Изгубен във въображението си

Навярно никак не е лесно да бъдеш Джеймс Илиянов и за своите само 27 години да си опитвал толкова много неща, да си изучавал други и изобретявал трети… При така стеклите се житейски обстоятелства, написването на сюрреалистичен роман като „Това е лабиринтът“ може би е просто следващата логична стъпка.

Първата книга на Джеймс „Механичен сън“ излиза, когато той е на 19. И в нея, както и в новия му роман „Това е лабиринтът“ (изд. „Лексикон“, 2018), не може да се определи някаква сюжетна линия, конкретен образ или стил на автора. За времето между двете си книги авторът е извървял доста от своя специфичен път, представил е и своята трета самостоятелна изложба, научил е четири езика и е наизустил Стария завет, но така и не е успял да открие кой е. Разбира се, това не е никак лесна работа в съвременния социален, комерсиален и арогантен свят. Може би затова и книгата „Това е лабиринтът“ е хаотична, отвъд всяка логика и хронология.

Пътуването през лабиринта е един странен пътепис, сън или реалност, фантазия или възможност. Действието се движи, спира или повтаря по своя, неуловима логика, което е странно преживяване за някои читатели, затова е добре да предупредя, че романът не е леко, лятно четиво, напротив. В него ще срещнете интересни, задълбочени и смислени диалози, богат и интелигентен език, много въпроси и препратки към познати неща, дракон, фотограф, пътуващ, твърде много врати…

Но няма да намерите нито една позната схема на развитие на действието, конкретна впечатляваща случка или завършен, ярък образ, който да остави усещане за идентичност. Читателят неизменно остава с усещането, че броди заедно с автора из най-личните му мисли, догадки и сънища. И понеже Илиянов все още е в търсене, читателят трудно открива верния път през неговия лабиринт. Книгата е предназначена за хора, които споделят абстрактната представа на автора за света, задават си същите въпроси – какво е съкровище, трябва ли да чакаме спасителя, или да го призовем, как да отличим погрешната информация от вярната, какво е лъжа… Отговора няма да намерите между страниците на книгата, но може би в някакъв момент ще зърнете част от пътя към него.

Джеймс Илиянов се надява читателят да се чувства „като у дома си в лабиринта“, но не всеки ще успее да го постигне. И в това няма нищо лошо, защото е роман-предизвикателство. Независимо от това, че е интелигентна и оригинална литература, тя трудно ще влезе в графата „задължителни“ или „любими“ четива. Но и самият автор навярно не си поставя такива цели. Или поне така ми се струва.