Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Ивайло Христов: По-хубаво няма да стане, по-лошо ще бъде

Щастието в театъра трае 2 минути

"Няма кой да изчисти боклука от главите на хората", заяви преди дни пред "Площад Славейков" актьорът Ивайло Христов. Снимки: Румен Добрев - Ивайло Христов: По-хубаво няма да стане, по-лошо ще бъде

"Няма кой да изчисти боклука от главите на хората", заяви преди дни пред "Площад Славейков" актьорът Ивайло Христов. Снимки: Румен Добрев

Тази седмица театърът ще пее „Върви, народе възродени” навръх Празника на българската просвета и култура. По изключение тържеството по раздаването на наградите „Аскеер” ще бъде на 24 май, а не както обикновено в навечерието му – на 23-ти. Един от героите в салона на Театър „Българска армия” ще бъде актьорът-режисьор и преподавател в НАТФИЗ Ивайло Христов. Отличени са две от представленията, в които е замесен Христов – „Самотният Запад” и „Заешка дупка”, номинациите им са общо 5. Доцентът по актьорско майсторство дори се състезава в категорията „Главна мъжка роля” с Малин Кръстев, с когото играят рамо до рамо в „Самотният Запад”.

– С какви чувства посрещнахте номинацията за „Аскеер” – наградата, в чието основаване имате роля, г-н Христов?

– Вярно е, основал съм я, собственоръчно, но отдавна съм напуснал Военния театър. Приятно е, че колегите оценяват труда ми. Далеч съм обаче от истерията… Впрочем, първият „Аскеер” не беше в „Армията”, а в НДК. Всичко тръгна на майтап, но с годините тази награда стана много авторитетна.

– Имате ли си витрина на славата вкъщи, в която да си поставите „Аскеера”, ако го вземете?

– Нямам, ха-ха. Събирам си трофеите в един шкаф. Не, че не са ценни, просто най-важно ми е онова, което работя в момента.

– Какво бихте казал от сцената, ако спечелите – някои използват трибуната на „Аскеер” да събудят актьорите и въобще културата, да изразят огорчение, гордост, еуфория…?

– Зависи в какво настроение съм, ще му мисля на момента. Всичко, което ме вълнува като гражданин и като творец, го казвам и без да търся специална трибуна. А онова, което в действителност искам да заявя, го правя със спектаклите си. На висок глас изразих пред обществото позицията си с постановката „Херкулес и Авгиевите обори”, с „Клоуните”, с „Кавказкият тебеширен кръг”, със „Заешка дупка”. Правейки един спектакъл или играеки на сцената, аз имам привилегията да казвам всичко, което мисля.

– Кой ви чува обаче, публиката днес като че ли не се старае да търси подтекст в изкуството?

– Не съм сигурен. Съдейки по реакциите на зрителите на „Херкулес…”, те много добре разбират за какво става въпрос. А на тези, които не разбират – на тях и в прав текст да им кажеш нещо – няма смисъл, пак няма да осъзнаят за какво иде реч.

– Защо не се намери за 25 години преход Херкулес, който да изрине Авгиевите обори в държавата ни, г-н Христов?

– Оказа се, че този подвиг е непосилен дори за герой като Херкулес, защото боклукът е в главите на хората. А от там няма кой да го изчисти. Това е тъжната истина.

– Спектаклите, които никога не получават номинация – театралната чалга, са най-големите ви конкуренти за вниманието на публиката. Защо в крайна сметка винаги те печелят състезанието?

– Така наречената театрална чалга намери почва в годините на преход, защото се създаде ниша…, но това си е геноцид и в образованието, и в развитието на културата в нашата страна. След като не се възпитава вкус към литература, към изкуство, то няма как и зрителят да не предпочита по-лесносмилаеми спектакли. Това явление си е чисто българско. Ето, в Румъния има много сериозни спектакли, в Сърбия също гледат по друг начин на изкуството, бюджетът за култура на съседна Македония е далеч по-висок от този в България. А управляващите тук вече 25 години не ги интересува културата, не искат да я финансират, затова съвсем естествено се появи и явлението „чалга”.

– Затова може би винаги назначават полукомици начело в Министерство на културата?

– Това не е само в това министерство. Всичките министри са такива. Дълго време не можех да осъзная как точно се прие Законът за кино… и се намериха трима депутати-зъболекари, които внесоха поправка в Закона. С ушите си чух как един депутат обясняваше, че бюджетът на една държава бил като бюджета на едно семейство – когато няма пари, не пускат детето на кино. Може ли политик да разсъждава по този бакалски начин?!

– И реформата в сценичните също е измислена по този „бакалски” начин.

– Не само реформата, целият ни преход е бакалски. За мен е тайна на какво точно викат „реформа”. Въведоха някакви правила в методиката – държавата дава субсидия на едни театри по 13,50 лв., на други – по 50 лв., а на трети по 70 лв. – това ли е? Според мен реформа е, когато се дискутира най-напред на едно по-широко ниво какво точно искаме да се случи с българската култура. А не да се сложат цифрите пред идеите.

А най-тъпият довод беше, че след въвеждането й театрите вече се пълнели с хора. И това го чуваш от министър: „Реформата стана, театрите се напълниха”. Да не би сега да са се напълнили?! Глупости! Имаше представления, които пълнеха салоните и преди прочутата реформа, и след нея. Но когато кажеш това 5-6 пъти в национален ефир, хората започват да го възприемат като истина.

В интерес на истината, театралната система по времето на социализма беше далеч по-читава, отколкото тази сега. Онова, което трябваше да се премахне, е цензурата. Всичко останало трябваше да си остане по същия начин, защото днес не е измислено по-добро, напротив – по-лошо е. По този начин, както са капсулирани в момента театрите, младите актьори няма как да си намерят място. Провинциалните театри не могат да вземат нито един човек, защото няма къде да го настанят да живее, а софийските пък ще се спукат по шевовете. Няма излизане от този Параграф 22.

В България пазарът на актьорите е много малък и без намесата на държавата няма да можем да се оправим. Тя обаче нищо не прави. Единственото е, когато дойдат избори, да резне от бюджета за култура.

IMG_0230-a

„Вината за чалгата в театъра е на държавата“, казва Христов.

– На свободния пазар ли е мястото на изкуството?

– В България – не. Тук държавата трябва да се грижи за културата си. Всичките приказки за пазарна икономика са популизъм, празно говорене, цялата пара е в свирката. В малки държави като нашата властта трябва да се грижи за културата си.

– Опитахте се да се борите сам – събрахте великолепна трупа в нов частен театър, поставихте качествени заглавия. Защо загубихте битката?

– Защото действието се развива в България. Убеден съм, че ако бяхме направили Модерен театър в Македония, начинанието ни щеше да просъществува. В Румъния, Сърбия – също. Тук няма законова база за съществуването на частна трупа, въпреки огромните инвестиции, които вложихме. Да не говорим, че половината от съсловието викаше „А дано, а дано”, а другата половина „Дано не се случи”.

– Трета пък се радваше, че имате проблеми…

– Естествено!

– Как преодоляхте физически и психически този експеримент?

– По едно време въобще не бях добре. Но аз съм човек, който горе-долу преценява каква е ситуацията и се опитвам трезво да разсъждавам върху това, което се е случило. В един момент си дадох сметка, че строим върху пясъци и е безсмислено. Това не ми се случва за първи път, но беше най-големият риск, който някога съм поемал. Но не съжалявам, защото театърът просъществува, направихме 6 много качествени представления.

– Защо все пак не успяхте?

– Мога да напиша цяла книга, театрален роман. Държавата не ни помогна, тя няма финансови и други механизми за съществуването на такава трупа. Стигнахме почти до договор с една фондация – „Америка за България”, но вместо нас те предпочетоха да финансират държавни структури – държавен театър, държавен оркестър… А смисълът на „Америка за България” е да бъдат финансирани проекти като нашия.

– Може би нямате силни позиции в това лоби?

– Аз трудно се вписвам в подобни кръгове и клубове. Моят клуб е „Сам юнак на коня”.

След 25-30 години в актьорството, чувствате ли се успял?

– Думата „успял” не означава нищо. Защото всеки следващ път отговорността и страхът от това, че няма да се справиш, стават все по-големи. Не познавам толкова успял актьор, който да е чак толкова е сигурен в себе си. Зад гърба си имам вече около 30-40 постановки, три игрални филма, един документален, но преди всяка репетиция се готвя, чертая си евентуалния мизансцен, поставям си акцентите върху текста. Тоест всеки ден съм на училище. Когато репетирахме „Самотният Запад”, бях като пред състезание: „Ще стане ли, няма ли…”

– Като получите номинация за награда, отдъхвате ли си, казвате ли си „Рискът беше оправдан”?

– Номинациите са субективни – може би на хората от журито точно в този момент именно това им е харесало. Но когато влезеш в салона и усетиш дъха на зрителя, в това няма лъжа. Много се радвам, когато едно представление има дълъг живот, много зрители, защото гледам на това като на диалог. Ако този разговор не се случи, значи съм сбъркал някъде, но когато се получи, е страхотен кеф.

– Колко дълго трае това чувство?

– Две минути, ха-ха!

– Кой момент от вашата кариера определяте като връх?

– Върхът сигурно не е един. И думата не е „връх”, а „срещи”. Много важни мигове, върхове в моята кариера са срещите с личности като Леон Даниел, Слави Шкаров… Връх е репетиционният период на представленията „Г-н Пунтила”, „В очакване на Годо”, също и едни 10-12 години игра във Военния театър, а преди това и 5 страхотни години в Сливенския театър. Ето тези срещи са много важни за мен в кариерата ми. Надявам се, че ми предстоят още. В момента изпитвам най-голямо удоволствие от работата със студентите, защото са абсолютно чисти хора, неподправени.

– Поставяте, играете и преподавате с 300 км/ч. Вие ли сте най-поставящият режисьор на българската сцена в момента?

– Май така се оказа, ха-ха. Догодина вече няма да е така, ще си почина, ще се занимавам само с филми.

– Този живот на скорост не е ли опасен, макар и в изкуството?

– Опасен е, да. Не е полезен за здравето, но така се случи през този и миналия сезон… А и времето е такова, че на човек му се иска да каже много неща. Ако не го направя сега, няма кога. Набрал съм необходимия социален гняв. Следващата година може би ще е късно. Може би ще съм по-стар, уморен и ще си кажа: „Абе, какво ми дреме! Остават ми няколко години до пенсия, какво се занимавам…!”

– Смятате ли, че имате роля в промяната на обществото?

– Не. Но съм щастлив, защото съм сигурен, че съм доставил естетическа наслада на хората, които са ме гледали. Смятам, че в една нормална държава ролята на хората на изкуството е много важна. Жалко е, че повечето гледат да се спасяват поединично.

– Трябва ли да бъдем по-първични в посланията си към хората като комиците, за да бъдем по-добре разбрани от обикновените българи?

– Понеже „комиците” стана нарицателно, искам да кажа, че момчетата, които работят в това предаване, са много талантливи – и Кръстю Лафазанов, и Христо Гърбов, да не изброявам всичките. И част от скечовете им са добри. Друг е въпросът, че темите, които избират, са взети от живота. Какво да направим, не можем да се сърдим на огледалото, че образът е такъв.

– Не трябва ли обаче да се опитаме да променим този образ? Вие опитвате да го направите с изкуство.

– Осмивайки, комиците вероятно имат същото съзнание – че опитват да променят образа.

– Актьор ли направи най-много начело в Министерството на културата?

– Да, Стефан Данаилов. Актьорите може би са с най-силно обществено мислене сред хората на изкуството. Но и по времето на Божидар Абрашев се направи много, когато вдигнаха заплатите с 50%, но доста помогнаха отново двама актьори-депутати – Коста Цонев и Стефан Данаилов. Тогава се гласува и Законът за киното.

– Не смятате ли, че сте излъгал студентите си, че театърът е прекрасно за живеене място?

– Нерядко ми минава тази мисъл. Първото, което казвам на всеки нов клас, е че попадайки в Академията са изтеглили късата клечка – щастливи сте, че сте влезли, но ще разберете, че по-големите щастливци са навън. Обяснявам им много точно през какво ще минат и какво ще им се случи. Казвам им, че по-хубаво няма да стане, по-лошо ще е. Но нито един студент не се е отказал.

– Вие коя клечка сте изтеглил като актьор?

– Като гледам – и аз съм взел късата.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg