Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Ивайло (Нойзи) Цветков: Далеч не само прословутата чалга е боклук

Анкета на „Площад Славейков“ за най-спешното, което трябва да свърши новият парламент в областта на културата

Снимка: Личен архив - Ивайло (Нойзи) Цветков: Далеч не само прословутата чалга е боклук

Снимка: Личен архив

С надеждата, че новият парламент ще обърне сериозно внимание на наболелите културни проблеми и ще превърне културата в приоритет на държавната политика, решихме да направим анкета сред хора, изградили име в областта на културата, пряко ангажирани със създаване на културен продукт, както и сред депутати с културен профил, които ще имат ангажимента да изграждат, поддържат и развиват политиките в тази област. На всички тях зададохме по 10 въпроса.

Ивайло (Нойзи) Цветков е културен антрополог и философ, създател на списание „Егоист“, тв персона и… апостол на високата култура. Доктор по комуникации от СУ „Св. Климент Охридски“ и човек, който смята, че „интелектуалец“ не е празна дума и че държавата не е дойна крава.

– Защо културата трябва да бъде приоритет на държавната политика?

– Разбира се, че не трябва. Не бързайте да се шокирате – и всичко сълзливо по тази тема, тип „без култура и държавно подпомагане няма бъдеще, нацията ще загине“ би трябвало да се разглежда като част от масовата публична инфантилизация у нас. Приоритетите в политиката трябва да са съвсем други – например новата по моему свръхзадача да станем welfare state чрез редица реформи, от съдебната до образованието и здравеопазването. И тогава, само тогава, културата – като част от самоактуализацията на Маслоу, ако позволите – от само себе си ще „процъфти“. Това, което държавата може да направи в спешен порядък, ако има политическа воля, е да вдигне частта от бюджета за култура до нещо като поне 1,8 процента – за да може Министерството на културата (ако приемем, че изобщо има необходимост от него) да изгради модел на относително справедливо подпомагане на високата култура, а не да вдига гузно рамене, да дрънка глупости, да си топи пурата в уискито и да символизира лош вкус.

– Кое е неотложното, което трябва да се свърши в културата?

– Доколкото разбирам, тук презумпцията е, че „култура“ означава само и единствено „висока култура“, което пренася въпроса на съвсем друга плоскост. Аз съм изтъкан във всяка своя фибра от висока култура, но далеч не смятам, че дискурсът трябва да се свежда до „аз съм израсъл с „Жар птица“, Колтрейн, Камю и Théâtre Libre, а вий, вий сте идиоти“. Т.е. да се опитаме да бъдем рационални – да се съгласим, че културата не може да бъде вменявана като висока априори, защото тогава ще изпаднем в онази аристотелова анти-хипотеза за трагическия отказ от катартичното. Това, което днес у нас подразбираме като култура (в условията на вече втора дигитална революция), е онзи символен процес на преживяване в образи и от образи (Лакан се оказа прав); развитието на този процес показва една енантиодромична структура на възприятие на „културата“, т.е. повечето наши сънародници, заети в културата, попадат в хипотезата на вид тъмна алея или невъзможна когнитивна ситуация. И нашата тук свръхцел би трябвало да бъде просветляване или мета-възприятие, посредством което изначалната ситуация бива превъзмогната с цел по-високо равнище. Поддаваме се на архетипни същностни глупотевини (с извинение съм добрия доктор Юнг), и нашите такива образи все още не са съзнавани. Накратко, ние опростяваме – но не в смисъл на „чалгата“, а че смятаме априорно „високата култура“ за добра и в някакъв смисъл правдива. Но не, няма само висока култура: Инстаграм-културата например има същото изначално право на съществуване като вид култура, както и Филхармонията на многоуважаемия Найден Тодоров.

Но хайде съвсем конструктивно: преди културата (т.е. фината обработка, според първоначалния латински термин) е образованието. Ако ще полагаме дългосрочни цели и ще се опитваме да чистим боклука, който позира като висока култура, да го направим. Защото у нас далеч не само прословутата чалга е боклук. Следователно, преди да се чудим защо високата култура е натикана в ъгъла – финансово, но и някак онтологично – да просвещаваме с бясна и неотменима енергия.

Да опитам и с няколко тирета какво в спешен порядък:

– Закон за меценатството;

– Експертност. Съвет тип „национален културен щаб“;

– Държавно подпомагане в извънредната ситуация на пандемия и чао на делегираните бюджети;

– Децентрализация;

– Гъвкави практики за насърчаване на изкуствата, заимствани от евромодели;

– Проблемът с държавния лош вкус;

– Образованието и развитието на социалните науки предхожда вашата мета-мечта за висока култура;

– Отчисления от хазарта;

– Дигитализация на cultural heritage;

– „Меката сила“ на българския културен износ;

– Смирение. Ние сме периферна, „малка“ култура, което не изключва отделни великолепни примери, т.е. Явор Гърдев, Морфов и Гочев не ни „оправдават“. Ерго, чудовищна нужда от държавна рекламна кампания чрез най-добрите наши комуникатори.

– Кой е най-подцененият от държавата сектор в културата?

– Все тая кой, ако изобщо ви направя услугата да приема вашето твърдение за истинно. Докато истинският културен мениджмънт (какъвто има, пълно е с чудесни културни проекти у нас, съвсем навреме със света, но не попадат в окото на традиционните медии) не превземе „държавническото“, ще кретаме далеч зад, например, Словакия. Да не говорим за Русия, където – противно на нашето постсоц разбиране – се случват нечовешки световни неща на напълно пазарен принцип.

– От чий чужд опит трябва да черпим примери?

– От пазарния, т.е. предимно англосаксонския. Плюс елементи от френския модел на „тих културен национализъм“ от XX век – Малро, Бетанкур, Дрюон, както и някои истински културни мениджъри там, Леко от 70-те, Дуст-Блази от 90-те. Пак казвам (като Валери Божинов): ние сме малък до никакъв културен пазар, следователно да комбинираме.

– Трябва ли „пенсионерите“ в културата да получават специално отношение от държавата?

– По принцип не, но в нашия изключителен и трагичен случай – да и да. Защото редица великолепни културни дейци са ощетени от въпросния постсоц модел; някои от тях сериозно бедстват, тъкмо поради трагичните политически практики в джунглата, наречена „преход“. Имам страшна човешка и културологична милост за тях, имам памет за всичко и всички с принос. Но все пак говоря за оттук нататък – и да ви развеселя: не си представям мои приятели и културни съмишленици като Захари Бахаров или Камен Донев на някаква държавна опашка за пенсии. По същия начин, по който е абсолютно немислимо да си представя някой като френския театрален режисьор Филип Адриен, вече на 82 и един от най-великите по темата „Молиер“, да проси нещо от макроновата власт.

– Как трябва да бъдат подпомагани младите в културата?

– Всячески. Има чудесни „милениъли“ в изкуството и културата – и проблемът на нашата строго геронтократична система е, че не ги вижда. Явор Гърдев, например, с чието приятелство се гордея, сам по себе си е велик и наднационален – но вече идват и други, в новото десетилетие ще има и нови. Може би не дотам универсалисти, може би не дотам изумително образовани като нас, но идват, във всички видове изкуства и култура. И ще се възползват от революцията 4.0. Един ден някоя като онази Клер на Дюренмат ще пробие. Упс, пардонемоа, тя вече проби, и се казва Мария Бакалова (смее се). И тук нещо важно: успехът на това момиче за нас трябва да е verklempt, т.е. да ни засяда буца в гърлото от вълнение. А не простотариатът да проектира емоционалните си дефицити върху нейната внезапна епитюхия, включително „високите“ добчевци.

– Каква трябва бъде държавната политика за износ на българско изкуство и култура?

– Хм. Има място за съвсем нова концепция за „мека сила“, доколкото можем – от едно евентуално високопросветено Министерство на културата. Но това в момента е вторичен, да не кажа „гоголов“ въпрос.

– Медиите трябва ли да бъдат ангажимент на Министерството на културата?

– Даже недоразбирам какво ме питате. Медиите трябва да бъдат ангажимент на самите себе си и собствения си онтологичен порив за истинност, а не жертви на задкулисен мутуализъм. И толкова.

– Кой е най-подходящ за министър на културата?

– Георги Йорданов? (смее се) Човекът е жив и здрав, често го срещах на класически концерти в Зала „България“ преди форсмажора. Пък и казват, че по негово време особеният източноевропейски соцвид „държавна култура“ – или „държавно спонсорирана култура“ – е преживял най-големия си разцвет у нас, а соцът в нашето културно-мисловно поле никак, ама никак не си е тръгнал, така че защо да не му дадем second run! Да дадем от държавата на всички по равно, щот всички са „културни“!

Но сериозно: министърът на културата трябва да бъде енергичен мениджър, в никакъв случай „арт персона“ per se; човек наясно с дигиталната революция, който да сглоби нещо като постоянен консилиум от хора с опит в културния мениджмънт; човек, който вярва сляпо в кантианската етическа парадигма (т.е. да не краде и да не знае какво е метаморал) и – това ще го подчертая дебело – да има добър вкус. Защото архикултурният ни проблем е лошият вкус.

Впрочем, като бесен англофил, имам и следната идея: да сложим cultural secretary като Даудън. Т.е. да обединим няколко министерства: „културният секретар“ с ранг на министър в Англия (още от 1992-а) отговаря едновременно за Digital, Culture, Media and Sport. Т.е. за край да ви развеселя: аз „отговарям“ и на четирите, ерго – министър. Ако въобще шегата се разбира.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах