Иван Добчев: Не съм подготвял Мария Бакалова за „Борат“

Режисьорът Иван Добчев е учител по актьорско майсторство на първата българска актриса, номинирана за „Златен глобус“. Мария Бакалова завършва през 2019 г. неговия клас в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. След това участва в три български филма, единият е „Бащата“ на режисьорския тандем Кристина Грозева – Петър Вълчанов, а другият – „Като за последно“, който ще има премиера през март на „София филм фест“. Опит на професионална театрална сцена младата актриса все още няма.

Поканихме Иван Добчев, за да разговаряме за неговия метод като преподавател и за постиженията на Мария Бакалова като студентка.

– Г-н Добчев, Мария Бакалова е може би най-успешната Ви студентка – единствената българска актриса с номинация за „Златен глобус“. Чувствате ли, че сте дали максимума от себе си като преподавател в нейния случай?

– Такива оценки и награди са хубав подарък за онова, което си правил за някого, хубав начин на отблагодаряване. Радвам се за нея, разбира се. Не мисля, че съм направил всичко за нея, можех да направя повече, много повече. Момичето наистина е талантливо. Започна като студентка с някакъв определен мироглед за театъра – и с моите асистенти не успяхме за тия четири години да го променим особено. Като режисьор, като театрал не приемам този тип кино, което тя прави. Така че не съм я подготвил точно за това, но тя е добре подготвена, подготвена е и за такива неща. Тя беше настроена да прави такъв тип актьорски акции, да има такъв тип актьорско мислене. Театърът, с който аз съм я възпитавал, го наричаме „театър на представянето“, не „на преживяването“. Това е Брехтов термин. И тази методология, мисля, че е помогнала за това кино, за успеха, който има тя.

– Подготвяли сте я за висок театър, изненадващо ли беше за Вас, когато я видяхте във филм като „Борат 2“?

– Не, не беше изненадващо за мен, защото през цялото време, когато сме работили с нея, да кажем в дипломните ѝ спектакли – „Черна дупка“ на Горан Стефановски – тя играеше нещо подобно. Играеше жена, която се държи екстравагантно с тялото си и с онова, което има като еротика в своята природа. Както и в другия спектакъл, където тя игра Лени в „Процесът“ на Кафка – Лени е помощничка, секретарка – така да се каже – на един адвокат, при когото отива главният герой, тя е любовница на адвоката и същевременно започва да се предлага и на клиента. Така че тя имаше това като закваска, като някакъв опит. Но това, за което ние дълго време спорихме, от което се опитвахме да я извадим, да я преместим по-нататък, е по-евтиният, по-естрадният маниер, с който тя се опитваше да интерпретира тези героини. И сега го виждам в „Борат“. Да, на „Борат“ такъв му е натюрелът, такава му е пистата, в която стои този филм.

– Заради Мария ли гледахте „Борат 2“, или сте гледали и предишните филми на Саша Барън Коен?

– Гледах част от филма, но не го догледах докрай.

– Къде спряхте, на сцената с бала?

– Някъде там, да.

– Какъв е Вашият конфликт с този филм?

– Нямам никакъв конфликт с такъв тип филми, с такъв тип телевизионни атракции. Просто разбирам, че такава е модата, такъв е сленгът, на който тези хора разговарят с публиката си. Тяхната публика, естествено, не е публиката на „Сфумато“ и никога няма да бъде. Ние никога няма да слезем дотам да имаме стадиони с публика. В България има много такива актьори и подобни представления, които пътуват, събират масова публика, пълнят стадиони или Зала 1 на НДК. Да, всичко е възможно, всичко може да съществува вече, всичко е позволено. За съжаление вече нямаме сериозна театрална критика, която да отделя едното от другото, да определя кое е масов, популярен, популистки театър и кой е онзи истинският, високият, който извисява зрителя, облагородява го.

– Дали Мария Бакалова би била избрана за „Борат“, ако имаше повече опит в сериозния театър?

– Може би не. Ако имаше по-сериозен опит и отиваше натам, вероятно нямаше да я предпочетат. Предпочели са я точно защото е напориста и спонтанна. Но не е неопитна, напротив, с тези неща много бързо се трупа опит.

– С кои неща?

– Ами как да се слагаш – на мъже или на публиката. От това бързо се натрупва опит, защото болшинството хора – и артисти особено, са суетни и искат да бъдат желани, пожелавани на всяка цена.

– Някои казват, че Мария е била избрана и заради източноевропейския акцент. 

– Да, възможно е. Надявам се това да не стане амплоа, да не стане клише, в което тя да влезе. Тя е доста интелигентна, смислено момиче е, умно, умее да мисли. Покрай това обучение сме ѝ помогнали да прочете книги, които иначе не би прочела никога. Да се надяваме, че няма да се остави на течението.

– Г-н Добчев, как се справяте от една година, от Ковид-кризата насам. Как се справя театър „Сфумато“?

– Справяме се, стискаме зъби. Слава Богу оставиха поне тези 30% зрители. Салоните ни са пълни, даже има още желаещи, слагаме допълнително понякога по няколко души на стълбите. Имаме публика и играем, независимо от това, че от време на време актьори се разболяват и падат спектакли, но такава е ситуацията, трябва да се удържа. Не можем просто да закрием, не можем да спрем да работим. Под театъра има един ресторант, любим на много хора, знам какви проблеми имат те, какво значи да закриеш, да освободиш тези хора, след това къде ще ги намериш, ти си ги обучавал? Тези хора знаят да работят с техника, на сцената, да построят декор, да развалят, да озвучават, да осветяват… За съжаление тези професии са страшно ниско платени. Имат хонорари и заплати, които са почти на минимума.

– Заплатите им не зависят ли от Вас, Вие ръководите театъра?

– Не зависи от нас. Ръководителите на театрите, повечето, бихме искали, естествено, да повишим заплатите, но Министерството на културата не може да си позволи такива неща.

– По-ниска ли беше държавната субсидия за театъра по време на коронавирусната пандемия?

– Не, същите пари са. Но целият екип е на минимума, ние нямаме излишни хора. Така че тези пари по някакъв начин покриват, задържат нещата на нивото, на което са били. Друг е въпросът с актьорите, защото нашите актьори са на хонорари. Те много зависят от броя на зрителите, който е намален на 30%.

– Какви бяха личните ви преживявания по време на пандемията?

– Благодарение на опита, на онова, което съм преживял по времето на соца, на тоталитаризма, моето поколение има изработен имунитет срещу онова, което те потиска, което започва да ти пречи, да мачка свободата ти, да я ограничава, да те кара да живееш като дисидент, като някакъв вътрешен емигрант.

– Напълно ли бяхте изолиран в този период, или се виждахте с някого?

– Не съм прекратявал контакта със студентите си, репетирахме – без да се целуваме, да се прегръщаме, да се ръкуваме. Сваляме си маските и работим.

– Не открихте ли предимството да се скриете зад маска?

– Не, от казармата, когато ме учеха да слагам противогаз, не мога да понасям маски.

– Имахте ли момент на паника по време на пълното затваряне на театрите, на държавата?

– Не съм изпадал в паника, защото знам, че всяка пандемия – може и да е органична, може да се е получила като грешка, може и да е организирана от някого – ще мине. Не е възможно човечеството да се остави без реакция, без съпротива.

– Защо дори в този период липсваше респект в обществото към хората с познание, с образование, житейски опит и най-вече към тези, които се занимават с наука?

– За съжаление тези, които оглавиха така наречения щаб, се компрометираха много бързо, защото не можаха да се защитят с научните си знания. Техните познания, опити да формулират или намерят рецепта, се оказаха доста противоречиви – в един момент казват едно, после говорят друго, после става трето, първо има едни средства, после имаме други средства… Бяха стигнали дотам да забранят да си разхождам кучето в парка. Това за мен е нелепост. Така се компрометираха, останахме без авторитети, които да оглавяват битката.

– Въпросът ми бе за една тенденция, забележима от много време – сриването на авторитетите в очите на обществото. Дали това, което се случи с хората, призовани да овладеят пандемията, не е част от тази тенденция?

– Да, отрази се – дори на министър-председателя. Такъв провал на авторитет не е имало от времето на Тодор Живков. Уви, манталитетът у нас е такъв.

– Хората се подвеждат по външните белези.

– Не само по тях, но и по тази философия на живеене. Не можеш да си плещиш, а наоколо да се вихри корупция. Това не е възможно, това не може да се крие дълго, в един момент ще излезе наяве, ще го видят всички. Ще го разберат.

– И като го разберат, какви биха били последствията?

– Ще изчезнат всички авторитети. Всеки, който се опита да стане авторитет, ще се бъде посрещан с „Ааа, тоя кой знае колко пачки има в чекмеджето си“. Страшното за тая нация е, че тя някак все не може да намери авторитет, зад когото да застане.

– Защо през целия преход все едни и същи хора биват избирани за властта, какво е вашето обяснение?

– Тълпата гласува за тях. Това не е български модел, а копи-пейст на всичко, което става по света. Така е и в Русия. Видяхме положението в Америка. Така че това е някаква болест на цивилизацията.

– Като режисьор как бихте обяснили взрива на конспиративни теории? Дори интелигентни хора говорят безумия – че световният елит, най-вече демократите в Америка, са рептили, които поддържат безсмъртие – моля, не се смейте, цитирам твърдения на хора, смятани за интелектуалци – чрез система за отвличане на деца, за да пият кръвта им.

– Това говори за някакъв срив на духовността, на интелигентността и на мисълта. Затова са възможни такива телевизионни и всякакви интернет програми, където се вихрят подобни неща. Изявяват се графомани, хора, които са недотам учени, недотам интелигентни, недотам професионалисти в това, което вършат, и праскат разни фантастични неща.

– Къде се спасявате Вие като личност в това сложно време?

– В театъра – това съм правил толкова години, на това съм се посветил, това е моето спасение, моята Аркадия, моето бягство, моят остров, на който мога да се спася от всичко. Другото е поезия, книги, имам толкова много книги, които съм чел, които препрочитам, а някои даже не съм чел още, но съм се приготвил да чета. Така че има какво да се прави, освен да се ходи по ресторанти, дискотеки и курорти.