Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ивайло Дичев: Живеем в разпад, продават ни страхове, ужас и отчаяние

Кристо е велик разобличител на нашата култура, защото показва, че в центъра на света ни има една огромна празнота, казва професорът по културна антропология

Вижте само ужасяващото настъпление на кича у нас, казва Ивайло Дичев. Снимка: БГНЕС - Ивайло Дичев: Живеем в разпад, продават ни страхове, ужас и отчаяние

Вижте само ужасяващото настъпление на кича у нас, казва Ивайло Дичев. Снимка: БГНЕС

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, преподава в САЩ, Франция и др. Работи в сферата на естетиката, социалните науки с фокус върху проблемите на политическата култура, градската антропология, балканските идентичности, миграцията. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).

– През последните години в голямата си част българската художествено-творческа интелигенция не проявява никаква обществена активност и нейните представители по правило избягват да се ангажират с ясни политически и морални позиции. Длъжници ли са те обществото, или е наивно да очакваме това от тях?

– Този въпрос измъчва и мен. Художествените лица като че ли се гнусят от простия живот наоколо, трудно ще видите например някой майстор на изящното слово да пише за ромското гето, последната драма с бежанците у нас събуди удивително слаб отклик у така наречените творци. Значи средата не допуска много особени хора, цари една такава „нормалност“. Друго обяснение – у нас пазарът е толкова малък, че художественият деятел не може да разчита да живее от това, което прави – прилепва се я към държавата, я към някакви спонсори. За тази печална реалност пише още Хаджийски – учителят трябва да гледа прасе, за да живее. Какво остава за художника! Оттук следва евтин популизъм – опитват да се харесат на повече хора и възпроизвеждат стереотипи и предразсъдъци, наместо да влизат в битка. Истински независими са онези, които имат успех в чужбина, но те са малко и си остават там.

А може пък представата ми за изкуство да е вече демоде – едно време от художника се очакваше да живее на границата, да рискува, да разкрива нови светове. Борис Гройс казва, че днес художественият успех се мери в пари. Ако не създаваш блокбъстъри, бестселъри, мегасъбития – все едно те няма. По странен начин се осъществи сталиновата визия – интелигентът е винтче в голямата машина на… културната индустрия. Вижте само акцията на Кристо в италианското езеро – тя е интересна основно с това, че е интересна на много хора. Ако гледате реакциите – те напомнят туристическо пътуване, разни хора ходят по понтоните, правят си селфи, качват го във Фейсбук. Кристо е велик разобличител на нашата култура, защото показва, че в центъра на света ни има една огромна празнота. След Дюшан, навремето. И около тази празнота се разразяват странни спорове, като това дали бил българин. Опаковането му пък се виждаше като критика на консумативното общество. Но акциите му може би показват нещо съвсем друго: старото изкуство, от което чакаме отговори, е мъртво. В новото авторите сме ние, публиката.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Как си обяснявате поведението на някои медии, журналисти и културни дейци, застанали на страната на министъра на културата, след като той публично заплаши журналист?

По-рано го казах – твърде много хора у нас са зависими от държавата. Заинтересувани са по различни начини. А Рашидов е бизнес-ориентиран човек и един медиен бизнесмен няма интерес да си разваля отношенията с него. Ако пък се питате защо Валерия Велева направи този плонж в негова защита – ще ви отговоря с въпрос: а запитахте ли се защо тя беше командирована да представя журналистическата си книга на тракийската изложба – без нито тя, нито книгата да има нещо общо с археология? Прост и дебелашки пиар, подкупване на журналисти.

Подкрепят го лековати комедианти, а не сериозни творци. Защо?

Или да помислим защо лековати комедийни актьори застават на негова страна, за разлика от сериозни творци като Гърдев, Морфов. Ето хипотеза: г-н Рашидов въведе в театрите принципа на субсидия според билетите. Резултатът е, че в общия случай театрите го обърнаха на забава и пошлотия, защото именно това им носи държавна субсидия. Смешки, намигания, гегове, нерядко гостувания на лица, познати от тв екрана. Въртят се пари, хората са доволни. Разбира се, по-добре театрите да са пълни, отколкото празни – не виждам обаче защо държавата да плаща за този вид култура, той трябва да се самоиздържа. Ако ще има Министерство на културата, то трябва да тегли културата на съгражданите ни нагоре, а задоволяването на масовия вкус да остави на частната инициатива. Същото важи за бутафорните крепости, които под ръководството на неговия подчинен Божидар Димитров осейват страната. Който иска да прави диснипаркове – да инвестира собствени средства и да възвръща от билети или пък болярски сватби. Но да фалшифицираш българското наследство, за да се харесаш на социално слабите чужденци, които ще идват тук на туризъм – това е престъпление. В момента правят коринтски колони за Дисни-базиликата в Плиска. Не, това е преди всичко национален нихилизъм – не се интересуват от това, което имаме, дай да им построим нещо, което ще харесат. С частни пари, моля!

– Като изключим стила на общуване с медиите на Рашидов и отношението му към някои хористи, артисти и специалисти, кои са реалните му постижения и провали като министър на културата?

За сбъркания модел на финансиране и за престъплението спрямо културното наследство казах. Да припомня Ларгото, което лично Рашидов съсипа – останките на крепостта стават вече само за механа.

Никакъв интерес към книгата, това не учудва никого. За това пък натрапливо строене на галерии и музеи. Музеят на социалистическото изкуство е пълен провал, първо заради това, че концепцията е съвсем абсурдна – едни до други са сложени прекрасни творби на хора, гонени в онова време, и идиотска идеологическа ширпотреба, сътворена от овластените гонители. Съвсем празен е, на глупаво място, изобщо – провал. Музей на съвременното изкуство, започнат с едни норвежки пари, стои с години направен до половината. Пак недоразумение. Галерията Квадрат 500 започна без да е съвсем ясно какво ще става – единствената заръка беше да запазят мутренското заведение откъм „Оборище“. Не виждам някаква особена концепция, няма събития – това, което направиха, е да изгонят прекрасния куратор Мария Василева, която била казала нещо против министъра в едно тв предаване. Рязане на лентички – това да ви напомня на някого? Някакви асоциации с пурата?

Вижте само ужасяващото настъпление на кича у нас. Рашидов не реагира дори на подигравката с центъра на националното пространство, каквато беше статуята на Самуил (дали пък не я е схванал като постмодерна ирония?). Преди време откриха едно още по-голямо безумие на „Тодор Александров“ – монумент на ВМРО; народът веднага му даде подходящо име, „Плавниците“. Някакво ново творение е посветено на Тарас Шевченко, още не съм го видял на живо, но и то изглежда страшно. За какво е министър скулптор, ако дори на това не се противопоставя?

Впрочем ако питате мен, министър на културата не бива да е художествено лице – нито симпатичен човек като актьора Данаилов, нито подмазвач като онзи при царя, дето му посвети оратория ли беше, кантата ли „с чинели“ (Божидар Абрашев – бел. ред.). Министърът трябва да е мениджър, да балансира интереси, да не тъне в нарцисизъм, който да го вкарва в ненужни конфликти – както става с Рашидов.

Простотията, съмнителният му талант, уволненията, които ни връщат в ерата Живков – за това всички говорят. Аз обаче държа да разбера повече за цесията, която г-н Рашидов си направи с енергийния бос Богомил Манчев за двата милиона в КТБ. Такава огромна услуга никога не се прави даром. За мен тя означава, че в нашето правителство сега има лобист на един енергиен бос.

– Как оценявате включването в редиците на министерските защитници на главния прокурор, който реши да обяви публично: „Аз внимателно проверих имената на хората, които искат оставката на Рашидов“?

– Има хора, които често протестират. Но в искането на оставката на Рашидов, както и на Божидар Димитров, и на Слави Бинев се включиха професионални лица от сферата на културата, които не могат да се подминат с подобна реплика. Става дума за опорна точка на управляващите. В лявата версия тя гласи следното: вие го докарахте това правителство с протестите срещу Орешарски, сега нямате право да недоволствате.

Не чух в какъв контекст е казал това Цацаров, но както го виждам цитирано, звучи доста страшно. Със сигурност той крепи ГЕРБ, които го издигнаха, и засега не дава признаци да се еманципира.

Борисов държи Рашидов отвъд разума

– Бойко Борисов сменя министрите с лекота – независимо колко важен (според него) е ресорът. В някои министерства вече се изредиха по 3-4 министри. Единственият, който въпреки многобройните поводи и причини да си тръгне, сякаш занитен на поста си, е министърът на културата. Имате ли обяснения с какво Рашидов е толкова ценен за Борисов, та премиерът не желае или не може да се раздели с него?

– Моето усещане е, че Борисов държи Рашидов отвъд всякакъв нормален разум:

1) Защото културните дейци, които протестират срещу него, и без това са смятани от тв-гражданите за хрантутници. Те и не носят гласове, затова пък комерсиалните медийни играчи и естрадните смешници носят;

2) Защото този човек осигурява топла връзка с определени олигарси, които крепят „стабилността“ (за пример – Правец, който жителите с тъжна ирония наричат „първи частен град на България“, е осеян със статуи на Рашидов, стил СБХ от 80-те);

3) Защото привлича гласове по места чрез усвояването на пари по подмяната на културното наследство чрез хората на Бутафор;

4) Защото в общото опростачване има едно определено усещане за съпротива срещу Европа, което радва Параноичния фронт, верен съюзник на Граждани за европейска… какво беше;

5) Просто… защото му прилича.

– От 2006 до 2016 г. насам България слезе от 35-о до 113-то в класацията по свобода на медиите. Какво доведе този срив?

– Проблемът ни днес не е цензурата, а прекомерното бърборене. На всяка теза тутакси се противопоставя антитеза. Протест – контрапротест, подписка – контраподписка. Върви, че разбери. И понеже всичко е толкова изобилно – новите медии мултиплицират ефекта на традиционните – човек няма време да се задълбочи, прескача от едно раздразнение в друго, предпочита картинката пред текста, емоцията пред разсъждението. И остава едно такова усещане за фатализъм – няма какво да се направи, много е сложен светът, всеки има някакви интереси, всичко е конспирация и контраконспирация, които крият от нас… На фона на този нарастващ хаос се открояват едни юнаци, които запомняме – Борисов, Орбан, Тръмп, Фараж… Говорят просто, дори просташки, дават еднозначни оценки и решения, поемат върху себе си нашата отговорност.

Ако искате по-конкретно – медиите у нас имат съмнителна собственост. Не съм специалист, но ми се струва, че няма акции на много медии на борсата, защото при тези дружества трябва да се отговаря пред акционери. Изобщо не е ясно печели ли се от медии и как точно? Реклама, рекет? Офшорни компании оформят общественото мнение и това не притеснява псевдопатриотите, които иначе смело се сражават срещу бурки и кукери. При новите медии е още по-страшно, възцарили са се едни сайтове, които си препращат анонимна информация, клеветят, лъжат. Не помня медия да е била затворена заради измама, клевета, реч на омразата. Осъждат ги на някаква глоба, която е несъпоставима с парите, дадени от спонсора за оклеветяването. Публичните медии се оказаха доста почтени на фона на частните – и това е защото журналистите имат някаква защита, защото натискът от управляващите става явен рано или късно и това ражда скандал. Вижте само разликата в реакцията по случая Рашидов: най-подлизурски се държаха именно частни медии, които уж са независими от властта. Е, има едни еврофондове, едни държавни пари за пиар…

Днес оцелява най-шумният,
най-агресивният, най-заинатеният

– Кога и какво породи като че ли непознатите у нас преди 1989 г. чувства на расизъм, ксенофобия, антисемитизъм, хомофобия и високата търпимост към тях в медиите, съдебната власт, обществото? И всичко това в страната, което уж още се гордее, че е спасила своите евреи?

– Тези теми са свързани. В ситуация на свръхбърборене – подхранвано понякога целенасочено от заинтересуваните – се чува най-крайното мнение. Никлъс Кар го нарече „дигитален дарвинизъм“ – оцелява най-шумният, най-агресивният, най-заинатеният.

Преди време си позволих да кажа, че няма защо да се побъркваме на тема тероризъм – вероятността да умреш от терористичен акт е по-малка от това да се удавиш във ваната. Обвиниха ме в какво ли не. Страхът е винаги по-силен от спокойствието, образи на бомби, джихадисти, отрязани глави, срутващи се Близнаци – те много по-дълбоко бележат паметта ни от някакви спокойни разумни неща. Пред време бяха на мода различни версии за края на света – по един годишно, нали помните колко приказки се изприказваха например за календара на маите?

Едно отговорно управление успокоява страховете, стабилизира обществото. Представете си една болница, в която главният лекар минава всеки ден и казва на пациентите – днес може да ви се запуши артерия, може да развиете емфизем, а има и един ужасен вирус… Е, по този начин се държат с нас медиите – от една страна, защото привличат публика, от друга, защото самите политици се прочуват чрез все по-крайни изказвания. Резултатът е нарастващо обезумяване на демократичните общества. Седи леля Марче пред телевизора и трепери: сирийците идват да ме изнасилят. И някакъв популист се появява достолепно: няма да те дадем, лельо Марче, ще мобилизираме наборна служба.

Във всяка човешка група отношението към другите е двусмислено – жени, друговерци, интелектуалци, евреи… Модерната държава се занимава с това да изглажда тези напрежения, да обединява хората в някаква по-висока форма на организация, която да им позволи да правят неща заедно. Възходът на популизма ни връща във времето на племената. Оптимистична версия за това е конспиративното подозрение, че някой ни манипулира целенасочено, че някъде има разум, макар и злонамерен (преразказвам Стив Джобс). Песимистичната – че просто цари разпад, паднали сме в капана на потребителското отношение към света, консумираме страхове, ужаси, отчаяния.

За да успеят, гражданските движения
трябва да се върнат в по-наивната модерност

– През 2013 г. протести с опити за насилие доведоха до доста бързата оставка на първия кабинет на Бойко Борисов. Започналите през юни 2014 г. протести срещу опита Пеевски да бъде назначен за шеф на ДАНС бяха доста по-продължителни и масови, но ненасилствени – и не доведоха до нищо. Има ли тук някакъв урок – който се отнася за целия ни мирен преход?

– Основният урок е, че трябва да се протестира за реални неща, за заплати, за ток, срещу корупцията, за здравеопазване. Онези, вторите протести, се самоизолираха в една морализаторска кула от слонова кост – та дори подигравателно се отнасяха към масовите от началото на годината. Медийната среда, в която живеем, има тенденцията да измества социалния сблъсък в посока на морализма, абстракцията.

В Европа от края на XIX век и САЩ от края на ХХ век това се нарича „културна война“ – например за ролята на църквата в училищата, за/срещу абортите, за/срещу еволюционната теория. Новите медии са много подходящи са за водене на културни войни. У нас духовете се палят около паметта за комунизма, употребата на израза „турско робство“. Вижте само как „решиха“ кризата в училище – с въвеждане на задължителни хора. И почнахме, значи, да говорим за това глупаво ли е, патриотично ли е – а истинските проблеми останаха да се решават някъде на скрито.

За да успеят гражданските движения, трябва да се върнат в по-наивната модерност, която е зад нас – да се борят за реални интереси, да критикуват политики, да организират партии, синдикати, професионални организации. По стария начин, с членство, дневен ред, физическо присъствие. Дотогава ще си говорим за това как свети хан (!) Тервел бил спасил Европа и дали Рашидов следва да знае къде е роден Вазов.

Докато едни громяха комунистическите символи,
други приватизираха държавата

– Виждате ли някаква опасност в носталгичната соц-вълна и целенасочена политика на изпиране на миналото (може би избелване на по-близкото и почерняне на по-далечното) – чрез учебни програми, издавани нови и преиздавани спомени, премълчавания, интервюта, реклами… или всичко това просто отразява преобладаващите обществени отношения?

– Комунизмът трябва да престане да бъде културна война. Докато гръмко се громяха символите му и се събаряха паметници, бившите директори на външнотърговски дружества приватизираха държавата.

Социалистическият режим трябва да се разбере – защо се случи, как функционираше, защо се провали. Това значи разчленяване, анализ. Сравнение с други подобни диктатури от развиващия се свят. В какво се състои системата комунизъм, какво следва от съсредоточването на цялата власт в едни ръце, с какво приятелско-сътрапезническата му версия продължава да е жива днес. В момента, в който на едно място се сложиха лагерите и прохода Хаинбоаз, три поколения българи усетиха, че целият им живот е зачеркнат – и дойде и обратният ход на махалото, идеализиране, носталгия. Просто така функционира колективната памет. Има убийства, беззаконие, терор – това е едно. Има фанатична вяра във всемогъществото на овластената наука – това е по-общ проблем на модерността. Има всекидневие на едно аграрно общество, което се модернизира – същото ще видим и в Турция, и в Италия.

В момента се възражда и едно мечтание за твърда ръка сред неолибералния хаос, който описах. Обезверени наши сънародници търсят историческите ѝ предходници я при Сталин, я при Хитлер. Това от една страна прилича на медийна мелодрама, но от друга може да стане много опасно. Основното, на което бих наблегнал, когато се преподава онази епоха, е, че така нареченият тоталитаризъм беше доста хаотичен сам по себе си. Този монументален образ, който му създадоха американците през Студената война, а после нашите десни – като супер-монолит, който контролира всичко – е идеализация. Ако погледнем назад като към история, а не идеологически образ, ще видим че онзи режим се разпадна, защото беше разяждан от противоречия, че се луташе в най-различни посоки,че прословутата „твърда ръка“ изобщо не владееше обществото, а само внушаваше усещането, че е вездесъща (тема по-горе – страхът, който поражда подчинение). Едно по-нюансирано вглеждане в реалните факти – отвъд културната война за и против статуите – освен другото, ще поохлади ентусиазма на новите волунтаристи.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах