Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Иван Добчев: Няма някаква святост, няма свяст в тая нация

Как успявам? С любов и стискане на зъби

Режисьорът Иван Добчев - Иван Добчев: Няма някаква святост, няма свяст в тая нация

Режисьорът Иван Добчев

„Тревожни въпроси стоят пред образованието у нас – за това как се държат децата, как крещят, как вампирясват. Вече няма свяст в тая нация! Тя започва да затъпява, да озверява, превръща се във футболна агитка. Няма святост, няма ценности. Може ли една нация без авторитети като Валери Петров, Бог да го прости, като Борис Христов…?!“

Това заяви режисьорът Иван Добчев на „Аполония“ на среща с публиката от поредица на тема „Цената на успеха“ в Созопол. Добчев е в Созопол, където бе премиерата на новия му спектакъл „Антигона“ от Жан Ануи, копродуцкия на Театър „София“ и Фондация „Аполония“. В столицата премиерата е на 23 септември.

„Каква цена съм платил за успеха си? Странен въпрос. Това никога не е стояло като „плащане“, – продължи Добчев. – Правиш нещо, което обичаш, което те изразява, за което имаш някаква природа, и това, което се получава и до което стигаш като резултат, то те удовлетворява и те настройва да го прекрачиш, да минеш нататък, да тръгнеш към следващото, което е повече, по-добро, по-истинско. Не съм си давал сметка каква е цената. Много енергия трябва. Както казваше моят учител по театър Леон Даниел, даже бях го написал на стената в студентската си квартира: „Воля, зъбатост, непреклонност.“ Моят зъболекар ми казва: „Нещо много си стискаш зъбите“. Вероятно това е част от цената – изтъркал съм си зъбите от стискане…

Вероятно в някаква цена може да влезе и това, което си получил от хората, с които работиш. Дали тези хора повече те обичат като работят с теб, или се дръпват, озлобяват. Имам и случки, в които резултатът от срещата е нетърпимост. Имам случаи, когато това е някакво чувство, някакво доверие, някакво желание да следваш човека, който те води.

Много обичам, когато съм задал посока, задал съм хоризонта, към който се върви, да има някой, който да тегли, който да поведе. Всеки път, когато имам успешен спектакъл, обикновено има актьор, който е станал негласен лидер. Това невинаги трябва да е актьорът в главната роля. Може да бъде и друг, който увлича останалите.

Сигурно е някакво припознаване, някаква кръвна група, обща ценност, усещане – това е прекрасно нещо, когато го има и когато се случи. Това са редки случаи. Иначе, когато няма такъв актьор, е голяма мъка. В спектакъла „Антигона“ според мен това е Дария Симеонова, която играе хора в спектакъла. Тя е моторът на представлението, тя го движи, тя увлича.

С опита си човек започва да се озърта за такъв актьор, когато започва нов спектакъл. Започваш да се опитваш да уцелиш такъв. Това е много важно. Тръгнах с идеята хорът да бъде жена. Струваше ми се по-адекватно на текста, на темата, на това, че се занимаваме със съдбата на Антигона – едно момиче. Имахме дори разговори с Цветана Манева, но тя беше много заета, малко болна. А Дария беше участвала при нас в „Сфумато“ в едно ателие „Аз съм актриса“, беше направила страхотни неща върху текст на Стриндберг. Бях запомнил, че има дух, рядка енергия. Неженска… И Дария се справи.

А дали съм доволен след снощната премиера на „Антигона“ на „Аполония“? Аз никога не съм напълно доволен. От години няма момент, в който да си кажа: „Просто беше върхът!“ Последната подобна случка беше в Париж. Десет вечери последователно играхме едно и също – постановката на Грети (бел.ред – Маргарита Младенова) „Альоша“, а след това, също в десет вечери, моята „Иван“ (двете постановки са част от диптиха „Долината на смъртната сянка“ по Достоевски – бел.ред.). И след всяка вечер аз правя бележки, поправки, уточнения. От вечер на вечер това расте и расте, а на последната вечер беше зашеметяващо.

Тази година „Сфумато“ става на 25 години. Преди 25 години двамата с Маргарита Младенова бяхме узрели за това да не правим театър на всяка цена, да не правим театър, който обслужва публиката. Затова и създадохме „Сфумато“. Едно от важните неща е да не се прави нещо ей така, защото трябва или защото някой е поискал, защото публиката е искала. Това е един от белезите на кризата в българския театър, който изпадна във всеядност. Белег на кризата е да се прави каквото и да е, само и само да гъделичка публиката, да я забавлява.

Да превърнеш в основен критерий колко билета са продадени и който е продал най-много, той е най-добър – на всеки средно интелигентен човек трябва да е ясно, че това е пошло.

Все повече започва да преобладава мисленето за пълния салон и доволната публика, за това зрителят да не се провокира, да се обслужва… Според Питър Брук да казваш на публиката, че е умна и интелигентна, това е рецептата за мъртвия театър.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах