Ивайло Дичев: Каква култура в столица като нашата с естетика на автогара?

Анкета на „Площад Славейков“ за най-спешното, което трябва да свърши новият парламент в областта на културата

Снимка: Гергана Костадинова/БГНЕС - Ивайло Дичев: Каква култура в столица като нашата с естетика на автогара?

Снимка: Гергана Костадинова/БГНЕС

С надеждата, че новият парламент ще обърне сериозно внимание на наболелите културни проблеми и ще превърне културата в приоритет на държавната политика, решихме да направим анкета сред хора, изградили име в областта на културата, пряко ангажирани със създаване на културен продукт, както и сред депутати с културен профил, които ще имат ангажимента да изграждат, поддържат и развиват политиките в тази област. На всички тях зададохме по 10 въпроса.

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“. Писател, есеист, публикува в български и европейски издания. Носител на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005). Преподавал е във Франция и САЩ. Син е на писателя Стефан Дичев.

– Защо културата трябва да бъде приоритет на държавната политика?

– Зависи как я мислите. Ако е просто забавление или пък състезание с други страни по злата в музея или кой е номиниран за „Оскар“ – не, няма нужда да е приоритет повече от тениса например. Но културата в модерния свят има много по-сериозна роля: тя удържа социалната връзка, като възпитава определен тип ценности, моделира чувствата, преживяванията. Културата днес е заела традиционната роля на религията. Това е малко парадоксално, защото в културната сфера всеки се индивидуализира, развива собствени вкусове и предпочитания. Майсторлъкът на тази политика е как да се удържа една общност от индивидуалности.

– Кое е неотложното, което трябва да се свърши в културата?

– Да се преодолее нашата провинциалност. Ние сме част от Балканите, от Европа, от света. Колко често виждате големи европейски изложби у нас, колко са френските директори на театри, английските рокфестивали? Този протекционизъм, наследен от комунизма, пряко влияе на културните продукти, чието основно качество се оказва да са си наши, национални. С новите поколения, които живеят в отворен свят, това ще става все по-неадекватно.

– Кой е най-подцененият от държавата сектор в културата?

– Дискусията. Културните продукти имат смисъл тогава, когато пораждат общуване, спорове, караници. У нас първо няма места, където да се прави това – героичният опит на „Червената къща“ да събира хора за дискусии срещна бруталното неразбиране на държавата и в последна сметка проектът умря. А такива независими места за дискусии трябва да има из цялата страна. Ще кажете – читалищата – но те в голямата си част днес са в ръцете на пенсионери, не на активни млади творци, които експериментират и провокират.

Второ, няма художествена критика. Наистина отделя се място тук-там на книга или спектакъл, появяват се и сериозни гласове, но в общия случай виждаме рекламни текстове, които пишат приятели на автора или хора, ангажирани от съответния проект. Защо? Ами просто не е престижно да си критик, само неприятности си създаваш. Критиката премина във Фейсбук, а там жанрът е друг, както знаете. Накрая – културното потребление предполага определена градска политика, трябва да ти е приятно да идеш до Зала „България“, не да прескачаш счупени плочки. Музеите се строят в паркове, галериите са интересни архитектурни сгради. Каква култура в една столица като нашата с естетика на автогара?

– Кое трябва да преобладава във финансирането – пазарният принцип или държавната субсидия?

– Добавете към това и участието в международни мрежи, най-вече европейски, както публични, така и пазарни. Проблемът и в частното, и в държавното финансиране е кой взима решенията. Еднакво лошо е това да бъде чиновник, назначен от управляващите, и бизнесмен, със своите самородни вкусове. Само че страната ни е твърде малка, за да има независими експерти. Да не говорим за това, че тук никой не се радва на истинско уважение – едните са заклеймявани като комунисти, другите соросоиди, третите нацита, четвъртите турци. Изграждането на авторитети е централна задача за културната политика, то ще стане с укрепване на независими институции, НПО-та, издания. И разбира се, основна роля трябва да играят международните сътрудничества, експерти, институции.

– От чий чужд опит трябва да черпим примери?

– За нас едва ли е американският изцяло пазарен модел, където почти няма културна политика на държавата – просто пазарът ни е твърде малък. Не ми се вижда подходящ и немският, където културната политика е децентрализирана из различните лендери. Твърде сме малки като държава и децентрализацията обикновено води до опошляване – навсякъде кукери за туристи, фоклор, местни поети братовчеди на кмета. Френската централизирана и амбициозна културна политика ме блазни най-много, защото позволява културата да има определено възпитателно действие, без обаче да подценява популярното, локалното, субкултурите. За жалост тя изисква много амбиция и най-вече пари. Но поне можем да я имаме като насока.

– Трябва ли „пенсионерите“ в културата да получават специално отношение от държавата?

– Това ми се вижда обидно и глупаво. Ако има някаква несправедливост, трябва да се коригира, разбира се. Ако ще се дават награди – има си ред, журита, процедури. Но пенсии на творци, които не са от най-бедните, а не са се осигурявали – не го разбирам. Впрочем забележете, че става дума основно за естрада, което навежда на определен размисъл.

– Как трябва да бъдат подпомагани младите в културата?

– Не само младите, всички трябва да се подпомагат щедро, но целево – за конкретен проект. Не да се назначават на щат и да карат там до пенсия, което е често практиката у нас. Основното е да се толерират идеите им – дори най-шашавите. Много от начинанията им ще се провалят, това е нормално, но ще опитат пак. Въпросът е да не създаваме абонати на културните фондове, да има конкуренция.

– Каква трябва бъде държавната политика за износ на българско изкуство и култура?

– „Износ“ е неправилната дума. Трябва да се направи всичко възможно българското културно производство да се включи в международни мрежи и сътрудничества – така вече по необходимост става с киното, понеже е много скъпо изкуство. Но подобно сътрудничество ще наложи промяна на определени наши идеологически нагласи. Така стана например с тракийската изложба – в Лувъра решиха да представят „нашите“ траки като кръстопът от влияния, не като велики, оригинални и автентични, както тук сме свикнали да ги мислим.

– Медиите трябва ли да бъдат ангажимент на Министерството на културата?

– Медиите, творческите колективи, проектите, местата за дискусии – всичко това трябва да е целенасочена политика за превръщане на културата в средство за общуване и укрепване на социалната тъкан. Която днес се разпада.

– Кой е най-подходящ за министър на културата?

– Не знам кой, знам какъв. Млад човек, необременен от комунистическия тип културна бюрокрация и национален протекционизъм. В никакъв случай сам той да не е творец, защото видяхме, че този тип хора са нарцистични и пристрастни. Мениджър, с много контакти по света. Културен човек, който едновременно се вълнува от музиката на Арво Пярт и е играл „Лигата на легендите“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах