Историята за „История славянобългарска“ като шпионски трилър

Има много случаи в българската политическа и обществена история, които звучат като шпионски трилър. Някои от тях са слабо известни – като историята с алжирските оръжия и Георги Найденов от „Тексим“. Други обаче придобиват огромна известност, защото са свързани с артефакти, които определят националното ни самочувствие. Сред тях е и историята за „Историята“ на Паисий.

Ако това беше сценарий за филм, първият кадър щеше да е от 13 септември 1996 г., точно преди 25 лета. Според официалната версия, в Националния исторически музей влиза тайнствен анонимен дарител, който оставя увит във вестник оригиналния ръкопис на „История славянобългарска“. Секретарката го предава на директора – по онова време Божидар Димитров (1945 – 2018) – и започва суетене, назначаване на експертизи и изследвания, които доказват, че появилият се изневиделица ръкопис е съвсем автентичен.

Сагата с изчезването и намирането на истинската „История славянобългарска“ е разпиляна из архивите на Държавна сигурност още при социализма. Навързването на различни факти в логическа последователност става благодарение на упоритостта на разследващия журналист Христо Христов, който успява да хване нишките и да разкрие предисторията.

След като дълго време преследва църквата, комунистическият режим решава да я привлече на своя страна. През 70-те години на ХХ век тактиката е променена – не преследване, а внедряване на свещеници. Много от новите владици са нещатни агенти на ДС, обучени и наясно с целите, за които ще бъде използвана БПЦ.

Сведени са и имената на тайните операции, за които поповете агенти трябва да помагат. Една от тях е операция „Маратон“. Тя е задействана след падането на военната хунта в Гърция през 1974 г. Обектът, към когото са насочени действията, е наречен „Цитадела“. Зад това помпозно име се крие българският Зографски манастир в Света гора. По това време в него има не повече от десетина монаси. Инициатор на операцията е Людмила Живкова, която има амбицията да прибере в България реликвите и артефактите от манастира. Освен това вече се подготвя и грандиозното честване на 1300-годишнината от създаването на България, а няма по-добър повод социалистическата държава да подчертае новооткритото си патетично отношение към българската история.

През 1972 г. в Първо главно управление на ДС е създаден 14-ти отдел – „Културно-историческо разузнаване“, чиято основна цел е да бъдат идентифицирани и проследени български културни ценности в чужбина. Най-важната сред тях е „История славянобългарска“.

Повече от 10 години отнема планирането на операция „Маратон“ – секретната операция за кражба на Паисиевата „История“ от манастира. Планът е точно като от холивудски екшън – службите под ръководството на полковник Христо Маринчев изготвят специално идентично копие на ръкописа. През 1983 г. Маринчев трябва да замине за Атон и на място да замени оригинала с фалшификата. Нещо се обърква и планът е отложен за следващата година, когато е малко променен – Маринчев вече трябва да вземе официално „История славянобългарска“ за реставрация у нас и тук на място да я подмени с фалшивото копие. Предвиждало се е посещението да се осъществи със съдействието на българския посланик в Атина Петър Славчев. Но се появява неочакван фактор – ревнив към вниманието „по върховете“, се намесва генералният консул на България в Солун, който възразява срещу операцията, защото се чувства пренебрегнат. Службите прекратяват всички действия.

Успешен е едва третият опит. През декември 1985 г. двама оперативни работници, избрани от агентурата в Солун, влизат в Зографския манастир и подменят оригинала с копието. „История славянобългарска“ е внесена в България с дипломатическа поща.

Но вече били други времена. Започнала е перестройката и Живков има доста по-големи тревоги от ръкописа на Паисий. Друг отрязък от историята интересува държавата тогава – започнал е и Възродителният процес. Тодор Живков не обръща внимание на успеха на операцията, планирана цяло десетилетие. А откраднатият ръкопис трябва да остане скрит, защото няма начин да се легализира. Истинската „История славянобългарска“ потъва някъде в сейфовете на Държавна сигурност, а после – из куфарчетата на уж разжалваните ѝ агенти.

През 1991 г. тогавашният министър-председател Димитър Попов заминава на посещение в бългaрcкия мaнacтир „Cв. Гeoрги Зoгрaф“ в Aтoн. Той отправя покана към монасите от Света гора да изпратят оригинала на „История славянобългарска“ за поклонение в България. Тогава се разбира, че той е у нас, откраднат в рамките на операция „Маратон“. Никой на правителствено ниво обаче не знае къде се намира ръкописът на Паисий.

Един от нещатните агенти, служил към 14-ти отдел на ПГУ, е директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров. Именно при него през 1996 г. „мистериозно“ се появява ръкописът. Много по-късно става ясно, че е излязъл от сейфа на шефа на външното разузнаване Бриго Аспарухов, който е координирал с директора на НИМ чудодейната поява на „История славянобългарска“.

По това време от кражбата са минали повече от 10 години. България вече не е част от Варшавския договор и СИВ, а върви към членство в НАТО и сближава отношенията си със Запада и с южната си съседка включително. Решението как да се постъпи с реликвата, толкова важна за България, но толкова неправомерно придобита, е сложно.

Все пак българските управници решават да постъпят почтено. Нa 12 януaри 1998 г. се състои цeрeмoния пo прeдaвaнeтo нa иcтoричecкия ръкoпиc, на която приcъcтвaт прeзидeнтът Пeтър Cтoянoв, миниcтърът нa културaтa Eммa Мocкoвa и глaвният прoкурoр Ивaн Тaтaрчeв. Игумeнът нa Зoгрaфcкия мaнacтир aрхимaндрит Aмврocий пoлучaвa ръкoпиca oт дирeктoрa нa Нaциoнaлния иcтoричecки музeй Бoжидaр Димитрoв.

Днec „Иcтoрия cлaвянoбългaрcкa“ ce пaзи в Зoгрaфcкия мaнacтир в Aтoн дo cлужeбникa нa пaтриaрх Eвтимий, Дрaгaнoвия минeй и други цeнни ръкoпиcи.