Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Иво Димчев: Нямаме артисти, които да победят чалгата

Аз съм наркотично зависим от сцената, от възможността да споделям себе си, твърди ексцентрикът

„Родителите ми бяха изключително толерантни към моята екстравагантност, което ми е дало самоувереност, която никой по-късно не можа да ми отнеме“, казва артистът Иво Димчев. Снимки: Личен архив и НДК - Иво Димчев: Нямаме артисти, които да победят чалгата

„Родителите ми бяха изключително толерантни към моята екстравагантност, което ми е дало самоувереност, която никой по-късно не можа да ми отнеме“, казва артистът Иво Димчев. Снимки: Личен архив и НДК

Иво Димчев – универсалният артист, чиито спектакли са екстремно съчетание на танц, театър, музика и визуални изкуства – бе сред първите изпълнители на новата арт сцена на София – ДНК в НДК. На 26 ноември ексцентрикът излиза в още едно премиерно пространство в столицата – Театър „Азарян“. Димчев ще представи експерименталната си опера „Опервил“. Представлението вече е било аплодирано в Брюксел, Амстердам и Ротердам. 

Първите си стъпки на сцената артистът е направил в школата на Николай Георгиев 4хC. Следвал е един семестър актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян. Преди да излезе сам на сцената, е играл под режисурата на Галин Стоев в „Археология на сънуването“ в Народния театър и в „Психозис“ на Десислава Шпатова в „Сфумато“.

Днес Иво Димчев е автор на повече от 30 представления, представяни в Европа, Северна и Южна Америка и Азия. Отличаван е с множество международни награди за танц и театър. Паралелно с работата си на сцената, Иво Димчев преподава в 6 европейски академии по изкуствата.

През 2014 г. артистът открива в София независимото пространство за съвременно изкуство и музика МОЗЕЙ, което поради заетостта си извън България след година закрива.

– В чужбина сте приеман с овации – България ли e най-трудното място да излизате пред публика, г-н Димчев?

– Публиката в България е донякъде лишена от възможността да гледа разнообразно и действително съвременно сценично изкуство, което я прави леко неподготвена в смилането на по-необичайни формати и подходи, прави я по-сдържана и плаха. Но тя е сензитивна и емоционално интелигентна и ако един съвременен артист – освен съвременен е и достатъчно добър – тогава неговата съвременност ще бъде съпреживяна от тази полудевствена публика.

През последната година имах шанса да покажа голяма част от работата си пред българска аудитория и смея да твърдя, че разбирането, съмишлието и ентусиазма, които срещам у зрителите, почти не се различават от реакциите в Берлин, Брюксел, Ню Йорк или Сао Пауло.

– Често се сблъсквате вероятно с неразбиране – кога приемате един ваш спектакъл за успешен?

– Един спектакъл за мен е успешен, когато радостта от това, което съм открил в работния процес като познание, форми и взаимовръзки, започне да се споделя и от други хора. Колкото повече хора споделят моята радост и започнат да проектират върху елементите, с които боравя, подобно количество важност, колкото и самия аз – толкова по-успешен е спектакълът.

Изкуството е по-силно от наркотик

– Каква е мотивацията ви да продължавате напред, както биха казали някои „артисти“?

– Аз съм наркотично зависим от сцената, от възможността да споделям себе си с хората именно по този „изкуствен“ начин. Един час, потопен в тази „изкуственост“, може да се окаже потресаващо истински – и в пъти по-пълноценен от какъвто и да е „нормален“ разговор, от най-зверския наркотик или сеанс с най-добрия психотерапевт на планетата.

Ние, хората, в голяма част от времето си сме безсилни пред подсъзнанието и емоциите. Някои сценични структури, интензитети и ритуалности имат потенциала да създават най-малкото илюзия, че ние бихме могли да имаме контрол над тези стихии, а понякога дори да можем и да успеем да ги пояздим.

– Мечтаете ли да излезетe пред цял стадион със зрители? Какво бихте изпълнили?

– Никога не съм мечтал за стадион със зрители, предпочитам по-елитарни пространства. Дистанцията между мен и зрителя трябва да е взаимно респектираща. Но повече от 100 метра ми се струва несериозно и меркантилно.

– Има ли роля, за която бихте дали всичко – Хамлет, Макбет, Крал Лир, а може би шута на Лир?

– Не понасям класическа драматургия. Намирам посягането към подобни автори за проява на снобизъм и комплексарство у повечето режисьори и недостатъчност на ниво лично съдържание. За мен режисьор, който не е способен да задоволи себе си драматургически като автор, не се различава по статут от квартална шивачка.

Това, което е искал да каже Шекспир, е това, което Шекспир е искал да каже – не аз, не ти.

За мен е по-важно какво аз искам да кажа – дали въобще имам какво да кажа. И дори това, което имам да споделя публично, да е доста лично, доста „маловажно“, да намеря начин да го заявя така, че да придобие „по-глобален“ характер. Защото понякога личните и маловажните неща са всичко, от което имаме нужда.

Шизоиден, сексуален, агресивен, смешен

– Каква естетика изповядвате?

– Естетическите стойности са неуравновесени променливи – малко или повече разпознаваеми съотношения между осъзнати или неосъзнати архетипи. В момента, в който усетя, че някоя от стойностите е в удобна статичност или самовлюбен ступор, си начуквам канчето. За мен е важно, когато един артист – каквато и естетика да изповядва – драпа във всеки един момент към своята абсолютна истина, към своя център, дори това да е центърът на неговия ад.

– А каква дефиниция бихте дали на изкуството, което правите?

– Изкуството, което правя, олицетворява мен самия. А на мен ми трудно ми е да се самодефинирам с една дума. Аз съм шизоиден, сексуален, невротичен, агресивен, смешен, нежен, щедър, егоистичен, амбициозен, абсурден, разрушителен и поетичен. Убеден съм, че тези характеристики се откриват и в работата ми.

– Кое беше първото изкуство, към което изпитахте влечение някога?

– Рисуването…, а по-късно музиката и театъра. Като бях дете и пубер, непрекъснато ме караха да им пея в квартала, в компанията, в която се движех. Спомням си, че някакви каки се разплакваха. Това напоследък често се случва на концертите ми и ми напомня за тези странни за мен моменти от детството ми.

От дете правех травеститски спектакли почти ежедневно вкъщи пред гостите, а нашите имаха гости непрекъснато. Така че – макар да съм на 39 години, вече имам над 30-годишен опит с токчетата, роклите и перуките. Родителите ми бяха изключително толерантни към моята екстравагантност, което ми е дало самоувереност, която никой по-късно не можа да ми отнеме.

Дори на една манифестация за 24 май, докато цялото ми училище бяха в чавдарски и пионерски униформи, аз отидох като най-долната шафрантия – с червени токчета, скъсан черен чорапогащник, рокля, черна перука и адски много грим. Не знам как са ме търпели, може би са ме мислили за психично болна жена, близка на някое чавдарче. Бил съм около 10-годишен…

За мен е важно, когато един артист - каквато и естетика да изповядва - драпа във всеки един момент към своята абсолютна истина, към своя център, дори това да е центърът на неговия ад.

За мен е важно, когато един артист – каквато и естетика да изповядва – драпа във всеки един момент към своята абсолютна истина, към своя център, дори това да е центърът на неговия ад.

– Само на сцената ли сте артист? Да играете в живота не е ли много по-вълнуващо?

– Ами не, не е. На сцената успявам да се контролирам някак. А в живота ми е адски трудно да си управлявам емоциите. Това ме прави малко труден. Именно затова предпочитам сцената и съм се убедил, че общуването ми с хората през сцената в повечето случаи е много по-пълноценно. Има неща у мен – стойностни и красиви, които някак не мога да предложа в реалния живот или поне не мога да предложа с такъв интензитет.

– Как ви спохожда вдъхновението? С четене, с кино, с театър?

– Вдъхновението идва при мен единствено и само с работата. А аз съм работохоличен, така че не ми липсва вдъхновение. Знам, че не съществува неразрешим композиционен или драматургически казус, въпрос е единствено на фокусирана работа и някакво време…, а понякога и на релаксация. Понякога просто трябва да се отпуснеш, да се разтвориш и да следиш внимателно движението на ангелите.

1 2Следваща страница

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90