Изгубеният Уолт Уитман за първи път на български

1855-а е годината, в която излиза първото издание на „Стръкчета трева“ (или пък „Тревни листа“, според другия вариант на български) на Уолт Уитман. Всеизвестно е, че поетът – един от най-значимите американски автори на XIX век – дописва и пренаписва стихосбирката до края на живота си (последната компилация съдържа над 400 творби). Не толкова известно е, че по времето, когато Уитман започва да пише първия вариант на „Стръкчета трева“, работи и по друг текст. Неподписан текст, който през 1852 г. вижда бял свят в поредица от вестникарски броеве и който сетне ще бъде забравен за повече от век и половина.

През 2017-а „Животът и приключенията на Джак Енгъл“ бе преиздаден за първи път – и за първи път съдържаше и името на своя автор, Уолт Уитман. Текстът беше открит от Закари Търпин от Хюстънския университет. Макар и публикуван анонимно в шест броя на „Ню Йорк Таймс“ през 1852-а, сюжетът и доста от имената на героите детайлно пасват с проект, който Уитман описва в бележките си и който изследователите доскоро смятаха за така и нереализиран. Но той е бил реализиран и колкото и писателят да не е искал (по каквито и да е причини) да се подпише, сега го четем и на български език (изд. „Лист“, превод: Стефан Радев).

Автобиография, в която читателят ще
открие някои познати образи

Корица: Кирил Златков

Това е подзаглавието на „Животът и приключенията на Джак Енгъл“ – градска мистерия (популярен за времето си жанр), в която авторът, от първо лице, директно общува с читателя. Като „квази-Дикенсова история“ с „разтърсващи обрати в повествованието“ описа текста Дженифър Шуслър в „Ню Йорк Таймс“. А Търпин, откривателят на новелата, я нарече „забавна, бодра, завъртяна, странна малка книга“.

В историята Джак Енгъл ни запознава освен със собствената си особа, и с адвокат злодей, добродетелни квакери, лакоми политици, сластна испанска танцьорка… и други герои, които ни убеждава, че може и да сме срещали по нюйоркските улици (или поне можеше – ако живеехме там през 50-те години на XIX век).

Едно от огромните предимства на книгата са следите към „Стръкчета трева“, които може да се открият из текста. Самият Уитман, години след написването на „Джак Енгъл“, се е изразявал остро срещу възможността да се преиздават негови ранни прозаични текстове – дали със, или без основание. Когато се чете обаче анонимната му творба, се виждат белези и от стиховете, по които е известно, че работи в същия момент поетът (особено в една от главите, в която героят замислено обикаля църковно гробище и разглежда надгробните плочи).

„Това е като да попаднеш в работилницата на велик писател – казва Ед Фолсъм, редакторът на „Уолт Уитман Куортърли Ривю“, където бе публикуван онлайн „Джак Енгъл“. – Откриваме процеса на Уитмановото собствено откриване.“

Някога Езра Паунд казва за Уолт Уитман:

„Поетът на Америка… Той е Америка“.

Затова и е толкова любопитно да се види създаването на този поет, на този отявлен бунтар и философ. Да се насладиш на живия език, с който борави в прозата си (колкото и сам да нарича ранните си текстове „груби и хлапашки неща“)… И, разбира се, да се убедиш, че Уолт Уитман не може да избяга от поетичността.

Предлагаме ви откъс от „Животът и приключенията на Джак Енгъл“ на Уолт Уитман.

I глава

Типичен представител на млада Америка – адвокат в кантората си; един дрипав старец; влизат Телемах и Одисей – сключена е сделка.

Точно в дванайсет и половина, когато обедното слънце припичаше над паважа на Уол Стрийт, младеж с благочестивото име Натанаил метна върху късо остриганата си глава сламена шапка, за която същата сутрин бе броил двайсет и пет цента, и обяви намерението си да иде да обядва.

Надпис

КОВЪРТ
Адвокат

зяпаше стаята (кантора в центъра) от широко отворената врата, запретена назад, за да става течение; а истинският Ковърт в този момент вдигна поглед от своята тапицирана маса във вътрешния апартамент. Килими, библиотеки, миризма на старо, голям стол с кожени възглавнички и завеси, дръпнати на само едния от трите прозореца – при това не докрай отворени, – провъзгласяваха помещението за светая светих на тукашния самодържец. Облеклото на този господин го причисляваше към Обществото на Приятелите, или Квакерите. Беше възвисок мъж, значително прегърбен, с бледо, четвъртито, гладко избръснато лице; добрият физиономист не би могъл да сбърка особения лицемерно-набожен сатанински поглед в очите му. Подозирайки, че не изглежда добре в тази част на лицето си, господин Ковърт бе добил навика да свежда взора си надолу. В този случай обаче той огря помощника му за поръчки.

– Да, излизай на обяд, и двамата идете – каза – … понеже искам да остана сам.

И Уигълсуърт, секретарят, вмирисан на тютюн старец – пушеше и дъвчеше тютюн неспирно, – напусна високата си табуретка в ъгъла, където бавно бе преписвал документ. Старият Уигълсуърт! Не мога да не кажа дума на възхвала и тъга по теб; понеже Бог те бе дарил с добра душа, чешит такъв.

Едва ли има други подобни меланхолни образи като тия старци, които тук-таме се срещат из Ню Йорк, видимо без потомство, съвсем бедни, с устни, хлътнали навътре към беззъбите венци, облечени в опърпани и мазни дрехи, завършващи живота си на спорното поле между почтеното гладуване и приюта за бедни. Старият Уигълсуърт бил някога заможен. Ключът към неговото обедняване и старческа сиромашия бе ни повече, ни по-малко пиянството. Той не се напиваше както си трябва, ала и никога не бе съвсем трезвен. Ковърт го нае на заплата от четири долара седмично. А що се отнася до упоменатия вече Натанаил, той беше малко момче с безгранична амбиция; върховната му цел бе някой ден да впряга собствен буен кон по Трето Авеню. Междувременно пушеше евтини пури, прилежно сресваше по слепоочията си в прическа „сапунен кичур“* своята блестяща кестенява коса, помиташе кантората и изпълняваше поръчките, поспирайки понякога, за да помири кавга с думи или юмруци. Натанаил си беше смел и имаше вродена склонност да налага на другите собствените си възгледи, ако е нужно – силом.

Освободен от присъствието на двамината, господин Ковърт седеше и редуваше размишление и писане, докато не завърши писмо, в което очевидно бе вложил значителни усилия. После го сгъна, сложи в плик, залепи и заключи в бюрото си.

Почукване на вратата.

– Влез.

Влизат двама. Единият – сърдечен мъж на средна възраст от т.нар. работническа класа. Другият е вашият смирен слуга, полагащ цялото това старание, за да разкаже свойте приключения за ваше забавление; името му е Джак Енгъл и по времето на това встъпление е в наперената възраст от двайсет години – по чорапи е висок около метър и осемдесет, окичен с чифт кафяви очи и подобаващи червени бузи, и най-нахално се заглежда по момичетата, докато се прибират по Насау Стрийт от службата в центъра.

– Господин Ковърт, предполагам – каза моят спътник.

– Същият, господине. Ще седнете ли?

– Казвам се Фостър – рече, докато се настаняваше на стола и оставяше шапката си на масата. – Получили сте съобщение от мен онзи ден, предполагам?

– Ах, да, да – отвърна бавно адвокатът. – Това, значи, е младежът?

– Това е младежът, господине, и сме дошли да видим дали може да уредим работата. Вижте, искам той да стане адвокат, а на него тая работа много-много не му се харесва и сам не би я избрал. Но на мен ми е по сърце, а момчето ме слуша и се съгласи да учи вярно занаята една година. А аз приех после да му позволя да поеме по свой си път.

– Не ви е син, ми се струва – каза Ковърт.

– Не съвсем – отвърна другият, – и все пак ми е толкова близък, че го имам като мой. Узнахте вече мислите ми и понеже не съм многословен човек, бих искал да науча вашите.

– Ами във всеки случай, господин Фостър, ще го пробваме.

И после, като се обърна към мен, рече:

– Ако дойдеш утре предиобед, младежо, между девет и десет, ще съм по-свободен за разговор и може направо да почнем. Но те предупреждавам отсега, че ще зависи изцяло от теб как напредваш. Моята роля ще е само да ти покажа най-добрия път.

С което първата глава приключва.

* Популярна през XIX в. прическа на членовете на нюйоркските банди: насапунисани, накъдрени и сресани назад по слепоочията кичури. – Бел. пр.