Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Изкуство за сноби

Защо великите картини се държат далеч от хората, пита Джонатан Джоунс

„Алегория на музика“, Караваджо - Изкуство за сноби

„Алегория на музика“, Караваджо

Преди няколко дни се оказах сред млади, подпийнали хора, които се радваха и смееха с наслада пред произведение на изкуството на повече от 400 години. Но сега виждам депресираща статия в „Ню Йорк Таймс“, в която се твърди, че изкуството на Старите майстори е изгубило значението си, вече не буди особен интерес у колекционерите и дори може да спре да се продава в големите аукционни къщи.

Произведението на изкуството, което разтърси „Глоуб“ в петък, не беше платно – а „Сън в лятна нощ“. И все пак то е създадено точно в същата епоха като картините, които изглежда пазарът разлюбва. Защо визуалното изкуство на XVI, XVII и XVIII век губи благоразположение, докато драмата не?

„Ню Йорк Таймс“ питат дали Старите майстори могат да си възвърнат „значението“. Гледането на Шекспир в „Глоуб“ води до два отговора. Направете го ново: продукции по Барда са популярни, защото театърът е силен в разкриването на съвременните му смисли. Всъщност, „Сън в лятна нощ“ в „Глоуб“ стигна по-далеч, отколкото би ми се искало, включително, хм, до промяна на някои от думите в оригиналната пиеса. Това ме довежда до второто предположение: направете го демократично.

Отчетената криза на пазара на Старите майстори е неизбежен резултат от снобизма и елитизма, задушаващи изобразителното изкуство вече твърде дълго. Самият термин „Стар майстор“ е ужасен, разрушително парче претенция – какво изобщо означава? Притежателите на картини с маслени бои често изглежда се наслаждават на неяснотата на своя вкус, поставят изложби, парадиращи с ерудиция и познавачество, и нямат какво да кажат за широката публика.

„Аристотел с бюст на Омир“, Рембранд

„Аристотел с бюст на Омир“, Рембранд

И все пак реалността е съвсем различна: велики платна от миналото са точно толкова достъпни и универсални, колкото и Шекспир. Всичко, което трябва да се направи, е да се сигнализира за тях. Няма нужда да дорисуваме модерни детайли в ренесансово изкуство или да даваме на творбите нови шикозни заглавия. Необходимо е само да се посочи универсалното значение на това изкуство. Подредете в Националната галерия изложба, наречена „Секс и смърт в изкуството“. Защо не?

Шекспир в действителност е по-трудно достъпен, отколкото някои художници от неговото време – в края на краищата той използва всички онези странни стари думи. Караваджо и Рембранд не издигат такава бариера. Поглед към един портрет на Рембранд е абсолютно неопосредствана среща с друга душа. Времето изчезва. Навлизаш в света на екзистенциална сянка. Когато музеите правят изложби на наистина велико изкуство, те са огромни хитове. Рембранд или Бош могат да привлекат хора от цял свят.

Изложбата „Отвъд Караваджо“ в Националната галерия в Лондон тази есен е точно това „представление“, от което музеите имат нужда. Тя започва с Караваджо, късен ренесансов художник с мощно модерно излъчване, и показва как изкуството му влияе на времето си – с други думи го използва като ключ за художници, за които много посетители може и изобщо да не са чували преди. В твърде много от времето, кураторите потушават универсалния магнетизъм на голямото изкуство, като се фокусират върху странични въпроси и снобарски бележки под линия.

Ако Националната галерия изследва най-атрактивните художници в колекцията си с по-големи изложби на Брьогел, Бош, Караваджо и т.н., билетите биха се разпродали толкова бързо, колкото и тези в „Глоуб“. И все пак, дори не съм сигурен дали намаляването на популярността на старите майстори ме тревожи. Зле ли е за Ел Греко, ако цените му паднат или по-малко хора са чували за него? Всъщност, не. Художниците от миналото, които са от значение, винаги ще са от значение. Модата не ги изхабява.

„Алегория“, Ел Греко

„Алегория“, Ел Греко

Това важи за всички изкуства. Ние възхваляваме известността на Шекспир, но той би бил велик писател дори и никой да не го е чел. Малцина са чели Вергилий или Поуп, но те все пак са големи автори: класиката си е класика. Най-почитаният художник преди 200 години е Рафаело. Днес той е далеч от популярността – но това не му причинява никаква вреда. Негови картини са монументи на западната култура, които винаги ще бъдат пазени в музеите. Ако искат да го откриеш, можеш. Навярно е по-добра съдба да бъдеш засенчен и готов да те преоткрият любопитни любители на изкуството.

А има и още една причина да се отърсим от материализма на арт пазара. Ако великите картини поевтинеят, това е добре за музеите. Те ще могат да си купят няколко. Междувременно собствениците на прочути платна от ранни векове ще е по-малко вероятно да могат да спечелят нещо от тях, което ще помогне да бъдат запазени на места като Великобритания, където все още има много старо изкуство, съхранявано в провинциални имения.

Особеността на изкуството е неговият статут като стока. Шекспировите пиеси са притежание на всеки; маслените платна са обекти с един собственик. В идеалния случай всичкото изкуство, което има значение, ще бъде в музеите, така че всеки да има достъп до него. С други думи, интересите на аукционните къщи са точно обратните на обществените.

Аз не искам голямото изкуство да бъде скъпо. Искам да е евтино – за да може да бъде притежание на хората. Най-доброто, което може да се случи с изкуството на Ренесанса и Барока, е да остане без финансова стойност. Тогава ще можем да го видим като универсално създание на човека, каквото действително е.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах