 затворници. През следващите дни са освободени и другите подразделения на лагера.

Комплексът концлагери „Аушвиц“ е бил основан през 1940 г. в покрайнините на полския град Освиенцим. Най-голям е бил „Аушвиц Биркенау“. Според историците, 90% от всички жертви в „Аушвиц“ са загинали именно в „Биркенау“. Става дума за около милион души, основно евреи, но също поляци, роми и други затворници.

По повод годишнината от освобождението на концлагеристите от „Аушвиц“, Би Би Си разговаря с един от последните оцелели от лагера, 92-годишния Айвър Пърл, оживял благодарение на по-големия си брат. Останалите членове на семейството му са загинали.

Айвър Пърл е роден като Ицхак Перлмутер на 4 февруари 1932 г. в унгарски град на име Мако. Израства в ортодоксално еврейско семейство с осем братя и сестри – четирима братя и четири сестри. Унгария е била съюзник на нацистка Германия, в страната е царял ожесточен антисемитизъм, но първоначално евреите там са живели в относителна безопасност. През 1944 г. немските войски нахлуват в Унгария и поставят подчинено на Хитлер правителство. Около 430 хиляди унгарски евреи са депортирани основно в „Аушвиц“ между 15 май и 9 юли 1944 г. Айвър Пърл тогава е на 12 години.

„Пътуването беше ужасно. Силно ме болеше корем и просто лежах на пода. Помислих си, бях само дете: Не е ли забавно? Пътувам с влак, никога преди не съм пътувал с влак“, разказва той пред Би Би Си.

Айвър не помни колко дълго е продължило пътуването – 4 или 5 дни, но през цялото време никой не му е давал храна.

„Помня, че два дни по-рано се прибрах вкъщи от училище и усетих аромат на пилешка супа. Вече имаше сериозен дефицит на храна. Казах: „Мамо, мамо, може ли малко супа?“. Мама отказа: „Не може, миличък, казаха ни, че ще пътуваме с влак, не знам кога, не знам накъде, но трябва да вземем храна със себе си.“

Семейството живеело в гетото, нямали електричество. За да държи супата на хлад, майката на Айвър я оставила в сянката на едно дърво. Скоро семейството било отведено. Десет минути след тръгването, майка му с ужас осъзнала, че са забравили супата.

Когато влакът наближил „Аушвиц“, Айвър все още имал болки в корема и лежал свит на кълбо на пода. Тогава чул как някой казал на идиш: „Ако те питат на колко си години, казвай, че си на 16“.

Всички пътници били разделени на две групи – мъжете в едната, жените и децата – в другата. Айвър си спомня, че в един момент видял „германец с бяла ръкавица, който се представил като доктор Менгеле“. Мъжът посочвал кой да върви наляво и кой надясно.

„Не знаехме защо. Дойде моят ред. И до днес виждам лицето му почти всеки ден. Той попита на колко съм години. Казах – на 16.“

Германецът изпратил Айвър надясно, където вече стоял по-големият му брат. Когато ги повели нанякъде, Айвър се затичал към майка си в другата група, но тя го изпратила обратно при брат му. Това бил последния път, когато той я видял. Майката на Айвър заедно с двете му по-малки сестри и по-малкия брат били изпратени наляво. Отивали към газовите камери.

Докато чакали разпределение в сортировъчния лагер, братът на Айвър видял баща им и успели да поговорят с него. На другия ден баща им отишъл на работа и повече не се върнал. През цялото време Айвър не бил наясно какво се случва в „Аушвиц“. Охранителите му казали, че димът се издига от комина на пекарните и малчуганът просто им вярвал.

Три пъти по-големият му брат го спасил от смъртта. Веднъж Айвър се разболял от тиф и се оказал в болничното крило. Брат му го измъкнал оттам – пътят от болницата бил само към газовите камери. Следващия път братът настоял Айвър да излезе от детския блок, когато го затворили заради въздушна тревога. Същата нощ всички деца от този блок били изпратени в газовите камери.

Братята никога не говорели за това. И като всички братя, непрекъснато се карали. Веднъж един нацист от охраната видял как се карат.

„Каза: „Искате да се карате? Сега ще ви покажа как се прави“. Накара ме да застана пред брат ми и да го ударя. Наложи се да се бием, докато ръцете ни не се покриха с кръв“, спомня си Айвър.

Много от оживелите затворници имат татуировки със затворническия номер, но не и Айвър. Първия път, когато трябвало да му я сложат, имало толкова много хора на опашката, че свършило мастилото. На следващия ден, по време на новата опашка прозвучала въздушна тревога и всички били отпратени. Казали, че ще им сложат татуировки, когато ги преместят в Дахау, но това така и не се случило.

„Не знам дали не изпитвам срам, че нямам татуировка. Все си мислех, че не съм платил пълната цена. И до днес помня своя номер – 112021. Попитайте ме за номера на телефона ми, нямам никаква идея. Понякога не си спомням дори имената на собствените си деца. Но помня този номер“, разказва Айвър.

След като нацистките концлагери били освободени, братята Пърл се оказали в малка селска местност в Бавария, недалеч от Мюнхен. Смятали да поемат пеша за Унгария с надежда да намерят оцелели роднини. Посъветвали ги да проверят в Червения кръст, а оттам им казали, че никой от тяхното семейство не е оживял. Отказали се да отиват в Унгария и заминали за Великобритания. Айвър и брат му били много близки през целия си живот до смъртта на брата преди 10 години.

Децата на Айвър Пърл са научили за Холокоста много повече от книги и учебници, отколкото от баща си.

„Не исках да им причинявам болка. И те не искаха да ми причиняват болка“, обяснява той.

Днес Айвър с ужас осъзнава, че антисемитизмът се възражда. Според него в целия му живот е имало само няколко щастливи години – между 1945 и 1953 г. – когато не е усещал антисемитизъм в обществото.

Към август 2023 г. в целия свят е имало 245 хиляди евреи, оцелели след Холокоста. 96% от тях са били родени след 1928 г. и се смятат за „оцелели деца“.