Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Исус, Ален Делон и „само хляб и сол“ в апогея на „Щурците“

Откъс от автобиографичната книга на Кирил Маричков „На прага на времето“

„Щурците“ в самия си изгрев, когато още нямат име. Снимка: Личен архив - Исус, Ален Делон и „само хляб и сол“ в апогея на „Щурците“

„Щурците“ в самия си изгрев, когато още нямат име. Снимка: Личен архив

Смъртта на Кирил Маричков събуди тъга, но и спомени. За щастие, преди да си отиде, големият български музикант успя да издаде автобиографичната си книга „На прага на времето“, в която честно разказа живота си, преминал в две епохи. Неговата биография всъщност е биографията на „Щурците“. И книгата свършва с разпада на групата, когато и четиримата осъзнават, че не са мускетари и че понякога – като в стиха на Георги Рупчев, цитиран от Маричков: „До гуша ми дойде от шпаги и китари, от клетви, от гуляи и хоругви“.

В автобиографията най-ясно личи колко много е свързвал себе си с рока и творчеството големият ни музикант. Единственият начин да каже кой е, е чрез думи, посветени на музиката, макар да разказва с обич и топлота за семейството си, което пази памет за преследвания и репресии – от Хитлер до Отечествения фронт.

Откровеният и неподправен разказ за един живот, пълен с рок, е най-добрата епитафия за Кирил Маричков.

Предлагаме ви да прочетете глава от „На прага на времето“, предоставена на „Площад Славейков“ от издателство „Книгомания“.

Апогеят на „Щурците“

1980-а беше първата от осемте години, в които „Щурците“ бяха в апогея на славата си. Албумът „20-и век“ сякаш сложи край на зимния сезон в групата. Свежият пролетен вятър лека-полека издуха тъмните облаци и разтопи ледовете. Хоризонтът пред нас изглеждаше по-светъл и слънчев. Започна лятото на „Щурците“ – най-силният, най-плодотворният, но и най натовареният период на групата. Оставихме зад гърба си „творческите терзания“ и люшкането между различните стилове в рока. Свалихме този камък от шията си и ни олекна. Бяхме намерили себе си и за пръв път се почувствахме звезди.

Песните „Две следи“, „Среща“ и „20-и век“ станаха хитове още преди да излезе албумът. В класацията „Група на годината“ категорично заехме челното място и през следващите осем години неизменно се класирахме под № 1. Издадохме пет албума, между които един двоен и един троен. Продължихме да обикаляме „братските“ страни, но прибавихме към тях Куба, Франция и Норвегия. Изнесохме 1174 концерта, 106 от които в чужбина. Вече изпълнявахме само наши песни, нямахме нужда от кавъри, а цялата публика на крака пееше заедно с нас. Да, наистина това беше златният период на „Щурците“!

Първата крачка към осъществяването на албума „20-и век“ направих още през пролетта на 1979-а. Бях болен от грип, седях си вкъщи и кашлях. Взех баса и започнах да си свиря, за да не ми е скучно, и по някое време пръстите ми сами взеха да повтарят един риф, който ми хареса. Усетих, че от тази фигура в размер 3/4 може да излезе страхотно парче, особено ако се изсвири от китара, а не от бас. Мелодията, която си пеех с пресипнал глас, не ми излизаше от главата и съвсем забравил, че съм болен, написах и текста. Нарекох песента „Грип“ и защото кашлях, реших, че всички ще кашляме „кхъ-кхъ-кхъ“ между куплетите, за да стане по-пънкарско. Ето го и първия куплет:

Грипът ни нападна. Грипът ни напада.
Той ще ни мори и за в бъдеще!
Как да се предпазим да не ни полази,
щом като лекарства той не ще.

Когато оздравях обаче, този текст ми се видя доста глупав и се обадих на Волен Николаев. Записах му песента на касета с „на-на-на“ и му казах, че ми се ще текстът да звучи много яко и в никакъв случай да не става дума за любов. След няколко дни се видяхме и той ми даде новия текст:

Вечно нямаме време. Гоним нови проблеми.
Всеки ден, всеки час някой сочи към нас.
Още щом се събудим, скачаме като луди
и политаме пак – сякаш гониме влак…

… Казах само: „Волене, ти си гений!“.

Годината, през която ми се случиха най-много неприятни неща, беше 1979-а. Осъдиха ме, разделих се с първата си жена, опустоших концертно бюро, лекувах си нервите с разни хапчета, от които се чувствах все по-зле, биеха ми дори инжекции… Но сякаш заради някакъв вселенски баланс Господ обърна всичко около групата в съвсем друга посока и „Щурците“ навлязоха в страхотно успешен период. Това пък като че ли отключи у мен някакъв заряд на свобода и вдъхновение и въпреки кашлянето, кихането и безсънието в главата ми никнеха песни.

Когато се върнахме от ГДР след турнето с „Карат“, отидох в Созопол. Един ден, както си лежах на плажа, по брега пред мен мина едно много хубаво и стройно момиче. Изведнъж в главата ми изскочи мелодия. Момичето отмина и повече никога не го видях, но красивата картина се запечата в мен, а мелодичният мотив ми дойде заедно с думите: „Беше слънчев ден, случайно те видях…“. Хубаво, ама нямах нищо за писане, а тази мелодия както се появи, така можеше и да изчезне. Трябваше бързо да намеря лист и химикалка! Хукнах към близкото капанче и слава богу, намерих някакъв лист. Надрасках петолиние и записах мелодията. Когато се върнах в София, веднага седнах на пианото, за да дооформя песента, и дадох едно демо на Стефан Банков. Помолих го да остави първоначалната фраза, а пък другото както го измисли. След няколко дни Стефан ми даде готовия текст. Видях, че беше променил само последната дума от моето начало, за да се получи римата, и така прозвуча още по-добре:

Беше слънчев ден, случайно те открих
и във знак на обич стих ти посветих…

Нарекох песента „Две следи“. Ние обаче, нали бяхме решили да сме много твърди, все още бяхме забити в манията да свирим прогресив рок. Пък и вече бях написал „20-и век“, която напълно отговаряше на условията за „твърдост“… Казах си, че „Две следи“ май е прекалено мелодична и може би не е подходяща за „Щурците“. Даже мислех да я изпее някой певец или певица, които са по-близо до поп музиката.

Но какво стана… Беше излязла групата „Сигнал“ и много се говореше за тях. Щяха да имат концерт в зала „Универсиада“ и си казах: „Я чакай да отида и да видя какво правят тези момчета!“. Познавах ги от времето, когато бяха в „Златни струни“, но сега, изглежда, беше различно. Залата – претъпкана. Свирят момчетата здраво, но гласът на Данчо почти не се чува. Това обаче се оказа без значение, защото щом започнаха песента „Може би“, цялата публика запя с пълно гърло заедно с тях. Тогава си казах: „Какво? Няма да дам „Две следи“ на „Щурците“ ли? Ще я дам, и още как!“… Още на следващата репетиция повдигнах въпроса за „стиловото разнообразие“ и след кратка дискусия решихме, че повече няма да се самоограничаваме и да робуваме на някакъв стил, пък бил той и „прогресив“. Ще пеем и ще свирим това, което ни харесва, и ще го правим както ни харесва. Отдъхнах си. И не само аз. На всички ни олекна, като взехме това решение. „Две следи“ стана един от най-големите хитове на „Щурците“. Песента беше нашата четирилистна детелина и се оказа повратната точка в историята на групата. Често съм си мислил как биха се развили нещата, ако не бях отишъл на концерта на „Сигнал“. Песента „Две следи“ нямаше да я има в плочата и като ме питат журналистите какъв е нашият стил, вероятно щях да отговарям, че свирим в стил „прогресив рок“. Колко досадно!

Ето затова албумът „20-и век“ ме направи наистина щастлив. Защото оттогава до ден днешен на този въпрос без притеснение или колебание отговарям, че ние свирим и пеем в стил „Щурците“.

Когато подготвяхме и репетирахме парчетата за „Третото LP“ (както съм го записал в бележника), бях решил, че този път няма да взема песен от директора на „Балкантон“. Отидох при Ванко Пеев, който беше редактор там, с готов списък от десет песни. Пет мои – „20-и век“, „Две следи“, „Птица“ „Загадка и „Сняг от детството“, две на Пеци – „Сватбен ден“ и „Слънчево пътуване“, две на Валди – „Помниш ли“ и „Жулиета“, „Зов“ на Найден Андреев и „Среща“ на Христо Ковачев. Ванко погледна песните и с лека усмивка отбеляза, че нямаме песен на Сашо Йосифов. Исках да запишем песните в Първо студио на Радиото, но за тази цел от „Балкантон“ трябваше да вземем т. нар. възлагателно писмо. Чакам аз това писмо, обаждам се през ден на Ванко и той казва, че скоро ще го получа, но нещо работата се бави.

Виждам, че явно има някаква пречка. Може би на десетото поредно обаждане най-после ме вика да отида при него на другия ден. Отивам, а той ми подава писмото, към което с кламерче е прикачен клавир на песен. Чия ли ще да е тя? Ах, каква изненада! „Песен за детските камбани“ – подарък от директора на „Балкантон“. С други думи, взимаш песента на шефа – правиш записи. Не я взимаш – няма записи! Е, все пак имахме право на избор, нали… В последния момент на клона се качи и Иван Калчинов с доста лековатата си песничка „Пролетният вятър“. На него като музикален редактор в Радиото трябваше да занеса възлагателното писмо. И ето че отново се запълни задължителната „квота“ за лицата от „постоянното присъствие“. Заради тях се наложи да махнем от плочата една от най-хубавите песни на Валди – „Помниш ли“, и моята „Птица“. Но пак заради тях комисията в Радиото прие почти всички песни от албума.

Няма нужда всеки път да повтарям, че когато се наложеше да вземем песен от композитор, който не е член на „Щурците“, аз отварях работилницата за прекрояване, преправяне, освежаване, а в някои случаи и заменяне на песни. За прикачената с кламерче например измислих една арпежирана китара, която Пеци изсвири с кристално чист тон и „Песен за детските камбани“ прозвуча доста приятно. Да не говорим за „Среща“, която се превърна в огромен хит.

Започнахме записите в средата на декември ’79-а, а последното ни смесване беше на 15 юни ’80-а. Всички песни записахме с младия тогава тонрежисьор Кирил Иванов. Наричаха го Киро Мъглата, защото имаше невероятното свойство да анихилира, ако около него се води разговор, който не го интересува, и да се появява изневиделица точно навреме за започването на записа. Той и неговият незаменим съратник Тошко Станев даваха всичко от себе си и може би за пръв път качеството на нашите записи достигна световно равнище. Неслучайно направихме смесването и мастеринга на последния ми албум „75“ отново заедно с Кирил Иванов.

„20-и век“ излезе точно в средата на лятото. Много от песните вече се въртяха по радиото, дори и заглавната. Чухме, че около нея имало известни спорове във връзка със строфата „някой чупи рекорда, някой пада зад борда“. Комисията се разделила на две. Едните викали, че в социализма се поставят рекорди, но никой никога не пада зад борда. Другите обаче, знаейки какво става в Полша, клатели глави и мърморели: „Абе, някои падат. Падат и още как!“…

Всички виждаха, че комисията в Радиото вече е някакъв анахронизъм, но никой не смееше да каже това на глас. Създадена още през 50-те, за да се бори с „идеологическата диверсия“, нейната основна задача беше зорко да бди някой да не изпее нещо „неправилно“. През 60-те и 70-те много песни на „Щурците“ бяха шкартирани от тази комисия и никога не видяха бял свят. Но през 80-те, когато задуха друг вятър, борбата със „западното влияние“ беше леко заметена в ъгъла. В комисията май се уплашиха (неоснователно) да не бъдат разформировани и за да оправдаят съществуването си, взеха да измислят разни трагикомични аргументи с цел да спрат една или друга песен. Щеше да е смешно, ако не беше твърде жалко, как заради част от веселия и симпатичен текст на Жива Кюлджиева спряха песента на Пеци „Сватбен ден“:

Как така „само с хляб и сол, с този рокендрол, живот ще има в моя празен хол“?! Нима „Щурците“ искат да кажат, че в НРБ младите семейства живеят в мизерия, ядат само хляб и сол и не могат да обзаведат жилището си?“…

Чак ми става неудобно, като си припомням причината за спирането на песента. И подобни глупости ни се случваха многократно през годините на така наречената „перестройка“.

Песента „Ален Делон“ щяла да навреди на българо-френските отношения! По радиото се разви цяла дискусия, в която се опитвахме да обясним на публиката, че „ах, този син балон!“ не е френската кинозвезда, а илюзията на момичето.

Когато в комисията прочели текста на „Рок в минало време“, известен наш поет веднага променил една дума в припева и „Хей, знай, някой ден всичко се обръща“ станало „Хей, знай, някой ден листа се обръща“. Съзрял поетът заплахата и всички около него се запитали:

Кое е това, дето ще се обръща? Какво искат да кажат тези „Щурци“? Обществения строй ли ще сменят? Властта ли ще свалят?“…

По безобразно глупава причина пострада и песента „Надежда от „Надежда“. В нея става дума за това как момчето Петър от четвърти километър изпраща пеша момичето Надежда от квартал „Надежда“:

И до „Надежда“ тъмната алея отдавна вече зная наизуст.
От ходене по нея престанах да пълнея и ето че приличам на Иисус.

Заради споменаването на Иисус спряха песента. Това било религиозна пропаганда. Ако човек не е минал през тези неща, едва ли ще повярва, че е възможно те да се случват.

В „Мускетарски марш“ има една доста хард песен – „Педя човек“. Хората, които обичаха да вярват, че нашите песни винаги са с двойно дъно, виждаха в тази песен яки намеци за управляващата върхушка и нейния главатар:

Педя човек – лакът вреда!
В нашия век намери среда…
Намери среда, дори се разви,
че в мътна вода риба лови!…

Тогава редактор в Радиото вече беше младата и много хубава Ана-Мария Тонкова. Добре запозната с „методите“ на комисията, тя беше убедена, че заради „лакът вреда“ няма да приемат песента, тъй като думата „вреда“ ще ги накара да се задълбочат в съдържанието на текста. Предложи ми да напиша „лакът брада“ – като в детската приказка. Направих го и текстът беше приет.

„Бдителните“ обаче се проявиха в пълния си блясък, когато представих на комисията новата си песен „Пред парадния вход“ по стихотворението на Валери Петров. Почувствах се ужасно, когато ми показаха протокола на комисията. В него пишеше, че музиката се приема, но текстът се отхвърля. Изглежда, Валери Петров по някаква причина за пореден път беше станал неудобен за Партията и „поетите“ в комисията бяха получили съответните инструкции. „Посъветваха ме“ някой друг да ми напише текст за тази песен. Как така?! Та аз съм написал песента, вдъхновен именно от това стихотворение! Песента е създадена заради стихотворението, а не обратното. Какъв грозен начин да си отмъстиш на някой много по-талантлив от теб!…

Бях казал някъде, че цензурната комисия в Радиото дава богати възможности на посредствеността да накисва в своето блато всеки, който е успял да се отскубне от него. Все пак успях да включа „Пред парадния вход“ в първия диск на „Щурците“, излязъл през 1988 г. „Единната художествена комисия към Комитета за телевизия и радио“, както е пълното ù название, продължи да съществува до началото на 1990 г. Тогава двамата с Даниела Кузманова се появихме по телевизията с декларация, подписана от над 150 известни певци и музиканти, с която настоявахме за нейното премахване. Около месец по-късно комисията най-сетне бе разформирована.

Кирил Маричков с майка си, баща си и сестра си през 1948 г. Снимка: Личен архив

Кирил Маричков на 11 години. Снимка: Личен архив

Кирил Маричков и Георги Минчев в Стара Загора през 1986 г. Снимка: Личен архив

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg