Иван Теофилов, по-висок от себе си

„Пиша въпреки абсурдността и смъртта. Пиша, за да добия сили и намеря упование в това разнебитено и обезверено човечество.“ С тези думи поетът Иван Теофилов се обърна към публиката в аулата на Ректората, след като получи Голямата награда на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в четвъртък.

Теофилов, цитиран от учебното заведение, заяви, че за него писането на поезия е като заставане пред сфинксовете на Аза и Лабиринта, опит за освобождение, желание да изпитаме чувството за пълнота и една подарена ни възможност да усетим плътно благодатта, свежестта, пищността, очарованието на словото, на отделната дума – и може би да вникнем в дълбинните понятия на една тайна азбука.

„Пиша, защото ме привличат игрите на въображението и изпитанията на оригиналния синтез като частна форма на утопията. Пиша въпреки абсурдността и смъртта. Пиша, за да добия сили и намеря упование в това разнебитено и обезверено човечество. Най-сетне пиша, защото езикът е всичко, което притежавам – пространството средоточие на целия ми житейски опит. Когато пиша, усещам радостта, че живея. А това е много повече, отколкото да съществувам.“

Преди Теофилов да излезе на трибуната в залата той бе представен от доц. Бойко Пенчев. Описвайки работата му като работа на духа, като „рядко съчетание между детското учудване и прозрението на мъдреца“, литературоведът се върна към два стиха от стихотворението „Римски разкопки“:

„Неуморимия човешки дух:
Вглъбен и зрящ и много по-висок от себе си“.

„Уважаеми колеги и приятели, щастлив съм, че носителят на Голямата награда за литература на Софийския университет за 2016 г. е вглъбеният и зрящ, по-висок от себе си Иван Теофилов”, заяви Пенчев.

Ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” Анастас Герджиков удостои Иван Теофилов с наградата. Снимка: СУ „Св. Климент Охридски“

В своята реч Теофилов се спря на трудностите, през които е преминал по време на социалистическия режим и на шумното скандално битие на пиесата му „Поетът и планината”, поставена от режисьора Леон Даниел във Военния театър. В словото си поетът обърна внимание и на настъпилата промяна през 80-те години на XX век, когато благодарение на посмекчените действия на режисьора, заедно с поетите Константин Павлов и Николай Кънчев са приети в Съюза на българските преводачи.

„Най-голямото ми изпитание беше да покажа непромененото си поведение – обясни той. – И мисля, че го показах. И същевременно извърших едно добро дело, като лансирах стихове на редица талантливи и трудни за публикуване тогава млади поети.

Поезията за мен винаги е била отдушник и нещо като терапия в условията на цензура и автоцензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания, да ги направя сходни на моите личностни и идейни антени. Защото имах нужда да кажа неща на друг език – повече или по-малко кодиран, идиоматичен – самия език на поезията. Не знам кой ме е карал при наложения съветски модел на сервилно стихоплетство, на безпаметна соцграфомания да го правя, освен самата поезия. Вероятно най-високата цена, която човек трябва да отдаде на изкуството, е дълготърпеливостта, за която премъдрия Соломон от Библията ни уверява,че е по-смела от храбростта.“

Голямата награда на СУ е учредена през 1999 г. и се връчва на всеки две години „като признание за цялостното литературно творчество на изтъкнат български автор“. Нейни лауреати са били Вера Мутафчиева, Борис Христов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Константин Павлов, Антон Дончев, Валери Петров, Георги Мишев, Дончо Цончев, Боян Биолчев, Димитър Шумналиев, Иван Цанев и Екатерина Йосифова.