Ивайло Дичев: У нас национализмът стана религия, а Ванга е негова емблема

„Национализмът у нас се превърна в религия, Ванга е негова емблема“, казва в интервю пред Емил Спахийски от „Труд“ културният антрополог проф. Ивайло Дичев на въпрос защо в България последната инстанция са думите „Ванга така предсказа“. По думите му сме се върнали не просто в предмодерно състояние, а в езичество, а Църквата няма сили да се противопостави на това, дори напротив – заиграва се с него.

„Християнството е универсална религия, борави с общочовешки неща – в българския вариант обаче вярата си е наша, светците са наши, дивотията си е наша – казва проф. Дичев. – Слава богу, намират се тук-там сериозни християни, които да се възмутят, но Църквата като цяло не намира сили да противостои.“

Според Дичев сагата с „чудотворната“ вода в Плиска ще завърши с досъсипването на първата българска столица. Той предполага, че ще бъде достроен започнатият през комунизма „фантастичен кич, наречен възстановка“, след това ще се запълни със съдържание, бизнесмени ще се женят тържествено, вероятно някой държавен ритуал ще се провежда в зависимост от политическите възгледи на следващия президент или военен министър.

„Разбирам, че Националният исторически музей кандидатства за проекта, значи ще приберат едни пари и ще залеят всичко с бетон. Периодически ще ни се пускат кьорфишеци от типа на това, че Плиска била първият каменен град и че там са се карали кънки – обяснява професорът. – В същия този момент, в който се строи по хипотези, се рушат истински църкви на Кольо Фичето, за които някак не се намират пари, защото за тях се знае твърде малко и няма как фантазията на търговците да се развихри. Върви кажи, че Кольо Фичето е играл хокей!“

Ивайло Дичев коментира още, че крепости се строят и в ХХI век – но с частни пари и със солиден бизнес план и логика. „Дисниленд“ например строи, а наскоро най-голямата китайска кинематографична компания е възстановила техния летен дворец, разрушен през ХІХ век, с елементи на Забранения град – гигантски декор не само за туристи, но и за киноиндустрията.

„В подобни забавления няма нищо лошо, но те имат своята логика – анализира той. – Например трябва да се направи добър бизнес план, да се проучи целевата група, трябват огромни инвестиции – китайският дворец, например, струва 5-6 млрд. долара. Трябва да си представиш кой ще изплаща цялата работа. И във всичко това няма защо да се впряга държавата, това са частни начинания. Да направиш старата столица Търновград на Дисни парк с пари на нашата държава и ЕС, това е нещо съвсем друго. Моралните поражения са огромни, а икономическият ефект – много съмнителен.“

Проф. Дичев признава, че няма против частните инвестиции, особено ако имат малко повече фантазия. У нас обаче са били построени над трийсет крепости – монотонни, скучни, еднообразни, в които местните власти се чудят какво съдържание да налеят.

„Частният бизнес рискува своите пари, дано печелят от инвестициите си. След като съсипаха природата с бетон, сега остава да опошлят културата – според мен и тук ще загубят, но то си е тяхна работа. Защото туристът иска разнообразие, а като направят един и същи кич, става скучно. Ако говорим за държавните крепости – не знам да е толкова пълно с туристи, където съм ходил, е трагедия, слушам специалисти по туризма, които се оплакват, че строежът на бутафории не подмамва никого. Онези, които се интересуват от културен туризъм в чужбина, пък и у нас, са над средното културно ниво и трудно можеш да ги привлечеш с бутафория. Как си представяте френски културни туристи, които отиват на поредната стражева крепост, да се маскират като римляни? Примерът с Цари мали град и Созопол не са коректни, защото това са стари дестинации, където хората ходят за съвсем друго. Но какви хора има на Траянови врата, на Перистера, на Кракра – общините не могат да покрият дори парите за охрана и поддръжка и обикновено са на загуба – и сега ще почнат да плачат, ама дайте пари.“

Ивайло Дичев обяснява още, че в днешно време нацията се преформулира и вече не е същата като през XIX век. Според него е нужна по-мека дефиниция за нация – в нея да влиза и заминалият за Сиатъл, и пристигащият от Ирак.

„Нация значи не само споделена култура, но преди всичко солидарност. Т.е. това по-широко, пластично определение на нацията не трябва да губи от поглед основната ѝ характеристика: ние сме един отбор, който иска да успее на глобалната сцена. Различни членове допринасят с различни неща, никой вече не очаква членът на нацията да е готов да умре за нея на бойното поле. Един прави повече, друг по-малко.“

Проблемът за лидерите пък е особено сложен за проф. Дичев. По думите му в момента сме овладени от агресивни медийни популисти, които ни водят право в стената.

„Популист – това е човек, който казва неща, приятни за публиката. С тази хватка той елиминира изначално критиките, защото, представете си, популистът казва, примерно, „българите са измислили киселото мляко“, а вие опонирате, „абе, май не е баш така, май идва по от изток“. Вашето изказване ще предизвика у публиката неудоволствие, „пак плюят“, „не ги е срам, отцеругатели…“. В тази разпадната медийна среда се чуват най-нелепите неща, най-недоказаните, най-сензационните. Засега разум у нас се въвежда само отвън, от някакви чужди авторитети, а това подкопава нацията дори в мекия вариант, за който говоря.“

„Нямам решение. Сериозна, отговорна, компетентна и най-вече смела интелигенция. Откъде да я вземем?“