Ивайло Дичев, който не вярваше в чудото на езика

Други ще напишат за книгите и научното наследство на Ивайло Дичев, който ни напусна вчера. Ще добавя няколко думи за присъствието му в българското публично пространство като живо слово и публицистика.

Във втората половина на 80-те, когато го срещнах, беше на мода диалогът: той правеше Сократ и Платон, Бахтин и Цветан Тодоров важни. В Университета главен адепт на диалогичността беше Богдан Богданов и тя беше в центъра на култовия му семинар. Ала и Богданов, и други говорители на времето като Цочо Бояджиев, Михаил Неделчев, Александър Кьосев, Владимир Тодоров бяха по-скоро майстори на монолога: на добре подредените, развити и завършени публични речи: Мишо Неделчев се шегуваше, че „държи речи”, Тодоров „скандираше” и пр. Дори Иван Кръстев – изумителен комуникатор, който не изпускаше никого из очи, докато говореше – правеше изказвания в три точки.

Единственият, който последователно въплъщаваше диалогичността като мисъл, изказ, позиция, поза, излъчване и поведение, беше Ивайло Дичев. Публичното му слово неотклонно се отличаваше с отривиста, синкопирана недовършеност и спънатост, едновременно притеснена, уязвима и доверчива, едно неприкрито търсене на думите за една мисъл, възникваща в движение, тук-и-сега, в процеса на говоренето. Словото му беше чуждо на всяка помпозност, надутост и претенция. Позоваваше се на несметен брой автори винаги с кратки, кротко опростени извлечения от умозрителните им масиви. Когато Ивайло Дичев говореше, никой не се чувстваше малък и изключен, неподготвен и не на място. Начинът му да дискутира всякакви сложнотии беше винаги приобщаващо въвличащ в нещо като разговор, дори ако въвлеченият – подобно на Платонов герой – бе в състояние само да поддаква.

Личният контакт с него беше белязан от известен хлад и дистанция, ала живото му публично присъствие оставяше усещането за нещо като непринудена майевтика – родилен процес по извличане на мисълта чрез едно опипващо и препъващо се слово, чрез един търсещ се и все недонамерен изказ, произвеждащ гледката по перманентното превращение на мисълта в слово и на словото в мисъл. Тази живост, пластичност и процесуалност на ставането на мисълта/слово пред самите ни очи правеше Дичев бяла врана измежду всички майстори на мисълта и словото, които неизменно произвеждаха устно текстове, конструираха изказвания, произнасяха слова, държаха речи. При Ивайло липсваше помпозност и високопарност, претенция и изпедепцаност, при него нямаше нищо заучено, ефектно, отрепетирано, окръглено и полирано, никакво стоене изправен на пръсти, никакви словесни фойерверки и игри на думи. Словото при него беше бистро, леко и сякаш пренебрежимо като чиста функция на мисълта, но и приобщаващо доверчиво с щърбата си недоизреченост. В разказа „Буквализъм” героят разказвач непрестанно прибягва до „и т.н.”, „и пр.” – досещате се, допишете!

Всъщност биографията на Ивайло Дичев е белязана от озадачаващ обрат: в началото на 90-те, бидейки един от най-обещаващите писатели от своето поколение, той рязко изостави прозата и не ми е известно някога да се е връщал към литературата. Вместо това стана учен, обичан преподавател по културна антропология и автор на научни статии и книги. Вярвам, че онова, което отказа Дичев от литературата, беше точно литературността – тази езикова самодостатъчност и самовгледаност на литературата в собствения ѝ пъп, тази грижа за себе си, за направеността и безпроменното ѝ траене като непроницаем паметник. Дичев сякаш беше загубил вяра и в класичната творба, и в романтичния шедьовър, и в модерния абсолют и ексцес – прекомерни и самодоволни в претенцията си за единосъщност. Постмодерното и Бодрияр в частност бяха развенчали в очите му идеята за затворената завършена творба като непозволяваща проникване, взаимодействие и разговор, а само обикаляне отвън и всякакви форми на цъкане с език.

На Дичев му беше ценно онова, което Господинов нарича „бездарност на делника” – добро име за културната антропология, на която се беше посветил. Дичев вярваше в отворената незавършеност на човешкото като разговор и разговаряне. И в същото време беше подозрителен към онези адепти на диалога, които го използваха като институция за производство на слушатели и послушание. Дичев изпитваше недоверие към метафорите, запазена марка на приятеля му Владимир Тодоров, недолюбваше разгърнатите мисловни построения, които владееше Кьосев, странеше от безукорно убедителната лапидарна подреденост на Кръстев. Именно автентичната диалогичност на Дичевата спънатост го представяше като един предплатонически постсократик, по-скоро бекетианец, отколкото бахтинианец.

И като говореше, и като пишеше, Дичев разговаряше, и така предразполагаше и въвличаше слушателя и читателя, преживяващ се като събеседник-съучастник в едно демистифицирано, обезчудесено производство на смисъл. Дичев не вярваше в чудото на езика. За сметка на това притежаваше тънко, иронично, аристократично чувство за хумор, но отказваше да го превръща във власт и издевателство. Въобще най-забележителното у Дичев беше това неправдоподобно съчетание на вертикала и хоризонтала, на аристократична софистицираност и сговорчива разговорливост, на извисеност и егалитаризъм. Не мога да се сетя за нито един българин, който така фино да умееше да бъде там и тук едновременно. И всичко това идваше от автентичното любопитство на Дичев към другия, от желанието другият да бъде слушан.

Дичев беше личност – човек с лице в лице.