Изгубена за СССР, спечелена от останалия свят

Името ѝ знаех отдавна, срещаше се често в различни списания за музика, в програми на големи оркестри; много нашумя и с оригинални проекти – концерти и албуми, реализирани с активното участие на челиста и композитор Матю Барли (последния ѝ съпруг), който аранжира поп и джаз музика (например от Майлс Дейвис) за цигулка, чело, пиано, китара и ударни. Най-новата им идея е наречена „Stradivarius in Rio“ – аранжименти на любими на цигуларката бразилски песни.

Не споменавам още ред най-разнообразни изяви на Виктория Муллова – динамична личност, която не се вмества в представите за класическия концертиращ цигулар. Защото освен забележителни изпълнения от големия репертоар – концерти на Бах, Бетовен, Брамс, Чайковски, Прокофиев, Шостакович и т.н., освен барокови и камерни творби, тя не се колебае да влезе и в т. нар. трети музикален пласт, в друг социален контекст – битовата популярна музика, създавана за отмора и забавление, където благодарение на качествата ѝ песните и танците придобиват нова съдържателност и стойност. Това я прави специална, нетрадиционна музикантка, която смело и успешно се движи между разнородни светове и стилове.

Трябва да отбележа и друга нейна страст – към автентичните цигулкови струни (от древността и до XX век, правени от животински материал). А във връзка с гастрола ѝ у нас ще припомня още, че Виктория Муллова успява в началото на 80-те да избяга от тогавашния СССР. При това не иде реч за някакво маловажно девойче; тя вече е стъпила на големия път, спечелила е големите награди на два много тежки и много престижни конкурса: „Сибелиус“ (Финландия) и „Чайковски“, което означава, че е била голямата надежда на руската цигулкова школа по онова време.

На концерта ѝ на 2 декември със Софийската филхармония я чухме с Първия концерт за цигулка и оркестър, ла минор оп.77 на Дмитрий Шостакович. Много специална творба, която Шостакович поверява на своя приятел, великия Давид Ойстрах – и той не само ѝ дава живот, но я утвърждава, превръща я в шедьовър на цигулковия репертоар. Преди много години Давид Ойстрах го изпълни тук, струва ми се пак с Филхармонията. Беше незабравимо и неповторимо изживяване.

Всъщност, оказа се, че не е неповторимо. През годините съм го слушала – и запомнила – и с други изпълнители като забележителния Леонид Коган, чиято ученичка Виктория Муллова отново ме върна към онова незабравимо събитие. Тя е магнетична личност; рутината и дългите години концертна дейност, които обикновено слагат отпечатъка си върху изпълнителя, са я подминали. Защото концертът на 2 декември бе изсвирен като на един дъх и разтърсената от събитието препълнена зала я аплодира особено бурно и емоционално. Ясен знак, че е заредила и очаровала публиката, възнаградена с едно невероятно „Адажио“ от цигулкова соната на Бах, което не мога да опиша с думи. Всичко това е потвърждение на констатацията ми, че енергийният ѝ запас е голям поне колкото на една млада много талантлива и темпераментна цигуларка.

Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Трябва да отбележа, че Концертът е композиран в трудно време (1947/48) – и за Шостакович, и за много съветски писатели, художници, артисти, музиканти; върлува чистка, свързана с Постановлението за работа с художествено-творческата интелигенция, или Ждановското постановление – документ на ЦК, създаден за малтретиране и унищожаване на много от най-големите съветски творци, включително и Шостакович. Личност изстрадала и своето време, и ужасната дисхармония между твореца и социума. Концертът му е уникален и като структура, и като синтез на съвременност с минали епохи – барок (Пасакалия, III ч.), романтизъм (Ноктюрно, I ч.) и класицизъм (Скерцо, II ч.).

Цигуларката и Софийската филхармония под палката на Найден Тодоров ни откриха с майсторство, отношение и неподправена емоционалност интимния свят, страданията, виденията, предчувствията на великия композитор. В Ноктюрното имаше тиха тъга, угнетеност и размисъл, предадени в звук и нюанси, също както и в Пасакалията, считана за образ на смъртта – дълбоко прочувствена музика, болезнена и разтърсваща душата. Скерцото е изключително трудно – и технически, и концептуално, с типичните за Шостакович гротескови иронично-сатирични „усмивки“ и кошмарни призрачни видения, преминаващи в марша на една ужасяващо настъпателна демоничност, алюзия на реалността в СССР.

Каденцата, една почти самостоятелна част преди финала, Виктория Муллова изсвири забележително – вникнала много навътре в истинския съкровен текст, закодиран (както Шостакович прави винаги) от и под нотите. Реализирайки със своя Страдивариус трагичната кулминация на цялото произведение – от началното маркиране на мотивите – образи от предходните части, през умелото им обединяване, инструментът и изпълнителката очертаха пътя на скептицизма и идеята живот-смърт, типична за Шостакович, доведена до предела на трагизма, който обаче не отвежда в мрака, а в стихията на народния празник. Изумително соло, в което Муллова постигна мащабна, многоцветна и плътна кулминативна звучност, която асоциирах с оркестрова. В епилога, много руска Бурлеска, солистката заедно с филхармониците ни откъснаха от тревожността и драматизма на битието и ни въвлякоха в първичните човешки наслади и радост от живота.

Муллова видимо е необикновена личност и музикант, следващ повелята на таланта си – да дава живот на творбите на големите музиканти (и не само), да разпространява техните послания и да дарява настроение и духовни изживявания. Естествено, всичко се случи и благодарение на Софийската филхармония и Найден Тодоров, които не бяха партньори, а бяха ансамбъл – истински въздействащ. Самата творба, всъщност, е голяма и комплицирана симфония за цигулка и оркестър, изискваща много оркестрови умения, реактивност, техника, обединеност и внимание, но също и взаимност, еднакво разбиране. Всичко това обуслови впечатляващото изпълнение на сложната, наситена с контрасти, изпъстрена от необичайни структурни, мелодични и хармонични композиционни находки творба, в което блеснаха и отделните солисти, и цели оркестрови групи, и всички заедно, водени от Найден Тодоров.

Преди гастрола си в „Музикферайн“, филхармониците ни изсвириха две от творбите, с които по-късно се представиха в прочутата зала. Рапсодия „Вардар“ от Панчо Владигеров прозвуча в цялото си разточително многоцветие, наситена с искрен патос и жизнерадост, и сюитата от балета „Жар птица“ на Стравински (в най-изпълняваната версия от 1919-а). Избрана вероятно, за да представи оркестъра многостранно – и с красив, качествен звук, в динамични пропорции, съответни на фабулата, с отчетлива яснота и овладяност на капризните руски мотиви и променливи метруми… Ефектно, с облик и характер, темпераментно изпълнение, което, вярвам, че се е харесало на виенската публика.

Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония