Закъсняла справедливост ще получи художникът Иван Вукадинов – 47 г. след опита на Ватикана да купи неговата картина „В памет на героите“, за да започне събирането на колекция от съвременно изкуство, творбата най-сетне ще замине за папската държава. Участие в това развитие на историята има политикът Иван Костов.
През 1975 г. специалистите от Ватикана виждат картината в изложба и правят постъпки да я купят. България обаче е социалистическа държава и за продажбата е необходимо официално разрешение. Такова не идва, вместо него се дава обяснение, че картината не се продава, защото е национално богатство. Вукадинов се обижда на България в лицето на тоталитарната система, която спира развитието му и най-вече възможността да бъде поставен редом до най-великите съвременни творци – и се зарича да не участва повече в изложби. И така, до промените, когато се завръща в художествения живот през 2006 г. с изложба в столичната галерия „Ракурси“. Тъкмо тогава се запознава с Иван Костов.
Вижте още: 47 г. ПО-КЪСНО ВАТИКАНА НАЙ-СЕТНЕ УСПЯ ДА ПРИДОБИЕ КАРТИНАТА НА ВУКАДИНОВ
Разговаряме с г-н Костов за новия развой около тази картина, чиято съдба белязва целия живот на днес 89-годишния Иван Вукадинов.
– Господин Костов, във вашата книга „Свидетелства за прехода 1989 – 1999“ споменавате за вдъхновението, което ви е дал художникът Иван Вукадинов да опишете онези години. Днес, оказва се, вие имате ключово участие в развръзката в историята на неговата картина „В памет на героите“. Как точно успяхте да помогнете?
– Когато картината навремето е била изложена в Рим, кардиналът, който полага началото на колекцията за модерно изкуство в Музеите на Ватикана, е поискал да я откупят за въпросната колекция. Така в средата на 70-те години Иван е щял да бъде един от първите художници в колекцията със съвременно изкуство, наред с много големи имена, към които Ватикана се обръща. Това е голяма чест. Картината обаче била прибрана от българските власти, които не са отговорили на искането за закупуване. Просто мълчание. Въпреки че той е получил голямо признание в Италия със своите изложби, българските власти прибират всичко у нас. Още в онзи момент, когато българските власти мълчат, Иван казва, че е съгласен да я подари, за да не се налага разрешение за покупко-продажба. Тогава му отвръщат, че не може и да я подари. И някъде година след това той отказва да участва в изложби, така чак до 2006 г. Той не обича да говори за тези неща, никога не се е оплаквал.
След като получи проблеми със здравето и влезе в хоспис, подех идеята тази картина да отиде там, където той иска – защото това за него беше мисъл, която го крепеше, даваше му някаква устойчивост. Влязохме в различни преписки. Радвам се, че съм помогнал, с каквото съм могъл.
– Кого потърсихте за връзка – може би не онзи кардинал, който преди 47 г. е поискал да купи картината?
– Първо се обърнахме към предишния папски нунций в България Анселмо Гуидо Пекорари, който преди е бил във Ватиканския музей, той с много симпатия и с добри чувства поде нещата и даде ценни съвети как да се постъпи. Но той си отиде в края на 2021 г.
– Чрез посолството на Ватикана у нас ли стана възможна развръзката около картината на Иван Вукадинов?
– Първо започна директна преписка между Иван, разбира се, и нунция, със съобщение, че отправяме молба да бъде извършено дарение, припомнихме случая, за да мине през администрацията. Аз и моята дъщеря помагахме за преписките.
– Значи не става дума за продажба, а за дарение?
– Него вече не го интересуват пари.
– Неговата обида, когато официалните институции не му позволяват да продаде картината за Ватикана, и решението му да не показва повече изкуството си в изложби обаче му струва много, включително и във финансово отношение. В България, а и не само, рядко се случва някой да си държи на думата докрай, когато това му коства подобно лишение.
– Той е човек със спартански дух. Задоволява се с малко, живее скромно. Има само тази страст – рисуването. Решението да не прави изложби не го е огорчило толкова много. Огорчило го е това, че не му е дадена възможност да се развива и да покаже изкуството на България и на Балканите пред една много по-широка публика, която е и в състояние да го оцени. За него тези неща са важни. Той е бил странна птица… Станало е от завист, мен ако питате. Има и един друг момент – по някакъв начин, предполагам, и характерът му е станал причина за това. Той е особен човек, специален.
Много съм му задължен за това, което той пък е направил за мен.
– Задължен сте му за мотивацията да напишете „Свидетелства за прехода“?
– Не само. Много години съм имал нужда някой да ме подкрепи, за да понеса това, което ми се е случвало. Той ми е много верен приятел и дълбоко вниква в нещата, знае как да окаже подкрепа, когато тя е много необходима. Не само за книгата, но и за много други неща. Аз наистина много му дължа.
– Вие не сте известен като човек, проявявал голям афинитет към културата и в частност към изобразителното изкуство. Откъде тръгна приятелството ви с Иван Вукадинов?
– Тръгна от онази изложба на Ивановците през 2006 г.
А това, че не е било известно, че се интересувам от изобразително изкуство, не означава, че не съм се интересувал. Онова, което е известно за мен, и това, което е в действителност, са неща, които силно се разминават.
– Вероятно, но това все пак не пролича във вашата политика начело на държавата. И преди време, покрай нашето интервю за книгата ви, ви зададох въпроса не се ли чувствате длъжник на културата, защото мнозина от културните среди вярваха във вашата политика и в десните идеи въобще, но за тях нямаше голяма промяна. Затова и до ден днешен финансите в културата се разпределят централизирано.
– Не е точно така. Има система, има начин за подпомагане на театрални постановки… има различни механизми на финансиране. Това, което вие казвате, е много груба и неясна представа. Знам, че много хора я споделят. Знаете ли, аз точно защото се интересувам от изкуства и култура и съм бил изкушен от нея в младежките ми години – бил съм музикант – точно заради това не може между мен и културата да се слага граница, защото такава никога не е имало. Винаги съм имал представа кое е красиво и грозно, кое е изящно, кое – грубо, имал съм слух за качествена музика. Това, което подозирам, че имате предвид с въпроса си – че културата е култура, само когато е добре субсидирана от държавата, това противоречи на цялата история на създаване на шедьоврите – на музикалните, на художествените, на литературата, на изящните изкуства. Противоречи. Не става с [участие на] държава това нещо. В България обаче вече се формира една общност, която, надявам се много бързо да изрази своите естетически нужди, която да има потребност от високата култура.
– В България се е формирала общност, която има потребност и от масовата култура, в което няма нищо лошо, стига да не е вулгарна и пошла.
– За масовата култура има кой да се грижи. Аз говоря за тези, от които очакваме да подкрепят високата култура. Попфолкът и турбофолкът виждаме, че има кой да ги финансира. Имаше поне доскоро, сега не знам. Мен много-много не ме е грижа за тази субкултура, нея я има навсякъде, има си свои живителни корени. Ние говорим за онези неща, които ще останат. За това, което ще се цени и в десетилетията след нас, което хората ще считат за красиво. Така че вече се развива тази общност, дано по-бързо култивира в себе си желание да общува с високата култура и това ще бъде естественият и добрият начин да се развива. Иначе за очакванията от държавата – заради тях сега ще почнат критиките срещу момчето, което сега стана министър, имаше такива и срещу Велислав Минеков, имаше и срещу предишния. Това е един комунистически стереотип. Защото тогава само така се правеше културата. И това ме връща към началото на нашия разговор – протестът на Иван Вукадинов беше точно срещу това. Срещу това централизирано разпределение – „ти ще си големият художник, а ти ще си малкият“. Той заради това е спрял да излага картини. Не иска някакви нарочени културни мениджъри, назначени от комунистическия режим, да казват какъв художник е той.
– Да назовем все пак името на човека, който е спрял картината на Вукадинов да влезе в колекцията на Ватикана?
– То е ясно кои са. Върнете се в годините назад и вижте кои са били оторизирани с правата да казват кое е високото изкуство, кой е големият художник и кой – под претекст, че е национално богатство – може да бъде прибран в България и да му бъдат затворени вратите, да не се развива в европейски и световни мащаби. Вижте кои са техните имена, те са двама-трима души.
– Светлин Русев?
– Да. И Георги Йорданов. Предполагам, че са те. Но да знаете, че Иван много рядко споменава имена.
– Вие сте десен политик, а днес управлението в България е по-скоро ляво, както и да се афишира. Като десен политик каква политика бихте препоръчали в културата? Впрочем, как бихте коментирали избора за председател на Комисията по култура в парламента Тошко Йорданов?
– О, това е извън моите възможности за коментар. Много далеч е от нещата, които ме интересуват. Аз ви казах, че имам естетическо отношение към света, знам кое е красиво и кое – грозно – това трябва да ви е достатъчно, за да предположите какво виждам и какво ме е срам да гледам.
– Вероятно сте виждали картината на Вукадинов, която ще замине за Ватикана. На живо има различно въздействие от изображението на снимка. Това, което на снимка изглежда като разпятие, отблизо всъщност прилича на ключалка.
– Има много послания в тази картина, много сме говорили с Иван за нея. На живо техниката, с която е изпълнена – енкаустика, при която с восък се размесват боите, създава едно триизмерно изображение, един особен начин на възприемане на цветовете. В самата фигура на този увит като египетска мумия герой има някаква динамика. Така е направена цялата композиция, че като че ли той се движи към теб и е като жив, като запечатан. Само онзи тъмен процеп, където трябва да са му очите, подсказва, че може би стои и гледа отзад. Не случайно картината е привлякла вниманието на първия куратор от Ватиканските музеи. Много, много специално нещо.
Ще кажа нещо, което дано стигне до Иван, но много пъти му говоря, че в България има една публика, за която неговите картини, както и всяко високо постижение на изкуството, са истински празник, стичат се хора, гледат ги, радват им се и преживяват. Това ме кара да го мотивирам да направи изложба, но не знам дали ще успея – би било добре да я направи, защото има много интересни неща да покаже.
– Ще бъде интересно да видим как се е развило мисленето му в разстояние от 47 години.
– Много път е извървял. Особено с отварянето на страната, когато стана възможно да се внасят много качествени маслени бои. Той е човек, неспирал да работи. Може да не е показвал по изложби, но е работил и се е движил с времето си. Ако не се беше случило това с него миналата година, сигурно още щеше да работи.
– Какво му се е случило?
– Това вече са лични негови неща.
– Надявам се Ватиканските музеи да окачат картината на Иван Вукадинов в залите за публика…
– Аз знам къде вероятно ще я изложат, но няма да кажа, тъй като може да не е окончателно това решение. Много ще се радвам да има там присъствие на Иван Вукадинов, много. Където и да влезе в колекцията, ще заеме достойно място.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение