Иван Добчев в идеалния свят

Днес Иван Добчев празнува рожден ден – режисьорът, постигнал всичко в театъра, на който се е посветил, съосновател на Театрална работилница „Сфумато“, превърнала се в нарицателно за високо изкуство, прочул се и като педагог.

Завършил художествена гимназия, Иван Добчев избира за свое изразно средство театъра. Студент е на проф. Енчо Халачев, а Леон Даниел става негов неформален учител. Художникът в Добчев прави спектаклите му толкова отличителни, че мнозина театрали и до днес ги определят като „шедьоври“.

В продължение на 50-годишната си театрална история проф. Добчев поставя над 150 заглавия, някои от които остават с легендарен статут в историята на българския театър. Дебютът му като режисьор е в Димитровградския театър с „Разпаленият въглен“ от комуниста Лозан Стрелков, текст, създаден с пропагандна цел – след който Добчев не пропуска случай да громи тоталитарната система в своята работа. Пътят отвежда Иван Добчев в Пловдивския театър, там поставя първите спектакли, които привличат вниманието – „Дървеница“ от Маяковски и „Антихрист“ от Емилиян Станев. Канят го в столичния Военен театър, където прави един от най-хубавите спектакли в кариерата си – „Животът е сън“ на Педро Калдерон де ла Барка. След „Армията“ постъпва в Хасковския театър, изключително плодоворна за таланта му среда, вдъхновила го да създаде спектакли, заради които зрители пътуват от цяла България, за да ги гледат – „Суматоха“ и „Януари“ от Йордан Радичков, „Босилек за Драгинко“ от Константин Илиев и „Хамлет“ от Шекспир.

През 1989 г. заедно с Маргарита Младенова поставят „Чайка“, обявено като програмно представление на новосъздадения от тях Театър „Сфумато“. Правят тази постановка в НДК, след това са приютени в Народния театър, после им дават сцената на бившия Музей на революционното движение на бул. „Цар Освободител“, докато не успяват да се преборят за сградата на банята в парка „Заимов“. Сред паметните му представления в „Сфумато“ е „Грехът Куцар“ по Йордан Йовков, „Долината на смъртната сянка“: „Иван“ по „Братя Карамазови“ от Достоевски, „Вуйчо Ваньо“ от Чехов. Едно от най-силните му представления е „Великденско вино“ от Константин Илиев, моноспектакъл на Велко Кънев като поп Кръстю, където салонът на Народния театър бе превърнат в църква.

Иван Добчев е носител на всички национални награди за театър за над 20 постановки. Представленията му в тандем с Маргарита Младенова са едни от най-пътуващите български заглавия по света, играни по фестивали в над 20 държави и отличавани с награди от Хърватия, Германия, Босна и Херцеговина. Двамата с проф. Младенова са водили международни ателиета за театър в Париж, Мадрид, Хамбург и др.

Около Добчев започва да се изгражда трупа още в Хасково, до оформянето на есенцията ѝ в „Сфумато“. Като педагог Иван Добчев започва първо като асистент на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ, след време получава свой клас заедно с Младенова. Става професор в Театралната академия през 2004 г.

В последно време Иван Добчев стана известен и с нещо, което самият той би определил по-скоро като свой провал – Добчев е преподавателят по актьорско майсторство на единствената засега българска актриса, номинирана за „Оскар“. Играта ѝ във филма „Борат 2“ е отличена с наградите на Гилдията на киноактьорите и „Изборът на критиците“, номинирана е още за „Златен глобус“ и БАФТА. Колкото и да не се гордее с нейните постижения, проф. Добчев несъмнено има огромна заслуга за тях.

Днес, когато навършва 74, колегите му от „Сфумато“ го поздравиха в страницата на театъра във Фейсбук със следните думи:

„Идеалният вариант е, когато имаш група от хора, които вървят след тебе, вярват ти, искат да опитват, искат да им предложиш, как да кажа, нов закон, закона на театъра, който ти правиш, искат да влязат в него наистина, а не да обслужат конкретния случай. При този вариант точната формула, точното определение за режисьора е медиатор, да бъдеш като някакъв медиум, който увлича едни хора и ги вкарва в един сеанс, в едно откровение, в едно живеене, което няма аналог, което някак си маха всичко дотогавашно, всички участващи в този сеанс стават някакси нови, те са на чисто, те се опитват да не цитират себе си от други спектакли, от работата си в други театри и с други режисьори“.