Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Изгубени в театъра на Теди Москов

Новият му спектакъл – пътеводител в модерното изкуство

"Българската нация трябва да има самочувствие не с коремни танци", казва Теди Москов. - Изгубени в театъра на Теди Москов

"Българската нация трябва да има самочувствие не с коремни танци", казва Теди Москов.

Нов тест за интелигентност пусна Теди Москов в столичния афиш. „Каквато ти ме искаш” е игра на въображението, в която мнозина зрители биха могли да се изгубят. Затова режисьорът умишлено е ограничил достъпа до спектакъла. Уж е на голяма сцена в Народния театър, но не в салона, а на самата сцена. За зрителите са наредени са едва 100 стола.

„Каквато ти ме искаш” по Луиджи Пирандело е разходка в модерното изкуство. Дано някой не се обърка и разбере „модерно” в смисъл на „модно”! Това представление няма да стане модно, за съжаление. То е от редките бутикови стоки в театъра, които развиват езика му.

Първата сцена ни пренася в годините след Първата световна война в дома на писател и неговата дъщеря. У тях живее енигматична дама, обожавана и от двамата. Неизвестно как и откъде, тя попада при тях и приема нова самоличност. Преживяла е събития, нанесли й физическа и психическа травма, но премълчава какви точно. В дома на писателя пристига гост, който разкрива, че жената е изчезналата и дълго търсена съпруга на някой си Бруно. Непознатата решава да се прибере при този Бруно… И тук започва една красива главоблъсканица за самоличността на дамата. Бягството й в друга идентичност, лутането в лабиринта на съзнанието й причинява естетически световъртеж у зрителя като в ранните пейзажи на Брак, Пикасо и Роберт Делоне.

В постановката си Теди Москов вплита много от посланията и изразните средства на модерното изкуство, обхванало историческия период в пиесата. Героите са преекспонирани като в експресионизма.

Снежина Петрова и Илиана Коджабашева в сцена от "Каквато ти ме искаш"

Снежина Петрова и Илиана Коджабашева (вдясно) в сцена от „Каквато ти ме искаш“

Непознатата на Снежина Петрова е като икона на екзистенциалното страдание в картините на Едуард Мунк. Тя крие своя „аз” зад психическо разтройство, поведението й чертае образа на някоя от „Госпожиците от Авиньон” на Пабло Пикасо – всеки миг виждаме различни фасети от психиката й. Нейната личност е диамант на модерността – съвършен в липсата на симетрия.

В спектакъла текат две паралелни реалности – подсъзнание и съзнание. Първата част на представлението е в черно-бяло, втората е цветна. Действието се допълва от видео, прожектирано върху прозрачен екран, опънат в ролята на четвърта стена на сцената. Видеото показва други гледни точки към онова, което не виждаме с просто око – като в натюрморт на Сезан, изобразил статуя на Купидон така, че се виждат и частите от нея, които не би трябвало да попадат в зрителното ни поле.

Чувството за пространство е драматично, както в модернизма. Линии, нарисувани по тавана ни дават усещането, че сме попаднали в стая, която не се подчинява на правата перспектива. Пространството се затваря по-рязко – като видяно през шпионка или като в стая, нарисувана от Ван Гог. В нея, както и в малкото като кутия жилище на сцената на Москов, е създадено чувство за клаустрофобия, което допълва идеята за някакво особено психологично състояние, в което сме попаднали.

В „Каквато ти ме искаш” Пирандело и Москов разсъждават върху темата за идентичността. Човек моделира себе си спрямо обстоятелствата. Във всяка различна ситуация той показва различни страни от своята личност. Снежина Петрова е смъртнобледа в първата черно-бяла част на спектакъла. Костюмографката Свила Величкова я е видяла като като отегчена кабаретна актриса, но у нея има надежда, интерес към бъдещето. Във втората, цветната част, героинята на Снежина се чувства е изгубена в интересите на роднините си. А дали наистина са й роднини?

"Четвъртата стена" на сцената е изградена от прозрачен прожекционен екран.

„Четвъртата стена“ на сцената е изградена от прозрачен прожекционен екран.

Театралната игра на Теди Москов този път не е безгрижна и весела. Той плува в кошмарите на човешкото съзнание, с неговите въпроси и бягства. Прави го уверено като писателя в спектакъла, който рисува своята любима такава, каквато иска да я види.

Финалът е сюрреалистичен, режисьорът играе с мащабите на обикновените неща, които внезапно стават необикновени. Непознатата се чуква с огромна чаша, която символизира формата, сътворена и изпълнена със смисъл от писателя. Самият той пък вади перото от мастилница и в ръцете му то се превръща в огромен нож – символ на съзиданието и разрушението.

Впечатляващо е как мисълта на Теди Москов е визуално допълвана от художника Чавдар Гюзелев. Двамата с помощта на видеото, създадено от Иван Москов, извайват многоизмерно пространство така, че сценичният разказ да бъде прочитан не само от разума, а и чисто сенситивно.

Дали заради репутацията му на софистициран комедиант, Москов предизвиква суматоха сред столичната публика и този път. Ограничението на столовете не възпира зрителите да видят новата му творба. Оказва се, че местата на сцената непрекъснато се увеличават. Зрителите нямат нищо против да не виждат особено добре актьорите, само и само да гледат…

ДС