Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Иван Добчев пред линч в Народния театър – 4 епизод

Васил Стефанов: Днес е ден на оставки, аз също си подавам оставката...

„Артистите се занимават с обслужване и угаждане на публиката, защото започнаха да печелят от това“, твърди режисьорът Иван Добчев. - Иван Добчев пред линч в Народния театър – 4 епизод

„Артистите се занимават с обслужване и угаждане на публиката, защото започнаха да печелят от това“, твърди режисьорът Иван Добчев.

Чрез какви механизми съществува Народния тетър и каква дипломация е нужна в ръководството на най-елитната ни трупа, разкрива сериалът на „Площад Славейков“, който нарекохме „Театрален роман“. Най-дълго управлявалият първата ни сцена директор проф. Васил Стефанов разказва историята от първо лице. Спомените са част от личния му дневник, отпечатан в книгата „Народният театър като съдба“. Поради бутиковия тираж на изданието проф. Стефанов предостави текста за публикуване на „Площад Славейков“.

Четвърта серия проследява един от най-експлозивните периоди в историята на театъра – пенсионирането на звездите Георги Черкелов, Наум Шопов, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова.

19 август 1991, понеделник

Днес започна за мен “новият сезон”, въпреки че още съм в отпуск. Но така или иначе лятото свърши, започва следващият цикъл. Още докато бях във Варна ми се обадиха, че неочаквано се е задвижило решаването на въпроса за доставката на театралната техника от Германия и че има вероятност извършваният сега ремонт на сцената на театъра да прелее в още 4-месечен ремонт за монтажа на новото сценично съоръжение. Моята първа реакция беше негативна, после размислих и си дадох сметка, че ако ръководството на Министерството на културата в момента е готово да плати разходите по този скъп монтаж, аз нямам право да се противя, защото до месец, най-много два ще дойде ново правителство и тогава може да не се уреди отпускането на средствата, което би означавало да приберем скъпо струващата техника на склад за неопределено време, а фирменият гаранционен срок ще тече и ще изтече и въобще могат да възникнат големи неприятности.

Днес, отивайки към театъра, срещнах заместника си по техническите въпроси, който отиваше в Министерството. Направих обратен завой и заедно с него отидохме на среща със заместник-министъра Павел Васев, на когото изложих откровено безпокойствата си около този неочакван ремонт. Казах, че се страхувам сега да започнем монтаж на техниката, без да има осигурени средства за заплащане (в левове и валута), така че един прекрасен ден монтажът да бъде прекъснат и театърът да се окаже без сцена за неизвестно колко време, докато се намерят парите (имах предвид, че едно ново правителство и един нов министър могат да не бъдат особено чувствителни към виковете за помощ на Народния театър). Към това в момента се прибавя и несигурността на икономическото положение в страната, тъй като са пламнали стачки и се надига стачна вълна с непредвидими засега последици за и без това нещастната ни икономика. Много възможно е утре просто да няма пари, да ги няма точно тези пари, които днес са обещани за ремонта. В края на срещата се разбрахме да помислим още няколко дни преди да предприемем действия, толкова повече, че за конкретни действия все още няма открито финансиране.

Но настроението на всички тази сутрин беше повлияно и от ранните съобщения за държавен преврат в СССР, за отстраняването на Горбачов и за въвеждането на извънредно положение в цялата страна. Ситуацията, която у нас през последните дни се обременяваше от новия пристъп на политическа поляризация и политическа враждебност, в това число и на стачки, изведнъж се изостря и става доста трудна. В края на лятото, в началото на “новия сезон”, ето ни пред вратите на една голяма неизвестност: избори в края на септември, стачки, правителствена криза, безпаричие, недостиг на електричество, неяснота за отоплението и неяснота за всичко останало… А идва зима.

31 август 1991, събота

Преди два дни, на 29 август, театърът започна новия си сезон. Имахме едночасово събрание, на което говорих само аз, започнах с традиционните пожелания за успех и завърших с основните проблеми, които предстои да решаваме: договорните заплати, съкращенията, ремонта на сцената. Очертава се един труден и объркан сезон, след като положихме толкова много усилия той да бъде лек и подреден, да има в него обилна работа за всички, интересни търсения и здрава система.

Неочакваният ремонт ще разстрои репертоарните ни планове, още не мога да кажа колко сериозно, но след един разговор, който имах днес с представител на фирма, кандидатстваща да поеме ремонта, започнах да осъзнавам, че утешителните предвиждания на моя зам.-директор по техническите въпроси, че само половината от деня сцената ще бъде заета с ремонтни работи, а през другата половина ще може да се репетира и играе, са чиста заблуда. Става ясно, че ако започнем ремонта, най-късно около средата на октомври ще трябва да отстъпим напълно сцената на работниците. Какво ще правим тогава? Ако все пак имаме гаранция, че на 1 януари ще можем отново да разполагаме със сцената, бедата няма да е толкова голяма. Но ако и след тази дата останем без сцена, сезонът ще бъде практически провален. Тогава и моето оставане в театъра ще изгуби до голяма степен смисъла си.

Вчера имах среща с пет актриси, които са предвидени да играят в проектираната постановка на “Страхотни момичета” от Керил Чърчил. Коста Илиев ми даде пиесата. Извади я от “резерва” в чекмеджето си. Когато ми я даваше, ми каза, че я пазел за “черни дни”, за спасение в случай, че незатите актриси станат много. Все още нямам окончателно потвърждение от Мадлена Недева, че е съгласна да бъде режисьор и че може да се отдели от Лондон за около два месеца. На актрисите обясних в подробности как стоят нещата. Те се съгласиха да поемат риска на една авантюра с един неизвестен режисьор и един крайно кратък репетиционен срок.

6 септември 1991, петък

Ремонтът вероятно ще ни принуди да прекратим дейността си на голямата сцена поне до края на декември. Ударът е тежък, той срутва цялото грижливо подреждане на репертоара и ще наложи пренареждането му. И това няма да е най-голямата беда. Лошото е, че принудителното бездействие на част от хората поради ремонта ще съвпадне с времето на определяне на новите заплати и уволняването на някои от тях.

Снощи се чухме с Мадлена, по всяка вероятност тя ще пристигне на 15 септември. А вчера имах разговор с Коко Азарян, опитах се да го запаля с идеята да направи постановка на комедията на Арабал с наши актьори на сцената на НДК, щом ще трябва да се лишим от нашата сцена. Поиска едно денонощие, за да даде отговор. Днес по обед ми се обади по телефона, за да ми каже, че приема. Предполага се да вземе за изпълнители Велко Кънев, Георги Мамалев, Тодор Колев и Антон Радичев. Ще съберем в един спектакъл първите комедианти в театъра ни, би могло да излезе нещо наистина много смешно.

Така че за 24 часа се изясни въпросът за две предстоящи постановки.

9 септември 1991, понеделник

Понякога, като ходя по коридорите на театъра – странно защо точно тогава, – ме връхлита внезапно удивление, че съм директор на този театър и с изненада разбирам, че макар да прекарвам всеки ден толкова часове в тази сграда, не мога да осъзная напълно реалността на директорството, по-скоро не мога да се превъплътя в ролята на директор, между мен и ролята остава някаква дистанция, заложена вътре в мен, в съзнанието ми. Аз все още не мога спонтанно да изрека “моя театър”. Иначе той заема мислите ми, отнема съня ми. Но каквото и да правя за него, правя го от чувство за отговорност, не от грижа за “своето”. Боя се, че тази дистанция няма да изчезне, ще ходя по коридорите, ще обикалям из сградата, ще ме поздравяват като “господин директора”, но аз ще продължа да възприемам всичко това някак отстрани, като посетител, който ще си отиде точно така, както е дошъл. Днес, понеже е неприсъствен ден, влязох в кабинета си и в един момент се сепнах от усещането, че съм попаднал в позната, но чужда стая. Може би възрастта е направила чувствата ми неподатливи на адаптиране, отнела им е гъвкавостта, способността да се привързват към нови обекти. Така или иначе не е приятно да се улавяш с такива чувства сред цял театър, който ръководиш…

14 септември 1991, събота

В началото на месеца от Министерството ми изпратиха писмо, с напомняне, че по силата на постановление 110 на МС съм длъжен да пенсионирам всички навършили пенсионна възраст служители на театъра. Тогава се обадих на колеги от Министерството и те ме успокоиха, че се очаква уточнение, че постановлението не се отнася за творческите кадри.

Помислих, че въпросът е решен. Но в четвъртък от Министерството са поискали сведение колко и кои са пенсионираните. Извиках ръководството на профорганизацията, за да се посъветвам какво да правя. Когато се съберат повече хора и мненията са повече. Накрая се разбрахме, че няма да се прави нищо, а аз, като директор, ще напиша писмо до министъра с молба той да изясни положението с нашите актьори. Постарах се писмото да бъде много внимателно. Завчера го изпратих. Взех копие от него да го покажа на Стойчо Мазгалов, председателя на дружеството на САБ, и то остана в джоба ми. Ето какво съчиних:

“След като обсъди въпроса за пенсионирането на навършилите пенсионна възраст актьори от Народния театър “Иван Вазов” в светлината на постановление 110 на МС, дирекционният съвет на театъра ми възложи да се обърна към Вас с молба да проверите още веднъж дали е възможно от действието на споменатото постановление да бъдат изключени всички актьори, като особена категория творци.

Известно е, че трупата на Народния театър преди няколко години претърпя тежко психологическо и творческо сътресение с едновременното пенсиониране на 37 актьори. Тази травма още не е излекувана и тя е причина за опасения от ново сътресение. Съзнавайки деликатността на молбата, която ми е поръчано да отправя към Вас, бих се радвал на Вашия отговор.”

Мъча се да не предизвикам гнева на министъра с нашето питане, зад което прозира съпротивата ни срещу искания акт за пенсиониране. Не вярвам, че ще получим отговор. Но ще спечелим време.

29 септември 1991, неделя

Вчера министърът на културата Димо Димов дойде на посещение в театъра. Обади ми се още в понеделник сутринта по “петолъчката”, по която разговарям само с министерството, за да ми каже, че иска да се срещне с колектива на театъра. Попитах го бърза ли, той ми отговори, че ако работим в събота, за него би било най-добре срещата да стане в събота в 11 часа сутринта. Изразих опасенията си, че в събота в този час хората може и да не дойдат, но той нямал друго удобно време и аз се съгласих. Поиска ми също “концепция” за развитието на театъра, което аз схванах по-скоро като материал във връзка със срещата. Предупреди ме да няма “литература”. И аз му написах в три страници какви задачи в най-общи линии си поставям в близкото бъдеще.

Междувременно в театъра събитията течаха по-скоро неуверено, отколкото бурно, което изопна нервите ми. Мадлена Недева започна репетиции на “Страхотни момичета”, но първата й среща с Младен Младенов и Мария Диманова – двамата художници на декора и на костюмите – минаха напрегнато. Младен веднага се опита да се прави на интересен и разговорите започнаха да се въртят в омагьосан кръг, около въпроса “колко реалност” има в пиесата. Разбира се, въпросът не е никак маловажен, но при екстремните обстоятелства, при които започва работа тази неопитна жена, която вижда за пръв път лицата на актрисите и на всички останали, която не познава сцената и навиците ни, а се заема да направи постановка за 45 дни, т.е. за около нечуваните 30 или 35 репетиции, всяко чоплене в непродуктивна посока може да се окаже фатално. Присъствах на разговорите и противно на правилата ми в определени моменти вземах думата, при което се стигна дори до остра размяна на реплики между мен и Младен. В поведението на Младен в последно време забелязвам странна промяна. В ушите ми още остро звучат думите му, произнесени наскоро по адрес на Леон Даниел – “един добър занаятчия”. Те ме смаяха. Да нарече занаятчия не друг, а Леон! Двамата с Леон са правили незабравими постановки – “Хамлет”, “Поетът и планината”, мислех, че са приятели или че поне се ценят като творци. Сякаш някакво озлобение е заело в душата му мястото на старите приятелства.

В крайна сметка на петия или шестия ден нещата като че ли потръгнаха и както после разбрах, причината била, че Младен мъчно стигал до идеята за декорацията и предизвиквал споровете, за да отлага собствените си ангажименти.

Появи се и още един източник на напрежение. От Министерството на културата получих писмо, с което ми съобщават, че ми отнемат правата на инвеститор за предстоящия ремонт на сцената и ми нареждат да осигуря стаи за канцеларии на инвеститорите и строителите. Това вече преля чашата. Само преди месец ми бяха изпратили писмо, в което ми съобщаваха, че инвеститор ще бъда аз. Очевидно някакви чиновничета си правят игрички не без користен интерес и зам.-министърът подписва писмата, които му поднасят (или той нарежда да ги пишат?), без поне да ми се обади, че ще утвърди подобно решение. Седнах веднага да пиша докладна записка до министъра с доста остър тон. Впрочем несъгласие с политиката на министерството се съдържа и в “сведението”, което изпратих вместо исканата “концепция”.

Така че, когато в събота около 11 часа в кабинета ми влезе министърът – след една година той най-после намери време да стъпи и в този кабинет и въобще в театъра – моето настроение не беше никак благоразположено, а и той явно пристигна наежен от онова, което е прочел в “сведението”. Попитах дали е получил докладната ми записка, той отговори, че това не е начин на разговор, защо не съм го потърсил да се срещна с него. Аз пък му отговорих, че не виждам причина да искам среща, след като става въпрос за дреболии, за които не заслужава да му губя времето, но че е по-добре да съгласуваме взаимно стъпките си преди да вземаме решения. Не се разбрахме, и двамата повишихме тона и той нервно стана и се упъти към салона, където ни чакаха стотина души от колектива.

Срещата мина спокойно, в изказването си той ме клъвна, незабелязано за останалите, аз също го клъвнах, но накрая нещата почти се загладиха. Той си тръгна, без да изчака да го изпратя. Настигнах го по стълбището, където някой го беше спрял да говори с него. Ръкувах се, той ми предложи да отида в понеделник да се обясним, аз му казах, че може би ще е по-добре да си подам оставката, а той ми отвърна, че всеки има право да си подава оставката. С тази размяна на реплики се разделихме.

Никола Вандов, който съпровождаше министъра, беше си сменил цвета на лицето от това, което чу, той се качи с мен в кабинета ми, за да разбере какво става. Опитах се да му обясня с двете противоречащи си писма каква е добронамерената ми молба към министъра. Но Димов е в момента обект на безмилостни, дори неприлични по тон критики и подигравки и очевидно е взел моите несъгласия с неговата политика като сигнал, че и аз минавам в лагера на противниците му. В “сведението” бях написал, че нищо, подчертано нищо, не е променено в системата на управление на театрите. По същество това е пълно отрицание на неговите претенции, че е започнал някаква реформа. Той развива също така мисълта, че Народният театър трябва да защити името си с продукция, достойна за това име, иначе друг някой театър с по-добри спектакли ще се нарече Народен театър (нещо като класация на футболно първенство). В “сведението” не скрих, че намирам за наивна (първоначално мислех да напиша “глупава”) тази идея. Той се е досетил какво имам предвид. Едно от “постиженията” на неговата реформа е, че направи еднакви заплатите във всички театри и сега в Народния театър заплатите са такива, каквито са и във всеки друг театър в страната. Това също е глупаво равенство. Общо взето добрите ни до този момент отношения рязко се влошиха.

30 септември 1991, понеделник

Днешният ден минава бавно и тягостно, навън е истинска жега. На път за театъра, минавайки покрай сградата на министерството, си мислех как да постъпя с една покана да участвам в международна среща на директори на театри от Източна и Западна Европа в Болоня на 16 и 17 ноември. Съчиних по този повод докладна записка до зам.-министъра Ивайло Знеполски с молба да получа от министерството пари за път. Мина ми през ум дори да му се обадя по телефона или да отида при него, за да му обясня за какво става въпрос.

Около обед при мен влезе Иван Добчев. В стаята ми имаше други хора, поради което той веднага излезе, като каза, че иска няколко минути за конфиденциален разговор. Когато останахме сами, той ми разказа, че в събота, след като министърът си отиде и аз на раздяла му заявих, че ще подам оставка, той бил извикан в министерството, където му предложили да стане директор на Народния театър. Той отказал, като им изтъкнал, че сега не бива да се правят промени. В последните дни на печално прославилото се тяхно управление и министърът, и заместниците му явно искат да направят нещо.

Случилото се може да има, може и да няма продължение, ще зависи какво решение ще вземе министърът, но аз не бива да го улеснявам, като си подам оставката. Сега вече не. Все пак аз дойдох в театъра с надеждата, че мога да променя нещо. Не искам да си отида преди да съм видял промяната. Мисля, че периодът на илюзиите свърши.

26 октомври 1991, събота

Репетициите на “Страхотни момичета” продължават и вече приехме, че определената дата за премиерата си остава непроменена – 1 ноември. Възникваха спорове, търкания, напрежения, имах два продължителни разговора с Младен Младенов, втория днес, в които се обяснихме криво-ляво и той най-после показа готовност за отстъпки и съгласие. С голяма изненада трябваше да установя, че този човек, правещ впечатление на смел и безкомпромисен, е всъщност отровен от една почти патологична подозрителност. Той е опак, труден, упорит, но безспорно умен и талантлив и аз го обичам с искрено приятелство. Но той не може да е приятел, защото те гледа с подозрение, че му кроиш някакви “козни”, както сам се изразява. Днес му обясних, че за съжаление природата ме е лишила от умението да кроя козни и че проявява излишна мнителност. Но той не умее да слуша какво му говориш, в главата му нещата са подредени в определен ред и нищо не може да предизвика пренареждането им. При тези обстоятелства истински диалог е невъзможен.

Миналата събота завърши гастролът на американската танцова трупа, която поканих, след като се разбра, че тазгодишният “Театър в куфар”, в който трупата трябваше да участва, няма да се проведе. От финансова гледна точка гастролът мина по-добре от очакваното, но от артистична гледна точка няма съмнение, че не можа да стане събитие. Очаквах малко повече по отношение на качеството. Тези танцьори се оказаха полу-самодейци. Но публиката ги прие и напълни 6 салона.

Преди двадесетина дни ме посети Вили Цанков с изненадващото напомняне, че съм обещал да го назнача в театъра. Уточних, че не съм обещавал да го “назнача” в театъра, тъй като той е на пенсионна възраст и това е невъзможно. Но мога да сключа с него договор за определена постановка. Тогава той ми каза, че се отказва от политиката. Само няколко дни по-късно обаче видях името му в листата на кандидати за народни представители на БЗНС или друга партия, може да бъркам. Той ми потвърди в разговор по телефона, че неговото име е поставено фиктивно, всъщност той няма да бъде избран. Това излезе вярно, нито един човек от неговата партия не беше избран. Но едногодишният престой на Вили във Великото Народно събрание му е оставил, изглежда, дълбок отпечатък. Вили продължава да гледа на себе си като на политически мъж, макар да не разбира нищо от политика. При мен той идва с важност, говори кратко и императивно и си отива много акуратно. Бих искал да направи една или две постановки, но той държи на идеята си за “Тит Андроник”, а на мен никак не ми се ще да се залавям точно с тази пиеса точно в този момент.

Снощи гледах едно моно-представление по покана на Георги Мамалев. Той го играе вече няколко месеца и сигурно печели от него добри пари. Представлението не е лошо, но е чиста проба естрада. Като текст, който се изговаря, сценарият не ме задоволи, има съмнителни литературни качества. Затова преди малко се обадих по телефона на Станислав Стратиев да го питам какво става с идеята му да направим в театъра спектакъл по негови фейлетони. Каза ми, че е разговарял с Добчев и че разговорът им трябва да продължи. Това е добре, има шанс и ние да направим подобен спектакъл, но бих искал той да бъде политическо кабаре с литературни качества.

5 ноември 1991, събота

Отново започва да се говори за въвеждане на договорна система в театъра. Въпросът се обсъжда още от 1986-87 година. Подхвърлиха се сума красиви и смели идеи, докато не се разбра, че действащото законодателство не допуска реализирането им. И всичко бързо се забрави. Точно тогава в Народния театър пенсионираха накуп 37 актьори. Някои от тях не бяха се явявали на сцената с години. Въпреки това се надигна голям шум: “Как може да се пенсионират такива хора!” А какво да се правят, като не играят, пък получават заплати?

В това противоречие всъщност е големият проблем на театъра. Заплащането на актьорите с месечна заплата по безсрочен трудов договор поставя тези хора фактически в категорията на чиновници. А те не са. Чиновникът отива на работа всеки ден в определен час и в определен час си тръгва от работа, за което получава заплата. Той може да не е свършил нищо, но е присъствал там, на бюрото си, полагащите се 8 часа и с това добива правото да получи заплата. Актьорът, режисьорът, художникът и пр. не идва всеки ден на работа и няма определено работно време. Той идва на работа, само когато наистина има какво да работи: това са репетициите и представленията. В останалото време той просто не е нужен и никой не му търси сметка какво прави. Но когато е зает и когато не е зает той получава една и съща заплата. Оттук започват проблемите: той не работи като чиновник, а е заплатен като чиновник. Един актьор играе в 5 спектакъла и има месечно 20 представления, друг играе само в 1 спектакъл и има месечно 4 представления. Но и двамата получават еднакви заплати, защото в момента на определянето на заплатите им никой не е знаел какво ще бъде натоварването на единия и другия след година или две. Обаче след две години единият вече е натоварен петорно повече от другия. И по-натовареният основателно недоволства от заплатата си. Той е прав да иска да получава ако не петорно повече, то поне не еднакво с другия. Така ще бъде справедливо. На това място възелът се стяга. Но за да бъде повишена заплатата на по-натоварения, са нужни пари. Откъде да се вземат? Редно е да се вземат от заплатата на по-малко натоварения. Само че законът не го разрешава. Така възниква явното противоречие: заплащането да не отговаря на положения труд.

По-рано имаше категории, премиални, с които криво-ляво тази несправедливост се смекчаваше. Сега вече ги няма. И диспропорциите в заплащането добиха по-болезнен вид. Заплатите се оказаха ниски, без никакви надбавки към тях.
Договорната система би решила до голяма степен проблема. Договорът, първо, е временен, второ, отчита реалната натовареност на актьора. Така заплатата може лесно да се коригира в началото или в края на всеки сезон според заетостта на договарящия. Но тези, които не работят, ще изгубят заплатите си. Затова те ще бъдат против системата. Тяхната съпротива няма да позволи въвеждането на договорите.

13 ноември 1991, сряда

Чувствам се много уморен, празно ми е и не знам какво да правя. Почти до 19 часа бях на събрание в театъра, по-точно на среща с актьорите, както беше обявено в афиша за случая.

Преди седмица Стойчо Мазгалов ми каза доверително, че “някои колеги” биха искали да се срещнат с мен на разговор. Веднага се съгласих. Срещата беше разгласена по реда си, вчера самият Стойчо дойде на дирекционен съвет, разделихме се около 16.30 часа. Тази сутрин отидох по-рано в театъра. Скоро след влизането си научих, че на афиша за срещата е сложена лента с надпис “отлага се”. Веднага позвъних на Стойчо да попитам каква е тази история, тъй като срещата е с мен и най-малко по тази причина аз би трябвало да знам защо се отлага. Той ми обясни, че предната вечер наредил отлагането, защото получил криза на дископатия и бил схванат. Аз съм вече подозрителен за такъв род изненади, затова наредих да съобщят на всички актьори, че срещата ще се състои, както е обявена, а на Стойчо повторно се обадих, за да му пожелая скорошно оздравяване и да го уведомя за решението си срещата да се проведе. На него не му стана много приятно, но нямаше избор.

В 14.00 часа, както беше уговорено, се явих пред една пълна с хора зала, на която заявих, че съм поканен на тази среща и съм приел поканата, без да знам за какво ще разговаряме. Както на място се изясни, Мария Стефанова, Марин Янев и Михаил Петров подхванали помежду си някакъв разговор, който станал повод да решат, че трябва да се видят с мен в присъствието на целия колектив. Някои от присъстващите възмутено протестираха. Но работата вече беше тръгнала и аз призовах инициаторите да изяснят за какво става дума. Ставало дума за ремонта на сцената и за изказването ми, че за съжаление актьорите не са ме подкрепили в усилията ми да се отмени този ремонт. Наложи се още веднъж да изложа становището си. Казах, че не мога да си обясня защо актьорите на този театър са готови да се борят за всяка друга кауза, за отменянето на пенсионирането, например, но не си мръднаха пръста, когато работата опря до собствената им сцена, същата сцена, на която вадят хляба си и коват безсмъртието си. Сега те ще се лишат от нея за неизвестно колко време. Това не ги ли вълнува? Обяснявайки или изяснявайки пасивността си, актьорите ми изтъкнаха, че между тях и мен се е появила дистанция и че те се чувствали отдалечени от ръководството (за което вината очевидно е моя). Отговорих, че в това обяснение долавям носталгия по някогашния художествен съвет, за който от време на време се отваря приказка. Ако вие вярвате, че когато сте били в художествения съвет, сте ръководили театъра, а сега сте лишени от тази възможност, то би следвало днес да поемете отговорността за грешките на управлението в миналото: за диспропорциите в комплектуването на трупата, за състоянието на репертоара и въобще за положението, в което изпадна театърът преди моето идване. Ако не можете да поемете тази отговорност, трябва да признаете, че усещането ви за участие в управлението на театъра е било всъщност илюзорно. На вас ви се е струвало, че управлявате. За тази илюзия ли тъгувате сега?

Славка Славова беше може би предварително избраният говорител, който трябваше да ми отговори. Тя ми припомни, че още при първата ми среща с колектива на Народния театър съм заявил, че не храня особени симпатии към този театър (което е вярно). “Вие не обичате този театър, г-н Стефанов, затова сте се откъснал от нас и се опитвате да ръководите сам.” Не пропусна да отбележи, че привличам много външни актьори на гастрол, което увеличавало разходите.

Нямах време да отговоря, защото бързах за уговорената среща с новия министър на културата Елка Константинова във връзка с ремонта. Срещата беше поискана от нея предния ден и аз нямаше как да я насроча за друго време, още повече че държах час по-скоро да поставя на преразглеждане въпроса за ремонта. След половин час чакане Константинова ни прие, прегърнахме се, седнахме, и то в присъствието на Павел Васев и Ивайло Знеполски, двамата заместник-министри на Димо Димов, които продължаваха да изпълняват функциите си. Това присъствие беше непредвидено за мен, но не ме притесни, защото нещата трябваше най-после да се разнищят. Г-жа Константинова ме беше извикала на делови разговор, почти веднага ме попита как върви сезонът. Признах, че толкова грижливо планираният сезон ще бъде провален заради започналия ремонт на голямата сцена. Добавих, че съм настоявал пред г-н Васев да отложим работите за май или юни следващата година, за летните ваканционни месеци, когато театърът би могъл безболезнено да се лиши от сцената си. Обаче Васев беше непреклонен, не пожела да се вслуша в логиката на аргументите ми. И сезонът, както изглежда, ще мине без планираните постановки на голямата сцена.

Около час и половина се изяснявахме, докато стигнахме до компромисно решение: театърът сам да реши как да постъпи – да продължи ли ремонта или да го прекрати. Остана ние да търсим помещение, където да приберем частите на новото съоръжение, докато дойде краят на юни и излезем във ваканция. Ремонтът ще се извърши през ваканционните месеци и така ще спасим сезона. Васев омекна и се оказа, че отлагането е възможно. Утре трябва да търсим някакъв свободен хангар. Г-жа Константинова пое ангажимента да убеди финансовия министър Иван Костов да консервира милион и половина лева за следващата финансова година, с които да се заплати монтажът. С това аудиенцията свърши.

Върнах се в театъра след 17.00 часа, т.е. цели два часа след като бях напуснал събранието и за моя изненада заварих повече от половината актьори да ме чакат. Пак влязохме в камерната зала на четвъртия етаж, за да продължим разговора си. Сега нещата взеха по-сериозен характер. Разбра се, че хората се тревожат за съдбата си, за евентуалното си излизане от трупата. Трябваше да обясня още веднъж, че само в нашия театър никой от подлежащите на пенсиониране още не е пенсиониран, че във всички други театри (така поне твърдят от министерството) пенсионирането е извършено. Има правителствено постановление, което сме длъжни да изпълним. Озадачава ме защо всички други подлежащи на пенсиониране актьори са приели съдбата си като нещо в крайна сметка неизбежно, закономерно, само актьорите от Народния театър все още настояват да не излизат в пенсия. Те се поставят в някаква специална категория? В някакво привилегировано положение? И какво ще се промени, ако се пенсионират? Веднага ще сключа с тях договори и толкова. Само след месеци всички ще минем на договори. Тогава ще се заличи всяка разлика между пенсионери и не-пенсионери. Защо са тези вайкания? Признах, че сегашната структура на трупата е нерационална. При 23-ма мъже и 25 жени никой не може да осигури равномерна заетост на всички актьори. Липсата на определени възрастови групи и на някои актьорски “бои” налага да се канят гастрольори. А това според нашите актьори е начало на тяхното “подменяне”. В такава ситуация наистина е глупаво да ги призовавам да бъдат “поданици” на театъра си и да воюват заедно с мен за неговите интереси. Те не са сигурни, че утре няма да са извън своя театър.

Не се карахме, но разговорът беше горчив, откровен, на моменти жесток. Накрая аз бранех просто човешките си възгледи, а не положението си на директор, отново споходен от съмнението дали няма да е по-добре да се махна, след като основният въпрос за ремонта вече е на път да се реши.

14 ноември 1991, четвъртък

Днес около обед ме посети Юри Ангелов. Моите отношения с него са доста странни, на приливи и отливи, от остро противопоставяне до неустойчива търпимост. Остана повече от половин час и говори по неговия разхвърлян начин. Поводът за посещението му беше изказването на негов колега, че е глупак, щом е сключил договор за по-малко пари от тези, които съм му предложил. Преди известно време в някакво възбудено състояние Юри сам реши да подаде оставка, аз я приех. Но не отказа да играе на хонорар. Дойде да се договорим срещу какъв хонорар ще продължи да играе ролите си в трите спектакъла, в които участва. Той ми каза, че не държи на парите, колкото му дам. Казах му: 250 лв. “Много е”, отвърна той. Тогава 200? “Да, 200 е добре”, съгласи се той. Сега беше дошъл да ми се оплаче, че някой му се подиграл, дето се е съгласил на по-малка сума и искаше да поправим договора.

Но докато изплюе камъчето, ми наговори куп други неща, от които разбрах, че в театъра е бил подготвен заговор за моето сваляне и че събранието от предния ден е било предназначено да доведе до гласуване на вот на недоверие за ръководството в мое лице. Сред заговорниците той ми назова имената на десетина души. Един от тях си бил приготвил дори изказване от 12 страници, което в последния момент скъсал. Разколебаването вероятно е настъпило, когато са научили, че отивам на среща с новия министър по негова покана и че имам с проф. Константинова приятелски отношения.

Малко след като Юри си тръгна, ме посети друг актьор, който потвърди казаното за заговора и повтори имената на заговорниците.

18 ноември 1991, понеделник

На 14-ти, на другия ден след премиерата на “О, щастливи дни” с Таня Лолова, се обадих на Славка Славова, за да й предложа да изиграе няколко пъти нашите “О, щастливи дни”, тъй като намирам, че нашият спектакъл има какво да противопостави на другия. Тя се съгласи без ентусиазъм, каза, че няма нищо против, но държи, ако възобновим представленията, да има седмично поне едно представление, тъй като поддържането на текста е уморително. Аз приех. Остана да й се обадя още веднъж за съгласуване на датите на представленията. На 16-ти позвъних с въпроса дали ще се съгласи да играе в два последователни понеделника през декември, т.е в два почивни дни, тъй като програмата за декември вече е готова и други свободни дни в нея няма. Тя поиска да се справи с календара си. След което ми съобщи, че в първия понеделник е свободна, но във втория трябва да бъде в провинцията с колеги, на които не иска да обърка сметките. Колкото и да обича “своя” театър, не може да пожертва колегите си за него.

Вече съзнавам, че сгреших, като предложих ролята на Уини на Славка Славова. В българския театър днес има само една актриса, която е способна да изиграе блестящо тази роля и това е Маргарита Дупаринова. Не посмях да поканя Дупаринова, за да не дразня излишно многото незаети актриси. Тя е все пак пенсионер. От друга страна, исках да дам на Славка Славова възможност да направи “свой” спектакъл, защото “О, щастливи дни” е всъщност монодрама. Но няма как да не ми горчи от греха към Дупаринова. Тя можеше да направи нещо изключително. Жалко!

Утре трябва да започна в лична среща с всеки служител на театъра поотделно да договарям заплатите им. Ако е възможно, бих си спестил срещите с актьорите. След случилото се със замисления заговор не знам как бих могъл да застана лице в лице с повечето от тези хора.

29 ноември 1991, петък

Днес погребахме Гочо Гочев. Може би за мнозина той вече беше си отишъл, затова и нямаше много хора на погребението. Истината е, че от две години той изчезна и за него забравиха, разделиха се с него още докато беше жив. Смъртта дойде да сложи край на това мъчително потъване в небитието.

Днес в 11.00 часа трябваше да се срещна с подлежащите на пенсиониране актьори. Знаех, че ще бъде трудна среща, макар да я бях подготвял отдавна с предупреждения и обяснения. Дойдоха Сл.Славова, В.Бахчеванова, Г.Черкелов, Г.Георгиев-Гец, Ст.Мазгалов и Сл.Митев. Присъства също и Антоанета Войникова като предстоящ пенсионер. Не дойде Наум Шопов, не бяха го намерили, за да му кажат за срещата. Не мога да кажа, че прекарахме един тягостен час, но разговорът вървя мъчително, с явно несъгласие на гостите ми да приемат акта на пенсионирането си. Стойчо се оплака, че пенсионирането става в трудно време, когато парите и без това не достигат. Черкелов прибави към това, че излизането точно на тези актьори от театъра едва ли може да реши кадровите проблеми на една ненормална трупа, защото кой остава всъщност да представлява Народния театър? Сл. Славова потвърди известната си декларация, че повече няма да стъпи на сцената на този театър, “това вече не е мой дом”, каза тя.

Аз отново обясних, че пенсионирането не е по моя инициатива и че не аз го желая. То ми е наложено от един правителствен нормативен акт и аз не мога безкрай да отлагам изпълнението му. Мен ме притискат да го изпълня. Бях приготвил известия за пенсионирането, които връчих на всички и те ги приеха. Бях приготвил и договори за всеки поотделно, които да гарантират оставането им на работа в театъра. Въпреки всичко операцията беше болезнена и за мен. Тя ми струваше върховно нервно напрежение, което, като се прибави и погребалната церемония, изби в силно главоболие.

Мъчно ми е за тези актьори. Те са част от театъра, с който е свързана моята младост. Не мога да им го кажа, защото ще прозвучи лицемерно. Но е истина. Бахчеванова е пълна със сили актриса, последната й роля в “Страхотни момичета” е поразителна с максимално съвременния стил на изпълнение. Длъжен съм да запазя тази актриса и за самата нея, и за театъра. За останалите не бих могъл да бъда така категоричен.

Гец ми е малка загадка. Отвреме-навреме идва при мен и разговаряме дълго след края на работния ми ден. Всъщност говори той, аз го слушам. Неговите монолози са фантастично интересни, той ги играе като на сцена, не мога да разбера импровизира ли или повтаря нещо “изработено”, като че ли импровизация няма, но това не прави разказите му – по-точно е да кажа анекдотите му – по-малко увлекателни. Той ми говори за всевъзможни случки от живота си, най-често комични или куриозни. Говори с уста, с очи, с ръце и крака, става, разхожда се, ръкомаха, пак сяда, мисълта му скача и се къса, но една органична нишка на преживяване на спомена непрекъснато се развива. Бях така впечатлен, че в края на краищата му предложих да направим един портретен спектакъл от всички тези негови преживелици. Той ще ги разкаже, ние ще ги запишем и ще ги сглобим; ще има възможност и за импровизации. Беше споменал, че е разказвал повечето от историите си пред различни хора, които много са се забавлявали да ги слушат при срещи с него. Ефектът им е проверен. Той прие. После, изглежда, премисли и дойде да ми каже с много заобикалки, че подобни разкази не могат да се превърнат в спектакъл. Всъщност искаше да ми каже, че хората, на които е разказвал тези случки, не са били в театър. Те са го канили да се срещнат с него, да му се радват и с готовност да го слушат, независимо какво им приказва. Те просто го посрещат с любов, с хляб и сол и го носят на ръце. То не е спектакъл, казва ми той. На спектакъл хората идват и с лошо сърце. Чудно наблюдение! Онези, които го посрещат с хляб и сол, са отворили сърцето си, той трябва само да прекрачи и да влезе в него, докато сърцето на обикновения зрител, дошъл с билет да гледа представление, е затворено сърце, което актьорът трябва да превземе. Гец се бои, че разказите му ще се окажат слабо обсадно средство за завоюване на затворените сърца. Затова ми предложи да мислим за истински спектакъл. Той единствен няма роля в игралния репертоар и не може да сключи договор за оставането си в театъра след пенсионирането му. Няма ли да мога да му намеря нещо подходящо?

Славка Славова е другият проблем. С нея постепенно стигнах до конфликт. Причината е, че тя се увлече да играе ролята на доайен на трупата и да застава начело на всяка колективна акция. Тя оглави действията на кандидат-пенсионерите да намерят начин да избегнат пенсионирането. Ст. Мазгалов ме накара да напиша писмо до министъра с молба да направи постъпки пред Министерския съвет за отмяна на 110-то постановление по отношение на актьорите. Написах писмото и го изпратих. После делегация начело с г-жа Славова посетила министър Димов. Не знам какво са говорили там. Когато министърът дойде в театъра, темата беше отново засегната. Но министър Димов тайно ме смъмри, че съм му изпратил писмо, вместо да изпълнявам постановлението.

Днес се разделихме с г-жа Славова почти като врагове. Тя ми даде да разбера, че съм я наранил непоправимо. С какво? С това, че на 67-годишна възраст я поканвам да излезе от щата на театъра, но да продължи работа като актриса? Тя не можела да понесе подобно унижение. Разбирам, готов съм дори да съчувствам, но не е в моя власт да направя друго.

1 декември 1991, неделя

Не мога да спра ремонта. Опитахме се да намерим хангар, където да складираме пратката с частите на новата сценична техника, но не можахме да намерим, а и да бяхме намерили, наемът сигурно щеше да е непосилно голям. Така че театърът остава без сцената си и по тази причина репертоарът основно се променя. Това е почти катастрофа. Имаме само Камерната сцена. Голямата част от актьорския състав просто се прощава с планираните ангажименти, стои неизползван. Това е нездравословна обстановка за актьори, които искат да работят, а всъщност бездействат. Екипът монтажници от АЕЦ Козлодуй, който беше избран като най-квалифициран, обещава да приключи работата си до края на януари. Много искам да вярвам, че ще удържат на обещанието си. Иначе сезонът ще бъде провален.

8 декември 1991, неделя

В петък от 14 часа беше насрочен режисьорски съвет, на който бях поканил всички режисьори, художници, драматурзи, композитора Кирил Дончев. Близо час в началото разглеждахме текущи въпроси, главно проекта за сценография на Атанас Велянов за постановката “Този свят е сцена”, която Минчо Събев трябва да направи в порядъка на нещо като бенефис на Черкелов като единствен говорящ изпълнител на една композиция от монолози и сонети на Шекспир. Знаех, че колегите не са настроени благосклонно към гастрола на Минчо Събев, настроението им е направо враждебно. Това сложи отпечатък върху обсъждането, дори двама от пряко ангажираните в постановката – Мария Диманова и Кирил Дончев – дадоха да се разбере, че нямат доверие в крайния резултат. Въпреки това единодушно негативно отношение, никой не предложи да се откажем от проекта. Вместо това Ив. Добчев заяви, че не вярва на съвети и на други колективни органи, предназначени да дават мнение. Трябваше да декларирам за кой ли път, че съм свикал съвета не за да се освободя от отговорност, а за да чуя какво мислят хората, с които сме се събрали да правим театър. Ние нямаме претенции да сме единомишленици – лично аз не вярвам в единомислието, – но ние така или иначе вършим общо дело и всеки носи отговорност към общото. Достатъчно е да сме съгласни за общата насока на движение, което предполага поне да си кажем какво трябва да правим и какво н е трябва да правим като театър.

За съжаление разговорът не можа да се центрира върху този основен въпрос. По височината на гласовете и по остротата на разменените думи на моменти разговорът стигаше до равнището на караница. Всеки имаше на ум нещо свое и не желаеше да се вслуша в думите на другия. Казах им, че има признаци за промяна в театралната ситуация, публиката започва да се връща в салона и сега е много важно да видим за какви спектакли се връща, което значи да размислим какъв театър трябва да правим в тази ситуация. Имах предвид няколкото извънредни постановки, които възнамеряваме да реализираме в създалата се особена обстановка с ремонта на сцената. Имах предвид подреждането на следващите ни премиери като заглавия. Но разговорът не тръгна. И аз напуснах заседанието.

Докато записвах това, на телефона се обади Вили Цанков за неговата постановка на “Убийци”. На мястото на Ели Скорчева решил да вземе Камелия Недкова. Добре, не възразявам, но около постановката му се навързват цяла купчина неизвестни. С тях какво ще правим?

(Няколко часа по-късно)

Вчера наваля сняг. Днес продължи да вали. Излязох около обед да се раздвижа и да успокоя малко нервите си. Срещнах познат, който се опита да се шегува със снощното телевизионно предаване. Той каза, че сега в Народният театър е пълно с бивши: бивши членове на ЦК на БКП, бивши народни представители, бивши партийни секретари, бивши народни и заслужили артисти… Мнозина ще гледат сеир и ще се забавляват с нас. От разходката ли, от неговата шега ли или от нещо друго, не знам, но се прибрах с доста по-добро настроение.

10 декември 1991, вторник

Вили Цанков подновява репетициите на “Убийци” с Камелия Недкова в ролята, от която се отказа Ели Скорчева. Заварих го да репетира с Мариус Донкин, но в атмосферата имаше нещо унило. Около обед Мариус ме сюрпризира с известието, че има намерение също да се откаже от ролята си, тъй като Вили предлагал напълно неприемливо политизирано решение на спектакъла. Как ще се развият събитията ще проличи утре, ако Мариус наистина обяви оттеглянето си. Това би означавало окончателно прекратяване на работата. Възможно е да ме очакват бурни обяснения, но Вили просто е излязъл от релсите и мозъкът му се е помътил от политиката.

Дойде ми на гости Гец. Както обикновено, напълно неочаквано. Когато той влезе при мен, секретарката знае, че за други вече ме няма. Срещите ми с него са винаги извънредно любопитни, той ми разказва не само свои истории, но и истории за някогашни именити актьори, които е познавал отблизо. Но постоянно се притеснява, че отнема от времето ми и в началото на всеки нов разказ заявява: “Това за последно”. А вижда, че ми е страшно приятно да го слушам. Този път му казах, че не очаквам посещения, да бъде спокоен. Той се отпусна и взе да ми разказва за Косьо Кисимов и за “магиите” му. Започна с нещо наистина куриозно, за което не бях чувал. “Ти знаеш ли, че бай Косьо ни научи да сядаме върху ролите си, ако ги изпуснем?” Не можах веднага да разбера какво иска да каже. И той ми обясни, че от Кисимов тръгва поверието, че ако случайно изпусне да падне отделен лист от текста на ролята си или – не дай Боже! – целия текст, актьорът трябва да седне върху падналите листи, иначе няма да му върви.

“Един ден, разказва Гец, отбивам се да купя нещо в магазина за плодове и зеленчуци срещу ВИТИЗ. Под мишница нося пиесата с ролята си, но листите са само сложени в папката, не са перфорирани и захванати. Взех аз, каквото взех, и се наредих да плащам на касата, зад мен две жени също чакат. И точно като рекох да извадя парите от портмонето, папката под мишницата ми се плъзна надолу, аз я стиснах здраво и я задържах, но няколко листи се разхвърчаха в краката ми. Бре, мама му стара! Аз съм до самата каса, мястото съвсем тясно, жените зад мен ме гледат, може и да знаят кой съм, едната се наведе да събере листите. “Назад!”, изревах аз и жената уплашено се дръпна, кой знае какво си е помислила. Сега, казвам си аз в ума си, ще ги вдигна от пода…, ама как така ще ги вдигна? И тъй, както си стоях, подвих крака и седнах върху листата. Това е положението, аз знам, че трябва да седна, иначе лошо.”

Според него това поверие се шири не само сред актьорите от Народния театър. Наскоро при запис в радиото, когато били само двамата с Ириней Константинов в студиото, Ириней изтървал една страница от текста си и срам не срам се смъкнал от стола, за да седне върху падналия на пода лист. Гец твърди, че Апостол Карамитев е бил между най-верните последователи на този фатализъм, на който всеки човек на изкуството лесно се поддава. Той ми разказа също как един ден трябвало да отиде в телевизията за предаване “на живо”, било в първите години, когато за запис не можело да се мисли. Трябвало да научи неголям текст, в това число и едно стихотворение. “Учих, вика, стихотворението, но виждам, че времето да тръгвам наближава, а аз не съм сигурен в текста и от притеснение като че ли още повече го забравям. Тръгнах от къщи, целунах жена си на вратата, тя дори не можа да разбере защо я целунах, и вървя по улиците, беше хубав, топъл ден, нямаше много хора, но все имаше и си викам защо и аз не съм като тях, ами трябва сега да се мъча с това стихотворение, дето не го знам. И вече наближавам телевизионната кула, където трябваше да отида, гледам, насреща ми се задава някаква жена, само че още е далеч и на улицата сме само двамата, тя носи някаква чанта, млада ли беше или стара, не обърнах внимание, но си казах, че ако се размина с тази жена отдясно, изпълнението ми ще мине добре, не се ли размина отдясно, работата е лоша. Жената си върви срещу мен и изведнъж взе, че кривна да се изкачва по една пътека към блока на улицата. Аз, като я видях да завива, си рекох: втасахме я! Ще пропадна! И взех да бързам, да подтичвам, за да я достигна. А тя, като видя, че тичам подир нея, изглежда се стресна, защото бяхме само двама, взе да се оглежда подозрително, но аз я изпреварих, заобиколих я отдясно и кротко си продължих. И стихотворението си казах без грешка.”

Гец ми разказа още за сложните магии и заклинания, които правел Косьо Кисимов. Преди началото на някакво представление Кисимов се отбивал в гримьорната му и му искал “на заем” една кибритена клечка. Гец споменал за тази работа пред Владо Трандафилов, а той го подучил веднъж да не даде кибрит на Кисимов. Гец го послушал и се престорил, че няма кибрит. “Косьо щеше да полудее!” Накарал го да вземе “на заем” една клечка от друг и да му я даде. Такава трябва да е била магията.

Актьорът, изглежда, е фаталист. Самият характер на творчеството му го излага на случайности и всички тези “магии” и “заклинания” са всъщност опити за обезсилване на лошата случайност. Вярата в силата на магията е нещо двойнствено. От една страна, тя заробва актьора, като го кара да прави невероятни неща, за които разказва Гец. Но, от друга страна, когато магията е извършена, актьорът се въоръжава с невероятна вътрешна увереност и е способен да преодолее всякакви разяждащи го съмнения.

25 декември 1991, сряда

От много години насам, вече не знам колко, Коледа за пръв път отново е официален празник. Преди няколко дни наваля сняг, който на много места се стопи, но още го има; днес е слънчево и сравнително топло. Затворил съм се в стаята и ми е ужасно приятно да си мисля, че днес и утре мога да си остана вкъщи, без да има нужда да ходя някъде или да се срещам с някого.

По силата на не знам какви асоциации си спомних за едно представление, което гледах в Париж през 1987 г. във връзка с предложенията за участие в новия фестивал “Театър в куфар”. Наричаше се “Кредо” и трябваше да го гледам в трудно достъпен салон в Студентското градче (Cyté universitaire) заедно с проф. Снежина Панова. Бяха ни запазили места, но ми бяха казали от френския ITI-център, който ни изпращаше да гледаме предложения от него спектакъл, да се явим малко по-рано и ние бяхме на мястото почти половин час преди началото, което пък се забави, защото нямаше зрители.
Представлението започна в присъствието само на четирима зрители; няколко реда зад нас бяха седнали две момичета. А салонът побираше вероятно около 200 души. Докато чакахме началото, отворената сцена тънеше в полумрак и нищо не можеше да се различи на нея, но когато прожекторите блеснаха, се видя, че там е изградена с максимална точност публична тоалетна, по-скоро един сектор от публична тоалетна: бели фаянсови плочки, истински писоари, кабини и клозетни чинии. Една жена, “съдържателката” на тоалетната, в следващия час-час и половина щеше да ни разкаже историята си във вид на дълъг монолог. Името й беше Кредо, съкратено от по-дълго име. Пристигаше с две торби с покупки, както пристига човек в дома си. Само че нейният “дом” беше тази тоалетна. За жената тоалетната беше работно място, дори повече от работно място, защото тя явно беше така свикнала с обстановката, че не гледаше на нея, както би гледал всеки външен човек, влязъл тук, за да се облекчи. Тази жена се беше докосвала многократно до белотата на всяка частица от интериора и вече я възприемаше с някакво интимно чувство, тъй като тя, макар да не беше я създала, беше я поддържала с ръцете и с труда си. Мисля, че действието можеше да се разиграва и другаде. Авторът и режисьорът са искали да шокират зрителя още със самия избор на мястото на действие – толкова необичаен за театрално зрелище, – както и може би с избора на социалното (и професионалното) положение на героинята.
Самата фабула представляваше низ от спомени, едно връщане в миналото, в преживяното, а може би и в измисленото, в смесицата от истина и въображение, каквато всъщност са всички наши спомени. Връщането стигаше до ранната младост, до първите момински увлечения и първата любов, до времето, когато се е разиграла и първата драма с незаличими последици за по-нататъшния живот на героинята. Тя си спомняше за изнасилването, което я беше травмирало. Говореше като на себе си, без да обръща внимание какво прави. И понеже се намираше в тоалетна, тя несъзнателно отвори вратата на една от няколкото “кабини”, вдигна поли и седна на тоалетната чиния, облекчи се, без притеснение, че я гледаме, после пусна водата. А когато дойде моментът да разказва за изнасилването, както беше останала със свален до глезените чорапогащник и с разтворени крака, тя вдигна отпред полата си така, че я видяхме гола от кръста надолу, зацапана с кръв между бедрата, видяхме я със следите на изгубеното девство и в тези следи имаше нещо брутално и стъписващо с безсрамието си. В тази интимна женска голота като че ли беше изчезнала всякаква еротика, въпреки че жената беше млада и хубава. Не мисля, че в сценичната ситуация имаше достатъчно основания за такъв драстичен жест, за подобен ексхибиционизъм. Гледах голотата на актрисата, без да съм потресен, с притеснителното чувство, че виждам нещо, което не бива да виждам. Изпитвах някакво съжаление и съчувствие към актрисата, че трябваше да се показва по такъв начин пред нас, четиримата й зрители. Но главно си мислех, че никак не е лесно да си актриса (актьор), защото си длъжен да се подчиняваш на всяко хрумване на режисьора и да вършиш понякога дори засягащи достойнството ти неща.

През коледния ден нямах много вълнения, но пък колкото ги имах, бяха приятни, окръжени от разтоварващо спокойствие.

2 януари 1992, четвъртък

Около Бъдни вечер усетих, че се разболявам от грип, жена ми също. От кихане минах към кашлица и хрема, от които и до днес не съм се отървал напълно. Така че два-три дни по Коледа останах вкъщи, не бях за пред хора с течащия си зачервен нос. На 28-ми около 15 часа ми позвъниха от кабинета на министър Константинова, водих кратък разговор с нея. “При мен току-що бяха най-големите български актьори. Искам да ви помоля да не ги пенсионирате” – така започна разговорът. Аз с готовност се съгласих да изпълня молбата й, след което се уговорихме за една по-продължителна среща в първите дни след празниците, когато ще бъда здрав.

На следващия ден отидох в театъра, макар и все още болен, за да съобщя новината. Първият, на когото казах за обаждането на министъра, реагира ядосано: “Тези хора продължават да си уреждат проблемите така, както едно време. По-рано ходеха при генералния секретар на партията. Сега ходят при министъра. Нищо не се е променило.” Мисля, че така ще коментират не един и двама колеги, защото Леон Даниел, Вили Цанков, Коста Цонев, Емилия Радева и още куп други актьори вече са пенсионери. Пак ще ни одумват, че се задействат рефлексите на недосегаемите. Но аз с облекчение ще прекратя процедурата за пенсиониране. Обаждането на министър Константинова е за мен алиби, то ме разтоварва от отговорност за изключението, което ще се направи за актьорите от нашия театър. Аз нямам право да наруша постановление на Министерския съвет, но щом министърът нарежда… Това е вече негова воля.

Така или иначе оставането на тази група актьори в състава няма да ме освободи от по-важния проблем за тяхната ангажираност. Истината е, че младата режисура просто не желае да работи с повечето от тях. Счита ги за склерозирали, за неподдаващи се на режисура себелюбиви “гении”, капризни в претенциите си и самоуверени в своята изключителност. Стефан Гецов преди няколко дни ме посъветва да се върна към “реалистичния театър”, което за него се отъждествява с Чехов (но дали само с Чехов?) и се противопоставя на автори като Бекет. Всъщност те са поклонници – може би интуитивно, без да го съзнават – на соловия театър, на театъра на звездите с една или две главни роли (които, разбира се, трябва да играят те), роли, които им дават възможност да блестят. Ако тръгнем да търсим специално за тях пиеси с такива роли, ще трябва да се откажем от това, което се нарича художествена политика. Вместо актьорите да обслужват репертоара, репертоарът ще трябва да обслужва актьорите. И всичко да се обърне с главата надолу. Такава нелепост няма как да допусна. Но “старата гвардия” няма да ми го прости.

3 януари 1992, петък

Телевезионната журналистка Стефка Димова, с която имах една безплодна среща, ме е търсила няколко пъти преди празниците, за да ми съобщи, че на 11 януари ще прави предаване за Народния театър. Вчера ме намери по телефона и аз й казах, че нямам особено желание да участвам в предаването й “Култура за всички” при положение, че то практически злепоставя хората на изкуството, въпреки декларираното желание да ги защити. При нашата среща тя ми беше намекнала, че е посещавана в дома си от актриса от театъра, която й досажда с часове. Не се заинтересувах коя е тази актриса, пък и тя едва ли щеше да ми каже името й. “Трябва да говорим за репертоара” – ми повтори тя два пъти по телефона. Интересно кой толкова усърдно й внушава, че е много важно да се обсъди публично по телевизията репертоарът на Народния театър. Знае ли тази журналистка, че до края на януари театърът няма да може да играе на голямата си сцена и че при това положение за репертоара няма смисъл да се говори? За мен не е проблем да откажа да участвам в предаването. Но какво ще последва от това?

3 февруари 1992, понеделник

След премиерата на “Краят на играта”, която се състоя преди десетина дни, днешната премиера на “Лоренцачо” имаше особено значение, тя даваше следващото свидетелство за присъствието в театъра на двама нови режисьори – Иван Добчев и Маргарита Младенова. Около работата над постановката възникнаха проблеми. Първо, още в началото Юри Ангелов дойде възмутен да заяви, че не желае да участва в този спектакъл от “клипове”, както той окачестви сценичната редакция на пиесата. И си подаде оставката, която аз мигновено приех. (Сега Юри моли да се върне на работа в театъра дори като сценичен работник.) После неочаквано излезе от строя Антоний Генов в един напреднал период на репетиции – трябваше спешно да се оперира. Жана Караиванова също излезе от строя. Стоян Алексиев и Мария Каварджикова бързо запълниха празнините. Премиерата се забави. Наруши се графикът на останалите постановки. Виждах, че през последните две седмици Маргарита Младенова не е на себе си от нерви, бавеше се декорът, бавеха се костюмите, на последната репетиция не дойдоха навреме осветителите…

Мисля, че премиерата мина добре. Представлението е много особено, но има свой стил и своя логика, своя хармония. Участието на много външни актьори създаде негативни настроения, мъркания от страна на нашите актьори, но всеки, който види спектакъла, ще се увери, че такова физическо натоварване, каквото изисква решението на режисурата, не е по силите на никой от нашите актьори. Посетителите на премиерата ми говориха за “победа”, за най-добър спектакъл за сезона и други подобни.

4 февруари 1992, вторник

Вчера бяха ми се обадили от автосервиза, където съм оставил за поправка намерената ми след кражбата кола, за да отида тази сутрин да уговарям налагащи се допълнителни ремонтни работи. Върнах се в театъра около 10 часа, защото имаше обявено синдикално събрание.

Това събрание се готвеше отдавна. На 15 януари във в.”Демокрация” излезе статия на Иван Добчев, озаглавена “Кораб на глупци”, която очевидно беше написана под възбудата от телевизионното предаване “Култура за всички” на 11 януари, където участвахме “на живо” аз, Г. Черкелов и Ив. Добчев. Историята е дълга, началото й е в деня, в който представих на актьорите новоназначените режисьори М. Младенова и Ив. Добчев. Още тогава Сл. Славова, изразявайки не само лично становище, заяви, че правя опасна грешка с назначаването на Добчев, който “не обича актьорите” и може да доведе беди на театъра. Още тогава аз заявих, че имам доверие на новите режисьори и че ако те напуснат театъра, ще го напусна и аз. Изказаха се също съмнения в ползата от съжителството на Народния театър с театър “Сфумато”. Темата “Сфумато” продължи да се коментира, пускаха се приказки, че театърът се издържа от нашия бюджет, че съществува на наш гръб и т.н. Никой не посочи с какво “Сфумато” пречи на Народния театър, казваше се само, че пречи и толкова.

В края на ноември връчих известия за пенсиониране на 7 актьори на пенсионна възраст, както изискваше постановление на правителството: Сл. Славова, Г. Георгиев-Гец, Г. Черкелов, Н. Шопов, Ст. Мазгалов, В. Бахчеванова и Сл. Митев. Това беше точно в деня на погребението на Гочо Гочев, помня го много добре, защото в този ден наистина ми се струпа много. В последните дни на декември новият министър на културата Елка Константинова ми се обади, вероятно веднага след като се е срещнала с 4-членна делегация на предизвестените за пенсиониране, с молба да не пенсионирам “най-добрите български актьори”. За мен беше облекчение да обещая, че ще изпълня молбата й, толкова повече че съзнателно бях отлагал пенсионирането с надеждата, че законът за пенсиите ще бъде изменен и няма да бъда принуден да изпълнявам това неприятно задължение. Из София веднага плъзна слухът, че министърът е “забранил” пенсионирането, че тези от Народния пак се уредиха. Отзвукът не беше благоприятен. Така или иначе аз унищожих вече подготвените заповеди за пенсиониране, повиках отново заинтересуваните и им обявих решението си.

За мен не беше тайна, че групата, която ме “избра” за директор и считаше за свой дълг да ме държи под око, не е твърде доволна от поведението ми. В един момент онези, които ми бяха поверили кормилото на театъра с надеждата, че това тяхно доверие към мен аз ще заплатя с послушание към тях, започнаха да разбират, че не изпитвам чувство, че съм им задължен и не желая да се водя по волята им. Те разбраха, че не могат да ми дърпат конците, нещо повече – че има опасност да тръгна срещу интересите им. Аз си давах сметка за това, но не отдавах особено значение на този обрат в отношението към мен, защото никога не съм бил склонен да воювам за директорския пост, когато разбера, че повече не съм желан.

Особена роля в “заговора” срещу мен е била възложена на телевизионното предаване на 11 януари. То е трябвало да се превърне в своего рода разобличение. Водещата на предаването беше ми казала, че в дома й я посещават актьори или актриси, които й разказват страхотии за мен като директор и за положението в театъра. По-късно научих, че тя живее в един и същ блок с Г. Черкелов и е много близка с Мария Стефанова. Ставаше ми ясно, че се подготвя телевизионно предаване, което цели да предизвика скандал. Продължих да отказвам да участвам. Димова предложи да направи предаване в друг вариант с предварително заснети изказвания на актьори и режисьори, поканиха ме (заедно с Черкелов) да видя монтажа от изказванията. Вече не можех да откажа да се явя “на живо” да защитя позициите си. Мой събеседник щеше да бъде Черкелов. Бяха поканили и Добчев, макар Димова явно да не го искаше.

В събота, на 11 януари, в 17.00 часа след обед бях в телевизионното студио недалеч от театъра; на другия ден имаше избори за президент, поради което мястото в НДК, откъдето обикновено се водят предаванията, било заето. Бях пръв, след мен дойде Черкелов, последен се появи Добчев. Гримираха ни, седнахме да чакаме да стане 18.00 часът. За моя изненада предупредиха Добчев, че няма да се включи в първата част на предаването, затова да не сяда на донесения за него стол. Предаването започна, аз трябваше да отговоря на няколко въпроса, в диалога – слава Богу – липсваше излишна острота. Едва в третата част се включи и Добчев. Черкелов го заяде за “Сфумато”. Добчев контрира, че “Сфумато” е модел, по който Народният театър трябва да се равнява, имайки предвид, разбира се, договорната система, а не нещо друго, но тази неопределеност на казаното веднага беше взета от Черкелов като повод за остра реплика… Аз се намесих, за да избегна спречкване пред екрана.

Тръгнах си с чувството, че съм успял да се противопоставя на опита да се внуши, че театърът, който ръководя, се раздира от конфликти и върви в погрешна посока.

Предполагам, че под впечатлението от обидното държание на телевизионната журналистка и на Черкелов, прибирайки се вкъщи, Добчев е съчинил статията си “Кораб на глупци”. Появата на тази статия беше за мен пълна изненада. В нея се говореше и за мен, и то не особено ласкаво, като се казваше, че ако аз, като “бивш цензор” (както ме бяха изкарали) съм обременен от миналото си и нямам решителност да извърша необходимите промени в театъра, защо ръководството на Министерството на културата не се намеси, за да сложи ред. Този призив за намеса на Министерството беше странен. Не можех да се гордея и от изразеното недоверие в моята способност да се справя с положението. Но връх на Ивановата некоректност беше фактът, че не ме предупреди за статията. Това няма как да се извини. Бях раздразнен и търсех повод за обяснение с Иван. Но бях още по-изненадан от яростното възмущение, което се надигна срещу статията от страна на моите опоненти. Видя ли го какъв е! Сл. Славова ми се обади разплакана по телефона, за да ми каже колко е била права, когато ме е предупреждавала за този ужасен човек. Самият Иван се почувства като в небрано лозе, изглежда усети, че е направил поразия. Повиках го и му заявих, че не мога да одобря индивидуалната му акция, за която не ме предупреди, макар за всичко останало да е прав. Така между нас се възстанови доверието. Но в театъра беше крайно напрегнато, сякаш някой беше разбутал гнездо на оси.

Възмутени бяха почти всички. Дори онези, които признаваха, че са казани истини, не бяха съгласни с арогантния тон на статията и аз им давах право. Възмутени бяха дори хората от техническия персонал, защото Иван беше писал, че в театъра се краде, което си е чиста истина, но такава истина не е прието да се произнася публично.

Ден след излизането на статията пътьом ме срещна в театъра Стойчо Мазгалов и, без да се спира, ми каза, че сигурно ще се наложи да се организира събрание във връзка със статията. Отвърнах му, че трябва да поговорим по въпроса на другия ден. Междувременно узнах, че на другия ден се събира ръководството на синдикалното дружество, за да решава кога да насрочи събранието, което трябваше да бъде свикано поради формалната необходимост да се изберат делегати за предстоящия конгрес на САБ. Без да бъда поканен, аз се явих на заседанието, като помолих колегите да не бързат да насрочват събрание, тъй като има опасност да се разгорят разрушителни страсти, да се устрои нещо като линч над Добчев. Мотивът ми беше да се отложи събранието след двете близки премиери на “Краят на играта” и “Лоренцачо”, за да се избегнат непредвидимите последици от един конфликт в състава. Младен Младенов веднага ми възрази, че се опитвам да “манипулирам”. Бях изказал съображението, че събранието е синдикално и има за задача да избере делегати. Ако ръководството на синдикалното дружество смята, че може да удържи развитието на събранието в рамките на тази задача, без да се отприщват закани и хули, без да се стига до голяма и шумна, скандална разправия, за каквато всички условия са налице, не бих имал нищо против. Но – заявих им аз – като директор съм длъжен преди всичко да гарантирам нормалното завършване на работата над двете постановки. С Младен се хванахме гуша за гуша за глупости, той е майстор на тези неща. Преди да си тръгна казах на Мазгалов, че нашата караница с Младен е точна илюстрация на онова, от което се страхувам.

На другия ден научих, че са решили да отсрочат събранието. Надявах се, че тази отсрочка ще охлади главите и онези, които се готвеха за голям скандал, ще се откажат от намерение то си, толкова повече, че двете премиери минаха добре и показаха на практика ползата от съжителството със “Сфумато”.

Не знам защо се заблуждавах и днес отидох на събранието без лошо предчувствие за онова, което ми се готвеше.
Бях малко закъснял, влязох, когато Стойчо четеше дневния ред. Докато си намеря място (събранието се провеждаше в големия салон на театъра), дневният ред бе гласуван и Стойчо взе да чете някакъв доклад. Заслушах се и започнах да чувам думи, от които се уплаших. Стойчо не се беше отказал да устрои скандал, не се беше отказал от мисълта да ми открие официално война. Докладът му отричаше кажи-речи всичко, което съм направил от идването си в театъра: и репертоар, и режисура, всичко се оценяваше като грешка и неверен ход. Изказваше се съмнение в моята компетентност и способност да изведа театъра до добър край, говореше се за безизходица, до която съм довел работата. Накрая, като вдигна глава от написаните листи, той добави “от себе си” едно заключително изречение: “Срамувам се, че работя под един покрив с морално деградирал човек като Иван Добчев”. Тази фраза накара ушите ми да писнат. Но се въздържах от реакция.

Веднага след доклада взе думата Сл. Славова, беше седнала най-отпред, на първия ред. Не каза нищо ново, изля отровата си по мен и по Добчев, като завърши, че ако била срещнала Иван, щяла да му лепне два шамара.

Този път не издържах. Скочих от мястото си и отидох към сцената, за да обърна внимание на Стойчо, че трябва да следи за нормалния диалог, че с такъв език не може да се говори. “Ние не можем да казваме на хората как трябва да говорят. Това те решават.” Все пак има критерии за цивилизован диалог. Никой не е нарушил тези критерии, беше отговорът му.

Оттук се отпуши и подготвената атака срещу мен и Добчев. Младен Младенов ме нарече напълно некомпетентен човек, който е довел театъра до криза. Албена Чакърова прочете също нещо написано, което не слушах. Красимир Марянов говори срещу учителя си Добчев, когото отрече. Стефан Данаилов стана, за да призове към разум колегите си; изказването му беше изпратено с гробно мълчание. Стана да говори и Михаил Петров. Той защити режисьорите като каза, че малко се прекалява, като ги наричат “некадърни”. Черкелов от място, без да се качва на сцената, където имаше микрофон, призова да не се закрива събранието преди Добчев да е поискал извинение от присъстващите за онова, което е написал. Асен Шопов направи опит да успокои духовете, но също нападна Добчев, че е разделил театъра на политически цветове.

Иван поиска думата. Той каза, че не се изключва от компанията на глупците от кораба на глупците, призна, че има и той грехове, че е бил член на БКП и т.н. Каза, че неговата статия е опит да се погледне реално на положението с трезви очи и нищо повече. “Щом колегите искат аз да напусна театъра, заявявам, че си подавам оставката.” Веднага сред него думата поисках аз. Започнах с благодарност за организираното събрание. Напомних, че неведнъж съм обяснявал принципите на политиката си за промяна. Който и да дойде на мое място, не може да не направи промяна. Разбирам, че на засегнатите от промяната не им е леко. Днес е ден на оставки, аз също си подавам оставката. Желая ви всичко хубаво. След мен говори Маргарита Младенова. Тя също заяви, че си подава оставката, като наблегна преди всичко върху нравствената страна на конфликта. Накрая стана и Красимир Спасов да се присъедини към подадените оставки. Четиримата напуснахме събранието. Асен Шопов скочи на сцената и започна да крещи да се върнем… Ние си отидохме.

Събрахме се в моята стая. Дойдоха още Елена Иванова и Радена Вълканова. И двете ми заявиха, че подават оставки. Помолих Радена да си пази нервите. След малко пристигна и Мишо Петров. Преди него дойде пламнала от ярост Ванча Дойчева, която ни съобщи, че се е изказала след като сме напуснали. Пристигна Стефан Гецов, след него и Йорданка Кузманова. Я, оставете тази работа, как ще напускате! – беше лайтмотивът на разговора с тях.

Когато “гостите” си отидоха и ни оставиха сами, казах на режисьорите да напишат оставките си и да ми ги дадат, за да мога да прибавя и своята и да ги предам в Министерството на културата. Тримата ми дадоха оставките си с една и съща мотивировка, Елена Иванова прибави своята.

Прибрах си нещата и си тръгнах. На входа, застанала пред витрината, където беше закачена от сутринта заповедта ми за разпределението на следващата постановка на пиесата “Маркиза дьо Сад”, видях Мария Стефанова. Тя беше с гръб към мен, аз я подминах и казах довиждане само на портиера. Чух я да ме вика по име, но не се спрях. Вероятно си даваше сметка, че участието й в новия спектакъл може да пропадне след всичко, което се случи. Не без нейно активно съдействие.

Върнах се вкъщи с новината, че си подавам оставката. Разказах накратко как се стигна дотам. Жена ми може би се зарадва, защото винаги е била против работата ми в театъра. Каза ми, че е прочела във вестника съобщение за отсъствието на Елка Константинова от София. Значи развръзката щеше да се забави. Седнах да напиша оставката си с няколко думи, с молба просто да бъда освободен от длъжността директор, без да посочвам мотиви. Но после премислих и реших да напиша по-подробно описание на случилото се. Това ще направя утре, днес вече нямам сили.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах