Ивайло Христов: Каква реформа, хора?! Управляващите са убийци на таланти

На 24 май 2014 г. Ивайло Христов върна наградата си „Аскеер“, присъдена му за най-добър мъжка роля в спектакъла „Самотният Запад“. Актьорът-режисьор тогава заяви: „Тази награда няма да я взема, защото не съм съгласен духовността, културата и изкуството да бъдат заврени в най-гадния ъгъл на задния двор. Не мога да си го позволя, нито моята съвест, заради тези, които идват тепърва на сцената, и заради онези, които вече ги няма.“ Мнозина се обидиха, други поздравиха Христов.

Днес, две години по-късно, театърът отново е в навечерието на тържествена церемония с награди – този път „Икар“. Потърсихме актьора-режисьор, за да разберем какво се промени от тогава. Има ли надежда, че поредната реформа в сценичните изкуства ще доведе до нещо по-добро от сега съществуващите правила, ще настъпи ли подем в културата.

Вижте още: ИВАЙЛО ХРИСТОВ СПЕЧЕЛИ И ВЪРНА „АСКЕЕРА“

Виждаме се с Ивайло Христов в НАТФИЗ, където обучава своя клас актьори, които скоро ще си търсят късмета в театъра и киното. Много от тях вече са се ориентирали, че могат да разчитат най-много на своя професор – да ги вземе в свой спектакъл, в свой филм. На държавата много не се надяват.

– Преди две години върнахте своя „Аскеер“ с думите, че го правите, защото „духовността, културата и изкуството са заврени най-гадния ъгъл на задния двор“. Промени ли се нещо от тогава, г-н Христов, имаха ли смисъл вашият жест, вашите думи?

– Май си е същото. Щом се появяват отново проблеми в театъра, значи не се е променило. Според мен няма и как да се промени. Едно време в училище имаше задачи-шеги по математика, без решение. Тук също няма решение. Прави се някаква реформа – кое обаче точно трябва да се реформира? И каква е целта? Това са две важни неща.

– Какви са вашите отговори?

– Нямам отговори. Трябва да съм някак си в основата на тази реформа, да я предлагам – тогава бих помислил какво точно трябва да се реформира. Да реша кое в театралната система трябва да се промени, в каква посока трябва да се върви? Едната посока е онова, което се случва в Русия. Само в Москва има 200 театъра. Навсякъде театрите в провинциалните градове се издържат. Имат много пари – от държавата, от общината, частни средства. Като отидеш в театър„Ленком“ и видиш кои са спонсорите, страшни фирми: „Газпром“, не знам си какво. Вярно, билетите са по сто долара. Но там директорът е главен художествен ръководител и задължително има финансов директор. Не главен счетоводител. Финансов директор, мениджър, който управлява тези пари.

Но ние най-напред трябва да започнем по-отрано. От фундаменталния въпрос какъв театър трябва да има тази държава. Трябва ли да има култура в тази страна, или не трябва да има?

– И какъв е вашият извод: трябва ли й култура на България, г-н Христов?

– От 1989 г. никой от властимащите не е обелил и дума нещо да се направи за културата на тази страна. Ако според тях България не трябва да има култура – добре, съгласен съм. Това е позиция. Тогава да се закрие всичко наведнъж. Но нито един няма мъжеството да заяви: „Не ни трябва култура, закриваме театри, закриваме кино, закриваме музикални сцени, оркестри“. Държат се като ощипани госпожици: „Може ли да е и така, и така?“

Ако пък искаме да имаме култура, то тогава държавата трябва да се загрижи за нея. Защото е известно, че България пазарът е малък. Първото и основно нещо – Министерството на културата трябва да има подобаващ бюджет. В момента бюджетът на министерството е около 120 милиона лева – това е бюджетът на една средно голяма фирма. В съседна Македония процентите за култура спрямо общия бюджет на държавата са по-големи. Там е цяло число, а в България е нула цяло и не знам си колко.

Размерът на бюджета е важен въпрос – защото иначе започваме да играем на жмичка. Финансовият министър казва: „Няма пари, трябва да се направят реформи“. И вижте как се променя смисълът – реформа у нас означава съкращение. Е, няма такова нещо! Смисълът на думата „реформа“ е в друго, не е в съкращението. Така започваме да играем по свирката на някакъв човек, който казва „нямаме пари“. Добре, бе пич, няма пари! Ама миналата година 4 милиарда изчезнаха от една банка! Как няма пари?! Искам да разбера къде са тия пари, защото там са и моите пари. В смисъл – моите като на данъкоплатец. Това не са две стотинки, това не са пет стотинки! Четири милиарда и никой не знае къде са!

Забелязали ли сте кога се правят реформи? Преди избори.

– Не е ли нелогично драматургически? Да правиш съкращения преди избори е самоубийство за всяка власт.

– Не е вярно. Защото за изборите са нужни пари. Кой прави избори без пари?

– Но съкращенията ще предизвикат протести.

– Кой го интересува, че са излезли 10 артисти на протести?!

– Напротив, вълнуват се.

– Вълнуват се, друг път! Излязат десет човека на протест, след това им дадат по 50 лева и всичко млъква.

– Това ли е сценарият? Да излязат десет човека и да им отвърнат: „Ето ви тези пари, спасихме ви“.

– Спасение… Дрън-дрън. Това се повтаря вече пет-шест пъти. Едно и също. Сценарият е един и същ. Просто преди избори има нужда от пари, за да се проведат въпросните избори. И започват реформи. Както се разбрахме – у нас реформи означават съкращения.

Размерът на бюджета е важен въпрос – защото иначе започваме да играем на жмичка. Финансовият министър казва: „Няма пари, трябва да се направят реформи“. Така започваме да играем по неговата свирка.

Сега разбрах, че държавата съкращава и парите за кино. По закон 13 милиона лева годишно са за кино, а сега ги смъкнали на 5 милиона.

– Трима души отправиха призив за протест и никой не отиде. Хората не искат да снимат кино ли, какво?

– Не, искат да снимат. Нямам представа защо не протестират. Но ето – там са изчезнали някакви пари. Това се случва вече за втори или за трети път.

– Осем института са под угрозата да останат без артистичен състав… Освен парите за кино, биха могли да бъдат спестени и от съставите на тези осем института. Ако е така, бюджетът на Министерството на културата може би е по-никъс от този, който се обявява?

– Със сигурност. Затова казвам, че бюджетът на Министерство на културата е фундаментален въпрос. Затова ще се върна на предишния въпрос: Имаме ли нужда от култура? Ние сме в омагьосан кръг. Правят се реформи, но никой не казва каква точно е тази реформа и каква е целта. Казва се, че няма страна с 50 държавни театъра. Вярно е, няма. Но защо спираме дотук? Защо не видим каква е организацията на финансирането…?