Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Италия в писмата на Кристо: побъркване за душата

Откъс от книгата на Евгения Атанасова „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“

Кристо по време на инсталацията „Плаващите кейове“ в езерото Изео, Италия. Снимка: „Кристо, Владо, Росен и Плаващите кейове“ - Италия в писмата на Кристо: побъркване за душата

Кристо по време на инсталацията „Плаващите кейове“ в езерото Изео, Италия. Снимка: „Кристо, Владо, Росен и Плаващите кейове“

Една от най-загадъчните личности за българите, описана през едно от неговите произведения и неговите най-приближени. Няма друг наш сънародник като Кристо, който предизвиква толкова ожесточени коментари. Както и няма друг такъв, който има толкова много последователи – дори в родината си. Тъкмо връзката му с родината, която той напуска преди 61 години и отказът му да се завърне, е основният проблем в отношението на мнозина българи към него. Кристо неведнъж е коментирал причината – съзнанието, че животът е толкова кратък и няма да стигне да осъществи всички свои проекти. 

Дни след като бе открита най-новата му инсталация – „Мастаба“ в Хайд парк в Лондон – на българския книжен пазар излезе книгата на журналистката Евгения Атанасова „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“. Повод за написването ѝ е участието на Атанасова в изграждането на предишната мащабна творба на Кристо – „Плаващите кейове“ в Изео, Италия. Но книгата е плод на десетилетие контакти с художника, срещи и разговори както за конкретни произведения, така и за неговия живот – и в резултат е представена не само философията на един забележителен артист, но и пътешествието му в изкуството.

Предлагаме ви откъс от „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“.

8. Пътуване към Кристо

Нетърпението за предстоящото лято ме бе обзело още от началото на годината. Очаквах да започне моето лично преживяване на „Плаващите кейове“ на Кристо и Жан-Клод. Предстоеше ми за първи път да бъда на техен проект не като журналист, не и като турист, а като един от хората, който физически ще участват в доизграждането и представянето на творбата пред света. Исках да наблюдавам как се случва всичко, да работя с ръцете си и да го почувствам с всичките си сетива, както препоръчва Кристо.

След като бях избрана, а в документите ми се твърдеше, че съм капитан, трябваше да доведа начинанието си до край. Оказа се, че капитанското свидетелство изисква не само сериозни усилия, но и значително време. Кандидат-капитаните в курса бяхме 20-ина души, с изключение на мен само мъже и една семейна двойка. Теоретичните лекции се провеждаха вечер, два пъти в седмицата по два часа. По време на курса преподавателите не спираха да чертаят на дъската, показваха ни как се изчисляват координати с недокосвани отдавна от мен ученически пособия като пергел и транспортир. Рисуваха посоките на вятъра, засипваха ни с имената на платна, мачти, с частите от сложното устройство на големите кораби. Особено трудни за запомняне изглеждаха флаговете и светлинните сигнализации. Много от термините чувах за първи път. Най-вече тези от механиката. Теорията беше огромна и наистина трябваше да се научи, за да е възможно решаването на теста. Още от първия ден се въоръжих с дебел учебник и листовките с 680 въпроса, колкото бяха в теста за изпита.

За сметка на това практиката ми се струваше недостатъчна, само по няколко часа в събота и неделя на езерото Панчерево край София, на 8-местна рибарска лодка. От нея миришеше на гориво, а моторът беше толкова стар, че успяваше да го стартира само инструкторът. На това очевидно трябваше да се науча по друг начин, но поне твърдението ми, че съм управлявала лодка сама вече беше истина. Приставах на кея с ляв и десен борд, на заден ход, упражнявах се да я връзвам с въже към кранеца с точния възел.

Ученето поглъщаше сериозна част от деня ми, без да мога да загърбя обичайната си работа. За начинанието бях казала само на семейството си. Минавах отново и отново материалите, решавах демо тестовете на компютъра минимум два пъти на ден. Учебникът за капитани тежеше в дамската ми чанта. В ръцете си прехвърлях въженце, на което тренирах възли. В главата ми настана бъркотия от светлини, машинни части, мачти, ветрове, мерни единици, балове… Нямах друг избор, освен да успея.

Това стана още по-задължително, когато от „Плаващите кейове“ ме уведомиха, че съм избрана за работа и очакваха да им изпратя сертификата си, щом бъде издаден. Датите за теста се насрочваха от Министерство на транспорта. Ако не успеех в деня, за който съм записана, следващата възможност беше след половин месец, т.е. прекалено късно за моите намерения. Явих се на 11 май. Всички кандидати се събраха във фоайето на институцията от сутринта. Качваха ни в кабинет на последния етаж на групи от по няколко души. Служител учтиво събра всичките ни мобилни устройства. По ъглите на стаята видях камерите, в ъгъла на стаята, зад гърба на кандидатите стоеше квестор. Компютърът започна да зарежда един след друг моите 60 въпроса. Имах точно един час и право на 9 грешки. Направих само една. Мотивацията ми беше прекалено силна, за да се проваля. Вече бях избрана за работник-капитан на „Плаващите кейове“ и връщане назад нямаше.

След теста имах чувството, че летя, вече можех да захвърля учебниците и спокойно да се подготвя за пътуването. Следях от разстояние случващото се край езерото Изео. Знаех, че промяната на това спокойно и красиво място е настъпила. Кристо и Жан-Клод наричат присъствието на проектите си „Gentle disturbance“ – „нежно вмешателство“ в околната среда. Известна ми беше голяма част от работата, която екипът вече беше свършил. Вълнувах се, защото Кристо досега не беше правил проект толкова близо до България.

Планирала бях да пътувам към провинция Ломбардия с кола, заедно със семейството си. Исках цялото пътуване да е низ от малки стъпки на откривателство. В ръцете ми бяха неговите писма, в които описваше първата си среща с Италия като студент. Затова смятах да отида до Венеция, Равена, Флоренция по следите на Кристо, преди да се срещна с „Плаващите кейове“. Потегляхме на 6 юни.

6–7 юни 2016 г. (12 дни до откриването)

Пътуваме към Загреб. От София до хърватската столица е най-дългата отсечка от маршрута ни. Виждам по различен начин познатия ми път с въпросите на десетгодишната ни дъщеря, която се впечатлява от всичко ново. Мисля си за Кристо. За детското, което пази в себе си, за учудването в очите му. Представям си как за първи път е тръгнал да пътува извън България, съвсем сам на 21 години. В напълно непознат свят, към който иска да принадлежи.

В Загреб съм запазила стара къща над града. Намира се в нещо като вилна зона, след нея започва гора. Домакинята Мая, бивша организаторка на кино- и телевизионни продукции, ми показва тайно ключе до прозореца. С него се отваря желязна решетка и се излиза директно сред дърветата. Това е първото нещо, което правя. Мокро е, мирише на листа. Напомня ми за нещо, което Кристо ми е разказвал при една от срещите ни. Тогава ми сподели за махалата Качорите над родното Габрово, която заема специално място в спомените му. Родителите му водели там него и братята му като деца. Криели се от войната и гостували на помощничката на майка му – леля Пена. В малката махала до гората имало само четири къщи. Така е и днес. Кристо, тогава все още Христо, и братята му Анани и Стефан тичали на воля, играели на индианци. Сред дъбравата ходели за вода от тайното кладенче между камъните. Кристо скицирал постоянно. Привличали го дърветата, предметите, лицата на хората. Това е и последното място, където като студент рисувал цяла седмица, преди да напусне България завинаги.

Къщата на Мая е пълна с дебели книги за изкуство. Съпругът ми посочва една – „Inside the dream palace“ – за манхатънския хотел „Челси“, първото място, на което Кристо и Жан-Клод живеят, когато пристигат в Ню Йорк през 1964 г. Идват тук направо с такси от летището. През 2005 г., вървейки по дирите на артистите, посетих това място. Мениджърът от 60-те години все още работеше там. Той прекрасно си спомняше младите артисти – бъдещи звезди на изкуството. Беше силно впечатлен от ентусиазираните им погледи и вечното им притеснение, че нямат с какво да платят стаята. В книгата намирам публикувана цената на пребиваването по това време – 70 долара за един месец.

Италия, Венеция, 7–8 юни 2016 г. (10 дни преди откриването)

Без да спираме, преминаваме през Словения. Навлизаме в Италия. Все повече всичко ми изглежда като прегърнато от слънце, от светлина и топлина. Над житата лети бяла чапла. Писмата на Кристо са на коленете ми. Свалям стъклото на колата. Още от границата усещам различното ухание на въздуха, точно както пише той преди близо 60 години. Двайсет и двегодишният студент-емигрант от Художествената академия във Виена гостува на университетите във Венеция и Флоренция. И описва на брат си пътуването:

„…с леки коли по безумни аутостради (асфалтни пътища), които Анани ако ги види ще припадне по тях, пък и нашите коли бяха чудни – прекрасни „Алфа Ромео“ – а природа, пролет, слънце.“

„Преди всичко, аз 10 дни бях грабнат, безумно се влюбих и полудях в тая неземна страна с прекрасен, темпераментен народ“.
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 20.05.1957 г. – Виена)

Близо до Венеция се настаняваме в къща за гости, в старата „Вила Лаура“. На стената в приемната са закачени черно-бели снимки на първата собственичка, която била професионална пианстка. Над старото пиано са сложени грамоти от Академията в Болоня. Градината е избуяла в палми, кестени, маслини. Уханията им се смесват сладостно. Запътваме се към гарата, за да отидем до Венеция, като Кристо:

„До Венеция с електрическия експрес.“ (…) „Някак Бог дарил тоя народ със своеобразна всякаква красота. Пейзаж, като се започне от Алпи и се стигне до морето, на което Венеция произвежда истинско побъркване за душата. Аз просто тичах от радост из тесните улички през мостовете, скачах от гондола на гонодла, бутахме се в някой двор, пълен със зеленина или в прекрасен мраморен парк. Викаме на момичета, които са на прозорците и които ласкаво и весело обясняват всичко и дават оранжи. Хлътнем в някоя стара кръчма, където Отело пиел или гледаме къде е ходила и стъпвала Дездемона. След това седнем на кафененцето (улиците нямат тротоари), навънка е кафенето с прекрасни чадъри за слънцето и модерни в блестящи цветове столове и маси, освежим се с благоухайни южни сокове – пийнем малко като масленно венецианско вино и лудееш… просто от радост ти идва да крещиш. А гондолиерите пеят… из улиците викове, прекрасни момичета в чудни рокли и тоалети… С гондолите бабите си донасят покупките от пазара, пък дори на гондолата минава пътуващ магазин. Наред с тях има невъобразимо красиви модерни моторници като леки коли (Chevrolet), с които е истинско щастие да се пътува. Като че ли всичко се блъска възторжено, жизнено.“
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 20.05. 1957 г. – Виена)

За първи път посещавам Венеция. Гледам и възприемам града през очите на младия Христо. Очите ми се пълнят с цветове – златисти, земни, ярко червени, редуват се с лазурносиньо и малахитено зелено. Забелязвам танцуващото от вятъра пране, висящите кошници с цветя. Погледът ми се опитва да обхване всичко. Вниманието ми привлича нещо познато, но неочаквано. През желязната решетката на малка галерия виждам картина на Кристо – ранен вариант на „Обградените острови“, във все още бледи цветове, вероятно някоя от първите рисунки на проекта. Стои закачена над скулптурата „Любов“ на Робърт Индиана. Радва ме, че Кристо неуловимо присъства и сега в града, който му е дал енергия и вдъхновение. Мечтаел е да учи в Италия, но не е можел да си го позволи.

„Към Италия са очите и Paris, но малко да се позакрепя финансово, че тогава“, пише на брат си, когато се връща обратно във Виена.
(Писмо на Кристо до Анани Явашев, 23. 03. 1957 г. – Виена)

1 2Следваща страница

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg