Иво Милев: Националната галерия още не е излязла идеологически от социализма

Интересни събития в изобразителното изкуство произведе 2023 г. На столичната арт сцена бяха показани изложби, някои от които привлякоха хиляди зрители, две от тях получиха и номинации за „Културно събитие на 2023 година“, годишната класация на „Площад Славейков“ – това бяха „100 г. Генко Генков“ на Софийската градска галерия, „Homo Sapiens – Възпоменание“ на Павел Койчев в СБХ – Зала „Райко Алексиев“ и „Чапкънов. Алхимикът“, ретроспективна изложба за 80-годишнината на Георги Чапкънов в Националната галерия.

Куратор на изложбата на Чапкънов бе Иво Милев, когото поканихме да обсъдим успехите и проблемите през 2023 г. в българското изкуство.

Допреди няколко месеца Милев бе зам.-директор на Националната галерия. На този пост той бе от 2013-а до 2015-а и после от 2020-а до 2023 г. Ръководеше изложбената и проектна дейност в институцията.

Куратор е на емблематичните, не само за Национална галерия, изложби „Васил Иванов. 1909 – 1975“ (2019), „Лика Янко. Рисунки“ (ретроспективна изложба, 2019, с награда за изключителен принос в областта на културата), „Никола Танев. На път“ (2020), „Образът на Майстора“ и „Майстора и Родното изкуство“ (2022), мултимедийна изложба за Марин Върбанов (2023), „Георги Чапкънов. Алхимикът“ (ретроспективна изложба, 2023) и много други в София и страната.

Иво Милев е автор и съставител на книгите „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ (2018), „Илия Бешков. Биография“ (2021), „Владимир Димитров – Майстора. Биография“ (2022), „История на българското изобразително изкуство. Кирил Кръстев“ (2021) и други.

– Добра година ли беше 2023-та за сцената на изобразителното изкуство в България, г-н Милев?

– Аз съм оптимист и всяка следваща година ми се вижда по-добра. Обнадеждаващо е, че леността и рутината при представяне на изкуство започва да се руши, че навлизат нови, адекватни форми, мисъл, творчество, съпричастност, мисъл за публиката и т. н. Безстрастното „редене на изложба“, както се казваше, вече безвъзвратно е отминало. Поне това ми се иска да вярвам, защото се положиха много усилия за това и резултатите са видими. Трябваше да мине много време, докато нещо общоприето и обичайно навън – това, че освен определена изследователска идея, с всяка изложба трябва да има и експозиционна концепция, дизайн, преоформяне на пространствата съобразно целите на въздействието – неща, които днес у нас вече са нещо естествено. След няколкогодишни усилия не само в София, но и в страната ситуацията е коренно променена – без тези усилия няма как да си обясним промените във вида на изложбите нито в София, нито в страната – в Националната галерия, Софийската градска художествена галерия, Дом на хумора и сатирата – Габрово, в галерията в Казанлък и на други места.

– Като изследовател на архива на изкуствоведа Кирил Кръстев и съставител на неговата История на изкуството, как според вас би коментирал той 2023 г.?

– Не знам какво и как би коментирал Кирил Кръстев, той е отдавна мъртъв. Но това, което определено (и според него) липсва е досегът със световното: интернет и единичните пътувания за посещаване на музеи, галерии и колекции не са достатъчни. Ние продължаваме да бъдем като капсуловани (с малки и недостатъчни изключения). Все още (от колко време вече) трябва да наваксваме и пак не сме чак дотам… Ние почти липсваме на европейската сцена, какво да кажем за световната – но и те липсват у нас. Това е комуникационен проблем – обикновено оправданието на институциите са парите, но това е само оправдание. Причините са много по-дълбоки. Има, разбира се, ограничения, които са поправими – това значи тясно взаимодействие на музеите и галериите с Министерство на културата, с меценати (вмятам, че е абсолютно наложителен нов закон за меценатството) и други партньори. Не виждам обаче потенциал при водещите културни институции в момента това да се промени, а би следвало да се използват новите нагласи и амбиции в Министерство на културата. Напълно споделям възгледа, че всеки един проект трябва да бъде печеливш и това е особено относимо при международни такива, техният икономически потенциал трябва най-сетне да бъде изпробван и доказан. В успехите съм сигурен – имаме още толкова неща от световното изкуство тепърва да видим.

– А за вас лично каква беше годината, може би не чак толкова добра, предвид, че напуснахте Националната галерия, където бяхте ръководител на проектна и експозиционна дейност?

– Напротив – много добра. Починах си след дълга умора. Направих неща, които отдавна исках да направя, имам много нови планове.

– Как взехте това решение?

– Причините са разминаване на очакванията ми към ръководството на галерията и повече лични – едно изключително натоварване (и в крайна сметка умора) за няколко години със слаба подкрепа от страна на институцията, за която работих. Всяко нещо, което се правеше, и което, в крайна сметка, се направи, беше резултат на огромни, ненужни, изтощаващи усилия – например, че трябва да се правят сувенири и да имаме гостоприемни магазини, и че това е икономически оправдано… Докато се преодолее статуквото и възражения от рода „Какви магазини, те изкарват по 200 лева“, „Какви сувенири, не сме продали и две чаши“ – мина много време. Когато всичко все пак излезе на добър край и магазините ни и сувенирите започнаха да стават важна част от приходите – изведнъж всичко се промени, сякаш винаги е било така. Същото е с издателската дейност, с инвестирането в изложбени проекти. Много неща останаха недовършени – да имаме, например (след толкова години) приветлив и според музейните стандарти разположен при входа касов деск за един от най-важните филиали, Двореца, да изчистим преддверието и стълбището (сградата, освен всичко друго, е паметник на културата) от всички „замърсявания“ на интериора, да се осигурят гардероби – и всичко това съвместно с институцията, с която Национална галерия споделя сградата – Етнографския музей. Отне много усилия да стигнем с нашите колеги от музея до общоприемливо решение, дори то беше финансирано, но за жалост нереализирано. Много неща останаха под въпрос – дали информаторите/информаторките в експозиционните пространства да имат „униформи“ или поне отличителни белези, загатващи за статута им… или комбинираните билети за нашите филиали (!?)… Или въпроса за постоянната ни експозиция (която е в печално състояние) и стратегия и практика за развитието на филиалите ни (да не говорим по-добре преди празници)… Все важни и сякаш елементарни въпроси. Национална галерия трябва да бъде консервативна, но не и безпомощна и то в елементарни решения – само защото никой преди това не ги е вземал.

Иво Милев по време на подготовка на изложба в Националната галерия. Снимка: Цветослав Мирчев

У нас Национална галерия е застаряваща институция. Че е стара, това е респектиращо, но че е застаряваща, това е обезкуражаващ факт. Тук, разбира се, имам предвид не толкова възрастово, колкото манталитетно застаряване, застаряване в мисленето, реакцията и поведението. Тази институция трябва бързо и безусловно да бъде преорганизирана, да се влее свежа кръв и сили. Иначе още дълго ще продължава да излъчва старческа деменция и да създава скандали. Друг такъв признак е разбирането, че всичко проблемно трябва да остане в „семейството“, скрито-покрито. Това еснафско скатаване, за да се представим пред другите, е огромен проблем, наследен манталитетно с години. Много по-работещо е да бъдеш открит и честен, но за това трябва различно мислене, а не навъсени комсомолски секретари/секретарки от ’73-та или ’83 година. Национална галерия в сегашния си вид трябва да бъде разтуряна само при една безпристрастна проверка на фондовете, където от години наред цари хаос, където огромно множество от творби не са инвентаризирани с години или срещу тях в „работните“ списъци по инвентаризация стои „липсва“ и „не е намерено“. Бил съм свидетел на такива аномалии, че ако трябва да ги спомена, не биха ми стигнали часове.

– С бюджета, с който в момента разполага Националната галерия, тя би ли могла да постигне максимален резултат?

– Не с бюджета си, но с проектно финансиране и с приходите от собствена дейност – може. Това беше доказано през 2022 г. Тласъкът беше толкова силен, че и през 2023 г. Национална галерия, вярвам, ще отчете добри резултати – но ако не се продължи с работата, скоро резултатите ще започнат отново да падат и тогава възстановяването ще бъде още по-трудно.

– Липсата на пари ли беше причината за повредените картини в Националната галерия?

– Не, разбира се. Това е винаги оправдание – както в личен план, така и за институциите. Според мен, тези проблеми бяха известни отдавна и можеше да се реагира навреме, преди да се стигне дотам. Още много проблеми могат да бъдат предвидени, но за това не се прави нищо, после остават само оправданията: случи се, какво да правим… Да не забравяме, че Националната галерия има едно дарение от няколко милиона – едно от малкото – което години наред остава неизползвано и вече се стопи – неизползвано, поради незнание, нерешителност и страх какво да се прави и какво ще кажат хората (защо ли имаме причина да се страхуваме). Всеки заслужава управниците си.

– През 2024 г. Министерството на културата ще разполага с рекорден бюджет, с колко процента трябва да се увеличи годишният бюджет на Националната галерия, за да разгърне дейност, която да я постави на световната карта на музеите?

– Пак казвам, парите не са проблем за Националната галерия. Всъщност, винаги съм смятал че институция от този ранг, на която по закон са вменени множество задължения – трябва да има самостоятелен, годишно утвърден бюджет за основните си дейности – изследователски, охранителни, реставрационни, представителни, експозиционни, издателски, и че по принцип издръжката на подобни институции трябва да бъде чрез финансиране на дейности, а не на площи (да не сме хотелиери или дружества за управление на недвижима собственост!), както е сега.

– Как Националната галерия би могла да обогати колекцията си с платна на световни автори?

– За какви световни автори говорим…?! Тя трябва да попълни огромни липси в колекциите си, създадени през последните 30 години. Това вече, съвсем категорично го заявявам – е продължаващо престъпление – културно и морално – и всички досегашни директори на Националната галерия и на отговарящите в Министерството на културата са отговорни за това. Надявам се то скоро да спре. Разбирате ли, говоря за хиатус в културната ни история за повече от 30 години, да не говоря за това, че не бяха набавени автори и произведения, които да компенсират идеологическите недостатъци в оформянето на основните колекции през времето на т. нар. социализъм. Нищо не се направи – с изключения на откупки с целево финансиране за съвременно изкуство през 2012 г. Националната галерия през всичкото това време след 1989 г. не е правила никакви, подчертавам – никакви откупки. Това е потресаващо. Това означава, че Националната галерия не е изпълнявала мисията и задачите си да бъде хранител на българската художествена история. Как ще бъдат запълнени тези празноти – скъпо и трудно, ако въобще бъдат запълнени?! Виждате ли за какво говоря… За страшни неща.

– През годините вие направихте едни от най-успешните и касови изложби в Националната галерия, получавали сте номинации за класацията „Културно събитие на годината“ на „Площад Славейков“, проблем ли е за някого, че вашата работа получава обществен отзвук?

– Не, не смятам… Обикновено аз съм влизал в конфликти, а не други с мен.

– Колекциите на българските музеи и частните сбирки са анализирани през различни гледни точки, има ли все още неизследвани теми в тях?

– Винаги има и това е предизвикателството.

– Културно събитие ли е демонтажът на Паметника на съветската армия?

– Самият той никога не е бил „културно“, а по-скоро „политическо“ събитие в друга, печална епоха. „Демонтажът“ е в душите ни, ако мога така да се изразя. Страна, която изгражда културната си история върху дисиденти и жертви, не е за хвалене.

– Къде е мястото на Паметника след демонтажа?

– В историята.